Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (108)

Седемнайсета глава
Спиране при Игнач-кръст

Хаджи Рахим пише:

„… Видях смъртта около себе си. Копието, мечът и стрелите засега ме пощадиха. Но аз знам, че острието на нещастието продължава да виси над мен и ще ме порази в мига, когато най-малко го очаквам…“

На мъждивата светлина на бледия полумесец Хаджи Рахим тръгна по горския път, по който бяха минали хилядите татари. Конете бяха изпотъпкали снега и краката му се хлъзгаха и пропадаха.

На един кръстопът Хаджи Рахим чу името си. Някой го викаше. Показаха се четирима конници. Единият от тях държеше за юздата неговия петнист Барсик. Бяха Арапша и татарски воини.

Арапша слезе от коня си, целуна ръката на Хаджи Рахим и я прекара пред очите си.

— Аз съм твой мюрид и не посмях да те оставя в беда. Конят ти препускаше без ездач между монголските отряди, джихангирът го забеляза и го позна. Заповяда ми да се върна и да намеря тялото ти. Урусутите, разбира се, щяха да те съсекат, ако им беше попаднал.

— Урусутите са също такива хора, каквито сме всички ние — каза Хаджи Рахим. — Аз помагах на ранените урусути и слушах погребалните им песни. Те не ми сториха нищо лошо. Ръката на съдбата и добър приятел отново ме измъкнаха от кладенеца на нещастието.

Арапша придържа стремето му и помогна на Хаджи Рахим да яхне петнистия Барсик.

Цяла нощ и цяла сутрин монголското войнство се придвижваше по посока на богатата северна урусутска столица Новгород. Но към пладне придвижването напред стана невъзможно. Конете постоянно затъваха до коремите си в рохкавия сняг. Пролетното топене превръщаше доскоро стабилните пътища в пълноводни бурни потоци. Конете падаха, а, вдигайки ги, ездачите им капваха от умора. Водачите от пленените урусути казваха, че по-нататък пътят ще бъде още по-лош и че за петдесет дни всякаква езда по пътищата ще бъде прекратена, докато препълнилата реките вода не се оттече към морето.

Бату хан изпадна в ярост. Лично съсече урусута, който гръмко се смееше с широко отворена уста при вида на попадналите в блато воини.

Бату хан каза:

— За смелия и упорития няма прегради. Водачите нарочно ни доведоха в тези блата, за да загинем, но ние ще бъдем по-силни и по-хитри от тях. Ще се доберем до славещия се с търговията си богат Новгород!

Воините му започнаха гръмко да роптаят. На един кръстопът, до който бе вкопан висок, колкото три човешки боя, дървен кръст, войската се спря. Татарите слязоха от конете си, за да им позволят да отдъхнат. Субетей-багатур даде съвет да се обърнат към покровителствуващите ги богове и да повикат шаманката Керинкей-Задан.

Тя се приближи, яхнала дребен черен кон, обрасъл за времето на студовете с гъста вълниста козина. Като видя Бату хан, шаманката започна да дрънка с дайрето си, да подскача на седлото и да изкрещява думите на молитви и заклинания.

— Кажи ми, служителко на задоблачните богове, — попита я Бату хан, — да продължавам ли напред и ще имам ли успех в Новгород, или ще загина там? Попитай жителите на небето!

С меча кожа на плещите си и с калпак с пришити птичи глави, Керинкей-Задан скочи от коня си, затича в кръг, танцувайки и удряйки дайрето, и изведнъж с няколко скока се озова до самотен висок бор, издигащ се на една поляна.

— Ще поговоря с облаците и ще погледам в далечината! — крещеше тя. — Боговете знаят всичко и всичко ще ми кажат!

Шаманката ловко се покатери на върха на бора и започна да се люлее. Борът започна да се накланя постепенно на една страна. Монголите закрещяха:

— Пази се! Слизай по-бързо!

