Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (57)

Осма глава
Битката в Дивото поле

… Лежаха те всички върху опустошената земя, върху степната остра трева, замръзнали в снега и леда, от никого не пазени. Зверове телата им гризяха и множество птици ги разкъсваха. Всичките лежаха, всичките заедно умряха, от една и съща смъртна чаша пили…

Повест за разоряването на Рязан от Батий, 13 век

На разсъмване полковете бяха готови. Дружинниците бяха пренощували в снега, без да палят огньове. Снежната буря утихна и снегът се сипеше на едри парцали. Зад хълмовете се показа зората. Воините ставаха, отръскваха снега от себе си и вземаха мечовете, секирите и копията си. Който имаше, надяваше ризница.

Княз Юрий Ингваревич мина пред полка. Воините се бяха строили рамо до рамо.

В тихия въздух ясно звучеше речта на княза:

— Гответе се, мои млади братя, воини смели, храбреци, украса рязанска! Окаян враг стои с меч в ръка пред руските предели. Вдигнал е ръка той над свободата ни. Гответе се за борба. Защо се е надигнал във времена на мир и покой лукавият враг срещу нас? Че той вече владее цялата половецка земя. Какво още иска от нас? Иска с огън и меч да премине през земята ни! Камък върху камък няма да оставят нечестивите мунгали в свободния Рязан. Само вашата храброст е вашата защита и от нея зависи съдбата на родния ни град, на нашите ниви, селища, любими деца, жени и на родителите наши. Страшният враг не спи. Той бърза към Рязан, за да се сгрее на топлината от пожарите и да придобие нашето имущество. Врагът е тук, пред вас! Битката ще започне скоро. Не отстъпвайте пред тях!… Аз, вашият брат, ще тръгна пред вас, за да изпия смъртоносната чаша. Да умрем за волното отечество на нашия бащица Ингвар Святославович^[1]!

Лицето на княза бе мрачно и навъсено, но строгите му очи горяха с несъкрушима воля. Стискаше ръкохватката на меча си и сдържаше своя нетърпелив, твърде много застоял се на студа дорест кон.

Воините му отвърнаха с кратки викове:

— Ще се защитим! Не се опечалявай! По-скоро Ока ще потече на обратно, отколкото ние да отстъпим!

Хилядниците и стотниците обикаляха редиците на отрядите си и обясняваха:

— Ще тръгнем срещу окаяните мунгали. Ще пробием центъра им и ще ги разделим на две. Ще се разправим с единия фланг, след което ще се нахвърлим върху другия. Бъдете непоколебими! Мунгалите са хитри. Имат стара вълча ловкост. Ще побягнат наужким, сякаш са подвили опашка, но само за да увлекат полковете ни в засада. Не им вярвайте и не ги преследвайте! Продължавайте да стоите заедно, рамо до рамо, и чакайте втория ни удар, с който ще разбием мунгалите.

Покритите със сняг воини ги слушаха сурово и спокойно, опрели се на своите боздугани, копия и секири. Техните потъмнели от времето и лошия климат полушубки и рижи армяци, препасани с тънки ремъци с ножове в дървени кании, техните плетени от лико цървули и вълнени навои, завити до коленете им и стегнати с ликови върви — всичко това говореше за оскъден живот и за ежедневна тежка работа. Бяха се вдигнали в защита на рязанската земя и бяха готови да отдадат живота си, само и само да не допуснат врага до останалите зад тях родни колиби.

Войската тръгна напред с бавна крачка, като се катереше по полегатите била на хълмовете. Бе трудно да се върви, защото бурята бе навеяла сняг до колене.

Челните редици вече се бяха изкачили на билото и бяха спрели. Изведнъж рязък вик проряза напрегнатата тишина:

— Урусут! Урусут!

Вървящите редом с Ратибор пленници викаха с всички сили, за да предупредят своите. Викът им се повтори и отпред, и отдясно, и отляво, и отекна в далечината. Засипаната с дълбок сняг и приличащата на мъртва пустиня степ изведнъж оживя. От снега се надигнаха тъмни фигури, чуха се гърлени викове и шумно и с тропот множество хора и коне се понесоха надалеч по снежната равнина, като все повече и повече се губеха в сумрачната мъгла. Шумът стихна и само в далечината се чуваха отделни викове. Скоро и те престанаха…

— Ама че татарища! Ама че окаяни мунгали! — говореха помежду си дружинниците. — Защо избягаха? От нас ли се изплашиха? Няма да ни увлекат. Нас не можеш измами.

Стотниците успокояваха воините и им указваха местата, където да залегнат, криейки се зад хълмовете.

Изчаквайки и притискайки се една към друга, руските редици се отпуснаха в снега. Пурпурното слънце пробиваше ниската облачност и с дълги розови лъчи осветяваше белоснежната равнина. В далечината ясно се открояваше кривата линия на монголските конници. Те вече тръгваха обратно, насочили напред копията си и подпрели блестящите си криви мечове на десните си рамена.

Дружинниците продължаваха безмълвно да лежат в снега, криейки се зад веригата хълмове.

Вече се чуваше равномерният тропот на препускащите монголски коне. Сякаш цялата степ кънтеше и трепереше под ударите на десетките хиляди копита. Сред облаци от снежен прах и пара, вдигаща се от разгорещените им коне, се приближаваха разярените монголи, които виеха диво:

— Кху, кху, кху, уррагх!

Татарите започнаха да се изкачват по полегатите скатове на хълмовете, зад които се бяха притаили руснаците. Няколко коня се спънаха и се строполиха на земята, но останалите продължиха да се носят като нестройна лавина. Вече бяха на двайсетина крачки от билата на хълмовете, когато рязанските воини скочиха и се хвърлиха срещу врага с викове:

— Напред, Рязан! Напред за бащината земя!

Конете се стреснаха. Едни се обърнаха назад, други, хвърляйки ездачите си, се вдигнаха на задни крака и паднаха. Останалите продължиха да препускат, посрещнати отвсякъде от удари на секири и топори.

Руснаците атакуваха яростно конниците, разсичайки техните кожени шуби и железни шлемове. Във въздуха се мяркаха кривите мечове на татарите, които пуснаха в действие и големите си лъкове, с които изстрелваха дълги стрели със закалени стоманени върхове. Воините падаха, ставаха отново и, продължавайки да се бият, се придвижваха напред, надолу по хълмовете, накъдето започна да се отдръпва татарската конница.

Рязанците надделяваха. Монголският удар не бе разкъсал руските редици. Стискайки зъби и дишайки тежко, опълченците се биеха отчаяно, като си проправяха страшен път през бързо прегрупиращите се монголски конници.

Прозвъняха удари по медни щитове. Чуха се резките викове на монголските стотници. Татарската конница рязко се обърна обратно и препусна назад, оттегляйки се на черни вълни от застланите с трупове снежни хълмове. Опитвайки се да станат, окървавени коне се мятаха по земята. Други, спъвайки се, се опитваха да препуснат настрани, като влачеха закачилите краката си за стремето ездачи.

Руската войска бавно отстъпваше. Редиците на рязанците бяха доста пооредели. Множество мъртви тела лежаха по полегатите скатове на хълмовете, вторачили се с отворените си мъртви очи в ниските оловносиви облаци.