Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (34)

Тринайсета глава
Кървавата комета

Жълто-сивите двугърби камили стояха на левия бряг на Итил. Вдигнали косматите си глави с изпъкнали блестящи очи и издадени долни устни, те наблюдаваха с надменна важност величавото течение на пълноводната река и необичайната суетня на хората. Свит в кошницата и положил книгата на коленете си, Хаджи Рахим старателно записваше:

„… Защо е това безпокойство, когато и небето, и степта, и цялата вселена са тържествено спокойни? Нищо не се променя, равнините на земята са безкрайни и не е ли по-мъдро да се върви през тях с равномерната крачка на керваните? Няма ли този, който препуска вихрено на коня си, да се озове на същото място, до което ще пристигне равномерно крачещата и безгрижна камила?…“

Също върху камила, но под потрепваща от вятъра завеска, седеше и Йълдъз, която с разширени от удивление очи гледаше шумното прехвърляне на многохилядната войска. Тя наблюдаваше плуващите през реката коне и черните лодки и погледът й неволно търсеше сред спускащите се към реката конници стройния млад джигит. Някои от тях й заприличваха на него, но не, не беше той, защото това не бяха неговите гъвкави котешки движения. С други думи, Мусук не се виждаше никъде… „Къде се скита сега? Жив ли е или е паднал някъде в безкрайната степ и е станал плячка на орлите и гарваните?…“ Понякога тъгата й по него се сменяше със злобно чувство — а ако и самият той бе помогнал за продажбата на доведената си сестра? Ако е така, то нека го разкъсват хищните птици, нека умре без вода в нагорещената пустиня, нека никой да не го доближи и да освежи неговите пламнали и пресъхнали устни!…

Седящата в другата кошница китайка внимателно докосна рамото на Йълдъз:

— Насам гледа джихангирът!

По песъчливия бряг, начело на голяма група конници и върху белоснежния си кон, яздеше Бату хан. Свърна настрани и се изкачи на един хълм. Спря се там и посочи с ръка към противоположния бряг. От свитата му се отделяха един след друг конници и се отдалечаваха в галоп, за да изпълнят получените заповеди.

Млад нукер, облечен по мюсюлмански с арабски плащ и тюрбан, се приближи до камилите. По време на дългия път през степите Йълдъз го бе виждала неведнъж. Той бе началник на стотня и съпровождаше навсякъде Бату хан. Йълдъз знаеше, че го наричат Арапша Ан-Насир. Току-що се бе върнал от десния бряг и раздаваше заповеди на седящите на пясъка водачи на камили, които бяха силно почернели от слънцето. Те скочиха, хванаха юларите на камилите и ги поведоха към реката.

Дългите черни лодки се приближаваха. Гребците спряха по три лодки една до друга и ги покриваха напречно с дъски, които привързваха с върви. Така се получаваха здрави салове.

Арапша даваше заповедите си спокойно и отчетливо, без да прави излишни движения. Разпорежданията му бяха изпълнявани бързо и безпрекословно. Робите влачеха дъски и колове, чукаха с топори, забиваха колове до брега, като ги преплитаха с лозови пръчки. Всички работеха с максимална бързина, като не ходеха, а тичаха с всички сили. Скоро от брега към водата се проточиха мостчета и до тях пристана единият от саловете.

Дърводелците бяха ръководени от висок и дебел мъж, облечен със странни широки дрехи. Дълго перо се спускаше от малка синя шапчица към гърба му. Той непрекъснато се обръщаше към Арапша, който стоеше неподвижно до самата вода и наблюдаваше работата.

Китайката отново прошепна:

— Този човек с дългото перо на шапката си е големият майстор, строителят Ли Тунпо. Той умее да строи къщи, мостове, дворци, изящни като дантела, павилиони — всичко! Чувала съм как въздиша и ругае на нашия език: „Не, тук не мога да живея! Тази проклета дива страна не е за мен!“ Той е голям учен, този пленен китаец. Чувала съм за него още в родината си…

Старшите съпруги се обезпокоиха и запищяха със своите тънки птичи гласове:

— А ако лодките се обърнат? Не искаме да се прехвърляме! Нека първо опита някой друг!

Без да поглежда ханските жени и да им отговаря, Арапша заповяда на робите да качват по една камила на всеки сал. Ханшите отново се завълнуваха:

— Нека първа се прехвърли черната, работещата жена! Да видим дали няма да потъне.