Борът се накланяше все по-бързо и най-накрая рухна на земята. Шаманката падна в снега, проби скрития под него лед и се потопи в мътната вода. Започна да се мята, засмуквана от черното мочурливо тресавище…

— Ласа! Подхвърлете й ласа! — крещеше Субетей-багатур.

Той откачи от лъка на седлото си ласото и ловко го метна с лявата си ръка. Краят му не стигна до шаманката. Субетей започна отново да навива ласото и подкара коня си по-близо до загиващата Керинкей-Задан. Светлокафявият му жребец предпазливо закрачи, потъвайки до коленете в сняг. Субетей отново метна ласото и краят му плесна шаманката по главата. Тя се хвана с ръка за примката, но продължи да потъва в черната кал. Конят на Субетей направи още една крачка напред и изведнъж също пропадна. Субетей се опита да скочи от коня, полегна назад, но ледът трещеше, животното потъваше бързо, риташе с крака и затъваше още повече.

Монголите завиха:

— Непобедимият потъва! По-бързо на помощ!…

Няколко монголи предпазливо се приближиха от различни страни до мястото, където потъваше старият пълководец. Черните им ласа се мярнаха във въздуха и се нахлузиха върху вдигната ръка и врата на Субетей. Монголите се напрягаха всички сили, теглейки началника си. Ласата им се опънаха като струни. Субетей крещеше:

— Спасете коня!… Спасете моя светлокафяв кон!…

Монголите измъкнаха Субетей на пътя. Конят му бе потънал до шията и главата му, пръхтейки, се издигаше още няколко мига над блатото. Светлокафявият жребец зацвили с отчаян човешки глас… Главата изчезна. Никакви следи не останаха от двете жертви на ненаситното блато. Само кръглото дайре плуваше по повърхността на страшния черен „прозорец“, в който навеки се скриха шаманката и верният кон на Субетей.

Монголите с мъка удържаха изпоцапания с кал Субетей, който напираше към коня си и крещеше:

— Светлокафяви! Ти винаги си ме измъквал от бедите! Винаги си бил мой мъдър съветник! Как ще я карам без теб, светлокафяви?! Проклета урусутска земя!…

Като слязоха от конете си, старите монголи обкръжиха с тесен кръг своя началник и, нахвърляйки се върху него, го притиснаха към земята:

— Стой мирно и не гледай повече натам! Това място е прокълнато! Урусутските черни мангуси искаха кървава жертва. Те погълнаха смелата Керинкей-Задан и погубиха твоя мъдър и неуморим кон. Тук трябва да спрем и да се обърнем назад. Виждаш ли този голям дървен кръст? Такива урусутите поставят върху гробовете на своите шамани. Тук вече са загинали доста пътници от ръката на разбойника Игнач, който е хвърлял убитите от него в блатото^[1]. Кажи на джихангира, че не ни трябва богатия Новгород. Да тръгваме назад!… Други коне ще ти служат предано. Избери си, който искаш!

Субетей-багатур разтърси плещи, отхвърли монголите и стана. Без да се обръща към блатото, той яхна най-близкия кон и се приближи до Бату хан. Джихангирът се бе спешил, държеше за юздата своя сив на тъмни петна кон, който бе потъмнял от пот и полепнала кал, и го хранеше с коричка черен хляб.

Субетей-багатур слезе от коня и клекна в краката на Бату хан. Хилядниците се струпаха в кръг около тях. Всички мълчаха и напрегнато се вслушваха какво ще решат началниците им. Бату хан каза:

— До този момент нямаше нещо, което можеше да ме спре. Войската ми е преминала през пустини, преплувала е пълноводната Итил и други големи реки. Сега урусутските зли мангуси искат да погубят всичките ми воини, когато реките прелеят и превърнат пътищата в езера. Тръгвам назад. Отиваме да си отдъхнем в Кипчакските степи.

— Назад! В степите! — закрещяха монголите.

Радостният вик се разнесе из цялата войска, която се бе проточила по черния разровен път.