Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (90)

Седма глава
Берендеевото блато

Научавайки за гибелта на монголския отряд, Бату хан разпрати куриери във всички посоки, които да свикат войската, бродеща из суздалската земя. Мястото за срещата бе определено около град Переяславъл Залески. Отрядите трябваше да се приближават в кръг, като при ловна хайка, да затягат примката и да подгонват всички срещнати към средата на кръга.

Нови вестоносци донесоха на Бату хан, че неуловимите „летящи урусути“ са избили още няколко татарски отряда и отново са изчезнали в притихналите гори.

През това време Евпатий със своите сподвижници се придвижваше на север. От срещнати бягащи в гората селяни той разбра, че татарите не продължават напред, а са тръгнали обратно. Тази новина разтревожи Евпатий. Татарите започнаха да се появяват от всички страни и трябваше да се промъкнат през тях и да си пробият път напред, но припасите им свършваха и нямаха, нито сено, нито хляб.

По горските пътеки Евпатий излезе на Берендеевото блато, от което започваше началото си рекичката Трубеж^[1], вливаща се в Плешчеевото езеро. Възнамеряваше да се измъкне от обръча на татарските отряди по руслото на реката и да тръгне към Углич.

Неочаквано върху гладката повърхност на замръзналото блато се появиха татарски конници. С насочени копия, яхнали дребните си яки коне, те излизаха от гъстата гора и се понасяха към проточилия се върху леда отряд на Евпатий. Няколко крачки, преди да го достигнат, татарите изстрелваха стрели и бързо се отдалечаваха, сякаш искаха да примамят противника след себе си.

Евпатий бе запознат с татарските уловки и водеше отряда си по посока на Плешчеевото езеро. Обаче пред него се появи нова гъста тълпа от татарски конници, която бавно отстъпваше към гората, като избягваше схватката. Евпатий продължи да се придвижва в избраната посока, като се приближаваше към руслото на рекичката Трубеж.

Пред него се издигаше възвишение, обрасло с борова гора. Върху оголения му връх се виждаха каменни руини на древни постройки, засипани със сняг.

— Палатите на царя Берендей^[2]! — заговориха сподвижниците. — Тук е живял „цар Берендей с брада до коленете“!

Около развалините на хълма се появи още един татарски отряд. Пред него се развяваха дългите краища на петоъгълно знаме.

— Батий е там! — извика Евпатий. — Напред, соколчета!

И заедно с конниците си се понесе по посока на хълма.

Пешите сподвижници продължаваха да вървят с отмерена крачка, готови всеки момент да помогнат на черниговците. Татарите на хълма се размърдаха и започнаха да се спускат на леда. Сподвижниците се сблъскаха с тях в подножието на височината. Евпатий отблъсна няколкото изпречили се пред него татари и препусна нагоре към бялото знаме с изобразен сокол върху него.

Напряко на Евпатий препускаше огромен монгол на риж кон и с вдигнат крив меч. Евпатий улучи сгоден момент, обърна коня си настрани, и, изравнил се с монгола, препусна редом с него. Онзи замахна, но Евпатий удари по меча му с такава сила, че кривото оръжие се пречупи. С втория си удар Евпатий разсече монгола до кръста и той падна от седлото. Викове на ужас се разнесоха сред татарите:

— Уй! Тогрул е убит!… Вай-дот! Тогрул е убит!…

Евпатий отново се насочи към хълма. Успелите да го настигнат конници препускаха редом с него, като се сблъскваха с налитащите врагове. Намиращите се на хълма татари побягнаха панически.

Евпатий спря на върха и се огледа. От всички страни се появяваха татари. Все повече нови и нови отряди излизаха от гората и обграждаха с плътен обръч хълма, където върху древните руини се бяха събрали безстрашните „ястребчета“ и „вълчета“.

Битката се проточи. В гъсти редици настъпваха безбройните татари срещу руските воини. Спешилите се черниговски конници стояха като плътна стена и не отстъпваха на стремителните нападения. В завързващите се яростни схватки зле въоръжените сподвижници избиха доста татари. Но редиците на руснаците редееха бързо.

Там, където се струпваха най-много воини, където най-често свистяха стрели и където най-силно звънтяха мечове, изпъкваха двамина високи воини. Те не се навеждаха към земята, за да избегнат ударите, нито пък се прикриваха от смъртоносните стрели. Изправени в цял ръст, те отчаяно се биеха, без да отстъпват.

Редом с тях се сражаваха плътните редици на руските ратници. Точните татарски стрели отскачаха от яките им ризници, а кривите саби не ги достигаха. Като несъкрушима стена стояха те и отблъскваха буйните набези на татарите.

