Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (46)

Осма глава
В Дивото поле

Вече три дни ратниците вървяха на юг, навлизайки все повече в Дивото поле. Рязан, предната крепост на руската земя, с всичките му тревоги и суетни, остана далече зад тях. Начело вървеше конният отряд под началството на княз Всеволод Пронски. Конниците се бяха проточили в дълга върволица по отъпквания от векове друм през степта. А още по-напред, на самия хоризонт, препускаха конните разузнавачи, изпратени да следят дали няма да се покажат вражи отряди. Изкатерваха се върху полегатите хълмове и самотните могили, подаваха знаци, като подхвърляха шапките си и кръжаха на място, и отново се понасяха из степните простори.

Наоколо се простираше пустинната и безкрайна равнина, затрупана със сняг. Тук-там по полегатите хълмове се мяркаха трепетликови храсти с още не паднали червени листа или чернееха ивици от дъбови гори покрай вкопали се в земята виещи се рекички.

Пътят вървеше на югоизток под формата на мрежа от пътечки, отъпкани от керваните от далечния Сурож^[1], стадата и табуните на степните хора и бродещите на групи по степта хищници. Всичките те отиваха към Задлесието, както тогава се нарича Северна Рус: едни — за размяна и търговия, други — за набези и грабежи.

Торопка крачеше по пътечката, като следеше с алчен поглед конниците. Наслаждавайки се на разпрострелите се пред него степни простори, той малко мислеше за опасността, като се гордееше, че за пръв път участва в поход като възрастен мъж. И страшно, и весело бе да си мисли, че ще му се наложи да се бие с незнайните хора, страшните татари. Може би щеше да си спечели слава, като се отличи пред очите на останалите ратници. Напоследък баща му казваше: „С теб сме ходили за мечки и ти вероятно вече си разбрал, че звярът е по-страшен, само докато го видиш, а след като си го видял, вече мислиш само да не ти избяга. Татаринът е също като нас, човечище, и с нищо не е по-силен, а, нападайки, крещи, защото го е страх, и напира, ококорил очи от ужас. А ти си отваряй очите, не отстъпвай, че ще увеличиш смелостта на врага, и го посрещай с топора или вилообразното копие“.

„Баща ми е запознат с воинското дело — мислеше си Торопка. — Той и със суздалците се е бил, и в Дивото поле е ходил, и неведнъж се е връщал вкъщи, превързан с потъмнели от кръв превръзки.“

Според сметките на Торопка в дружината имаше около две хиляди ратници. Хората крачеха безредно, кой през, където му бе удобно, разделени на стотни. Хората от стотнята се държаха близко един до друг, като не се смесваха с другите стотни. Всяка стотня бе водена от княжеските дружинници. Той яздеше едър кон, украсен с медни токи и синджири. Начело на някои стотни вървяха старейшини, умеещи да „воеводстват“ и ходили и по-рано в Дивото поле.

След всяка стотня се точеха „стоките“^[2]. Те се състояха от каруци и шейни с плазове и плетени кошове, в които имаше самуни житен хляб, чували с брашно, олющено просо и сланина. В същите тези шейни бяха натрупани ризниците, броните, оръжието и кожусите, за да им е по-лесно на ратниците да вървят. Шейните, положени на дървени плазове, се разклащаха силно по нанадолнищата и на завоите и ратниците притичваха, за да ги прикрепят, да не се обърнат.

Ратниците от Перунов бор вървяха заедно в една стотня с ярустовските мужици. Отпред ситнеше с ликовите си цървули ниският и широкоплещест Ваула Мордвин. Пееше своите мордовски песни и рязко ги прекъсваше, когато забелязваше нещо ново и невиждано досега. За пръв път попадаше в степите, защото целият му досегашен живот бе преминал в горите. Когато стадо сайги (диви кози) се измъкна от един дол и, виждайки тълпата от хора побягна с дълги скокове, прилепили до гърбовете си извитите си рогца, Ваула чак приседна от възторг и се затупа по бедрата.

Кльощавият и висок Звяга вървеше мълчаливо след Ваула, потънал в невеселите си мисли.

— Хайде де, Звяга, краката са ти дълги, така че хвани някой козел за опашката!

— Че трябва ли да тичам след тези козли? Вие, мордвите, всичките сте чевръсти, дори подскачащ заек за ушите хващате. Та ти си тичай след тях!