Арапша заповяда на камиларите да качат на сала последната, седмата камила, върху която пътуваха Йълдъз и нейната китайска прислужница. Когато камилата се изравни с Арапша, И Лахе му каза:

— Заповядай на майстор Ли Тунпо да пътува с малката ханша Йълдъз.

Арапша изгледа със студен и недоверчив поглед китайката и й обърна гръб.

Камилата се отпусна на колене пред мостчето. С предпазливи ситни крачки китайката и Йълдъз се качиха на сала. Пред тях вървеше китайският майстор, като внимаваше да не се откажат. След тях камиларите качиха на сала и огромната рунтава камила. Тя ревеше и размахваше глава. От дългите й устни падаха парцали бяла пяна. Вече на сала, камилата не пожела да се отпусне на колене и стоеше изправена, като горделиво въртеше глава, сякаш желаейки да се наслади на рядкото зрелище от прехвърлянето на безбройната войска през широката река.

Покрита с голямо шафраново фередже, Йълдъз се отпусна на килима в ъгъла на сала. Зад нея застана китайката И Лахе. Вятърът си играеше с гънките от лека копринена тъкан на лилавия й плащ. Гребците спуснаха веслата във водата. Робите започнаха да развързват краищата на дебелото въже…

Чуха се викове: „Почакайте!…“

Бату хан се приближи до мостика на белия си жребец и с лекота скочи от седлото. Лично хвана юздата и поведе недоверчиво пръхтящия кон на сала, като го спря редом до камилата. След джихангира тръгна и Арапша. Няколко монголи на бегом се отправиха към сала. Арапша се обърна и ги отблъсна обратно, като един от тях стъпи накриво и падна във водата. Арапша скочи на сала в момента, в който той се отделяше от мостика.

Бату хан застана между белия си кон и гордата камила. Лицето на джихангира сияеше от нетърпение и хищна радост, защото пред него се разстилаше земя, чието завоюване щеше да му донесе непомръкваща слава!… Обърна се към малката женичка, покрита с коприненото фередже:

— Как се казваш, малка хатун^[1]?

— Йълдъз, господарю мой.

— Това е хубаво, носещо успех име.

Приближи се китайският строител Ли Тунпо:

— Днес е велик ден. Ти, Ослепителни, пресичаш огромната река, която отделя Запада от Изтока. Ти плаваш заедно с прекрасен и смел кон и с приятеля на пътника, могъщата камила. А пред теб свети Йълдъз — звездата, която ще ти донесе успех.

И Лахе незабележимо прошепна няколко думи на Йълдъз.

Помнейки нарежданията на старата ханша Ори-Фуджин да слуша съветите на китайката, Йълдъз покорно се надигна. Като се изчерви от вълнение, тя каза високо на Бату хан:

— Името ти, като ярка комета, ще прелети по тъмния небосклон! То ще освети с ослепителни победи пътя на монголската войска!…

Бату хан едва забележимо се усмихна, смръщи вежди и отново стана студен и непроницаем.

— Ще успея да изпълня великата задача, а именно да разпростра до края на света несъкрушимата власт на монголите.

Белият кон поглеждаше накриво с черните си очи при всеки плисък на вълните и местеше крака при всеки замах на дългите весла. От другата му страна гордата и величествена камила гледаше спокойно към далечината, сякаш наслаждавайки се на волните простори на водната стихия.

Противоположният бряг приближаваше. Там, върху пясъчен нос се бе строила стотня от монголски нукери с копия и трептящи от вятъра цветни лентички на тях.

Дрезгаво изсвириха рогове и подадоха сигнала: „Внимание и подчинение!“

… Цялата велика монголо-татарска войска се прехвърля в продължение на много дни през Итил. Насмолени лодки от всякакви размери непрестанно превозваха воините, походните им торби, разглобените юрти, чувалите със зърно, брашно и други. Лодките не стигаха, затова бяха направени салове от греди и напълнени с въздух кожени мехове, върху които качваха камилите и останалия добитък, и всичко това с шум, рев и викове плаваше по реката към десния й бряг.

Известно време Бату хан остана в близост до планината на Урак, като заповяда на прехвърлилия се през реката челен отряд да тръгне напред през великата Половецка степ^[2] и там да започне преследване на бързо отстъпващите на запад и на юг половецки племена.

— Който се съпротивлява, — говореше Бату хан, — да бъде унищожен! Който от срещнатите ханове се покори заедно със своя род, нека се присъедини към войската ни, но добитъкът и имуществото му трябва да послужат като военна плячка за монголските воини. За кипчаците и другите племена е голяма чест да встъпят като воини в моята могъща войска. С победите си те ще придобият нови богатства…