От време на време през страховитите звуци на сечта — дивият вой на татарите, виковете на руснаците, цвиленето на конете, звънтежът на желязото, воплите на ранените — се чуваше плътен тътнещ възглас:

— Дръж се, друже Евпатие! Бий ги окаяните!…

В отговор се разнасяше звучен глас, на който някога, по време на вечето, се радваха рязанците:

— Не бой се, отче Ратиборе, държа се!

Прав блестящ меч свистеше в ръцете на Евпатий. До него Ратибор унищожаваше напиращите татари със страховития си боздуган.

Хановете изпращаха натам най-добрите си конници, но конете изплашено се изправяха на задни крака и препускаха встрани. Други падаха заедно с ездачите си, сразени от ударите на витязите. Който успяваше да избегне меча на Евпатий, бе застиган от боздугана на Ратибор.

Грамаден, с блестящ шлем върху дългите си бели къдрици, със зачервено мургаво лице, със святкащи тъмни очи и с тежък боздуган в ръце, Ратибор всяваше ужас у нападащите. Евпатий също бе страховит с решителността и мъжеството си.

И татарите отстъпваха уплашени.

Яхнал врания си жребец и обграден от главните си темници, Бату хан наблюдаваше битката отстрани. С движение на ръката повика Субетей-багатур.

— Заповядваме: да ми бъдат доведени живи двамата урусути!

Субетей изпрати отбрана стотня, след нея втора… Воините не се върнаха, а урусутите продължаваха да се бият.

Дотърча разбеснял се кон, върху чието седло едва се крепеше един ранен, който тежко падна в краката на Бату хан:

— Джихангире, те не могат да бъдат заловени! Това е самият урусутски бог Сулде!…

Раненият прошепна едва чуто последните думи, след което потръпна, опна се и затихна. Нукерите го изтеглиха настрани. Бату хан се обърна. Лицето му бе изкривено от гняв.

— Защо шаманите ми спят? — просъска той.

Притичалите шамани завиха, задрънкаха дайретата си, затанцуваха. Молеха всесилния монголски бог Сулде да срази урусутския бог. Призоваваха с различни гласове своите задоблачни богове, молеха ги за помощ, обещаваха им девет най-отбрани врани коне и деветдесет и девет пленени юноши.

Но бог Сулде бе сърдит. Не пожела да помогне и да се спусне в дълбоките снегове и в бездънните блата. А и на шаманите не им се нравеше злата урусутска земя, където виеха свирепи снежни бури и трещяха жестоки студове. Искаше им се по-скоро да се върнат обратно във волните монголски степи, където бяха останали милостивите им богове.

А воините продължаваха да падат около страховитите руски витязи.

Битката вече се точеше твърде дълго, но Ратибор и Евпатий не чувстваха умора. С предишната съкрушителна сила се спускаше страховитият боздуган, с предишната сигурност косеше острият меч. Пак така гръмко звучеше призивът на Ратибор и уверено, както преди, му отговаряше Евпатий.

Забравили умората си и сгъстили редиците си, руските воини продължаваха да се сражават. Настъпваха срещу татарите, като взаимно се ободряваха със силни викове:

— Напред, черниговци!… Дръж се, Рязан!… За свободата руска!…

Напрегнато и без да откъсва поглед, Бату хан следеше битката. Виждайки, че трета стотня падна под ударите на страховитите урусути; той зави:

— Губя най-добрите си воини!…

Трупащите се около джихангира темници се отдръпнаха.

— Вай-дот! — крещяха те. — Какво да правим с тях? Това не са хора, а яки камъни!

Бату хан се удари по бузите и закрещя:

— Субетей! Субетей!

И подхвърли на пристигналия стар пълководец някакво разпореждане.

Разтичаха се нукери, чуха се тежък конски тропот, странни скърцане и шум. Прозвучаха нови татарски викове, трясък и грохот. Резките удари по медните щитове отзоваха вкопчилите се в схватка с урусутите на хълма татарски воини.

Виждайки отстъплението на татарите, Евпатий вдигна високо меча си:

— Напред!… За…

Но страшен удар в гърдите му прекъсна могъщия му глас и той падна, облян в кръв.

С ужасяваща сила и като събаряха всичко по пътя си, към струпалите се на хълма руски воини летяха огромни камъни. Татарите бяха довлачили върху плазове своите китайски камъкометни машини.

Ратибор изви с вълчи вой. Захвърли боздугана си и се хвърли към любимия си приятел, като отчаяно го заразтръсква:

— Жив ли си, Евпатий?… Обади се, друже!

Внимателно долепи ухо до гръдта му… Всичко бе свършено! Повече нямаше да им се случи да се бият заедно за родната Рус.

Вдигна глава и се огледа. С див грохот падаха страховити камъни от всички страни, като смазваха руските храбреци.

Ратибор се поклони на мъртвия си приятел, изправи се в целия си огромен ръст и тръгна — без оръжие, голям и страховит, с бурно повдигаща се гръд и горящи очи — срещу неминуемата си гибел.