Лихар Кудряш вървеше отстрани, често изтичваше на някоя могила, вглеждаше се в далечината и обясняваше:

— Там на изток Боровият поток тече, а от запад — Плодовият поток. Двете рекички се вливат в река Воронеж. А ето там, под яра^[3], миналата година стояха белите вежи на половецките ханове. Бяха докарали овни и бикове за продан… Дванайсет дни при тях живях, набивах железни скоби на каруцата на техния хан и обръчи на колелетата й. Нищо и никакви хорица! Научих се да говоря по тяхному, наричат себе си „комани“^[4]. Сред тях оставих побратими, братя… Хубаво е през пролетта в степта. Тревата е по-висока от човек. Рогата на бик дори не се виждат отгоре й. През пролетта пастирите имат много мляко и от овчото правят кашкавал^[5], а от кобилешкото — опияняващ кумис. През пролетта всички половци са весели, песни пеят край огньовете си и танцуват…

Дикорос вървеше мълчалив и намръщен. Един-два пъти каза замислено на Торопка:

— Не знам ще се върнем ли цели вкъщи…

Когато започна да се стъмва, стотнята спря в едно дере близо до полегат бряг на една рекичка. Отсрещният бряг бе висок и стръмен. Там се притаиха стражите за през нощта. Поставиха шейните в кръг. Вътре в него запалиха огньове. Горяха репеи и бурени, от които още по светло бяха събрали много, за да не угасва огънят през цялата нощ. Спънатите коне пасяха наблизо, като пощипваха миналогодишна трева и камъш.

Като взеха кожусите си от каруците, мужиците се натъркаляха един до друг край огньовете, слушаха разказите на врели и кипели в живота хора за Дивото поле, за живота на руските „арестанти“ в половецки плен и за смелото им бягство от него.

Посред нощ баща му разбуди Торопка, нареди му да отиде на пост и до зазоряване да пази на високото възвишение:

— Притаи се там и не си показвай и носа, дори и не помръдвай, защото татарите могат да се прокраднат и да те заколят! А, ако забележиш нещо, вдигай тревога и викай за помощ!

Торопка се покатери на хълма и се притаи в храстите сух репей. Наоколо бе тъмно. До рекичката в дерето догаряха огньовете. Около тях мирно похъркваха мужиците, а наблизо тревожно, сякаш чувствайки близостта на зверове, пръхтяха конете.

Торопка седеше нащрек, стиснал здраво в ръка вилообразното копие. Сънят бягаше от очите му и той забрави умората си. Стори му се, че в тъмнината към него пълзи татарин, стиснал дълъг нож между зъбите си. През мъгливите парцали на ниските облаци тук-там прозираше черно небе с дребни звезди. Тихо шумоляха високите стебла на буренака. Като се замисли, Торопка си спомни последните думи и прегръдки на майка си, пронизителните писъци на жените, вкопчващи се за тръгващите мужици, и отстрани на всичко това — Вешнянка с немигащи широко отворени очи. Но друга картина засенчи образа на Вешнянка и още по-ясно застана пред него — бърз и строен половецки кон, препускащ през степта. Като част от челен дозор^[6] той препуска с коня, търсейки притаилия се татарин — ето накъде се стремяха всички мисли и всички копнежи на Торопка.

Меланхоличен протяжен вик се разнесе откъм степта. Така понякога нощем крещеше неяситата^[7] в гората. Друг тънък вой се чу отнякъде по-близо. Какво бе това? Вълци ли или татарските съгледвачи си подават сигнали един на друг и се прокрадват в мрака?

В тъмната нощ небето бе светло и върху него ясно се очертават стъблата на сухия репей. На едно място те силно се разклатиха. Охо! Това не бе току-така! Някой се промъква през буренака… Показа се човешка глава… Човекът се понадигна, обърна се, оглеждайки се, и отново безшумно се отпусна в тревата… Свой ли беше или враг?… Дали да завика за помощ?… Така врагът щеше да избяга. А, ако е свой, ще му се присмеят, че напразно се е изплашил?

Торопка се вслушва във всеки шум и чака… дали няма да се покаже отново главата?… Ето че непознатият отново се надигна, но този път отдясно и по-близко. Торопка чака и се вслушва в пресипналия шум отляво, приличащ на дишане на звяр… Усеща острата миризма на необработена овча кожа и чува шепот… който не е руски! Непонятна реч… Някой се притаи съвсем близо до него… ще го забележи и ще го порази с меч или стрела… Не трябва да се бави! Трябва да го изпревари…

„Може би и похвала от старците ще получа за смелостта си?“ — припомни си доскорошните си мисли. Вилообразното копие е готово в ръката му, а краят му е остър като жило.

Като напрегна всичките си сили, Торопка се хвърли напред. Вилообразното копие потъна в нещо еластично… Стон, пресипнал и сдържан, за да не се издаде, но и жален… В същия момент върху Торопка се стовари нечие тежко тяло. Друго притисна краката му. Твърди длани обхванаха лицето му, притиснаха носа му, а пръстите им здраво стискат устата му, като не му позволяват и дъх да си поеме…

Торопка се бори, опитвайки се да се освободи, но го притисна още тежест. Някой го души за гърлото… Не може нито да извика, нито да изстене. Влачат го по земята. Как да даде сигнал на баща си? Баща му няма да остави сина си в беда… Но на Торопка му е трудно дори да диша, камо ли да извика… Влачат го през храсталака, защото тръните на изсъхналия репей закачат и късат дрехите му. Ръцете, твърди и силни, миришат на нещо чуждо. Натъпкват кърпа в устата му, превързват лицето му… Краката и ръцете му са здраво свързани с върви…