Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (103)

Дванайсета глава
Бурята бушува над Сит

Пристигналият в лагера като вестоносец от Владимир Торопка срещна в него земляци, които му разказаха, че баща му, Савелий Дикорос, е бил в бойния стан и е заминал предния ден с обоза за брашно, зърно и сено. И той не можа да остане в лагера, защото ростовският княз Василко му нареди да се отправи към стражевия пост, намиращ се на кръстопътя на пътя, водещ от Сит към град Мишкин.

— Твоят кон е по-бърз от вятъра — каза му княз Василко. — Ако се появи татарски патрул, препускай насам, за да можем да се опълчим навреме!

Сред натрупаните на купчини сухи вършини в дола под стръмния бряг на реката тихо пращеше малък огън.

— Какво време само! Татарите сноват навсякъде и душат. Ако видят огън в гората, веднага налитат… Няма да успееш и молитвата да си прочетеш, преди да останеш без глава!

За да не могат татарите да забележат огъня им, стражата се бе оградила със сухи вършини и дънери.

След ската на брега като стена се изправяше гъста вековна борова гора. Проточваше се далеч на север, както казваха ловците — до самото Студено море^[1]. През тази борова гора можеше да се мине само по животински пътеки и то като се знаеха ориентирите и някои заклинания. Тези пътеки от векове бяха прокарвани от зверове и горски чудовища, от горски духове и кикимори^[2]. Ако стъпиш вдясно или вляво от пътеката, там има само съборени от буря дървета и толкова влажен мъх, че веднага ще потънеш до шия…

Край огъня лежаха четирима юнаци от тези, които нито от дъжд, нито от сняг, нито от виелица, нито от вещерско заклинание се плашат! Загърнати в обработени овчи и други животински кожи, те си бяха постлали елови клонки, от които си бяха направили и наклонен навес, безгрижно слушаха песента на зимната фъртуна и печаха върху въглените тънки резенчета конско. Върху близките клони бе опъната рижата кожа на коня, когото ратниците побързаха да заколят за обяд, преди той сам да опъне петалата от глад. Заедно с тях бе полегнал и Торопка, а до него на кравай се бе свил неговият верен Шаро.

И четиримата стражи — смели юнаци, украса рязанска — се бяха изплъзнали при Рязан от татарските ласа и бяха започнали само четиримата да воюват като „свободни ловци“ в горите, ловейки изостанали татари. Като чуха, че княз Георгий Всеволодович някъде по горното течение на Волга събира войнство, те дотичаха при него върху ловджийски ски. По негова заповед бяха изпратени на пост на този бряг до безлюдния път.

Князът им даде добър кон, за да могат — в случай на тревога — бързо да съобщят в лагера. Той обаче не отдели фураж за коня — осигурявайте му храна, както можете! А наоколо им нямаше нито копа сено, нито блатен камъш! Поради това стражите решиха да се доверят на верните си крака и на леките и здрави ски, а коня го изядоха.

Прекарваха си времето в разкази за подвизите на богатирите и за чудесата на стихиите и магьосниците. Именно на този пост бе изпратен и Торопка. Той слушаше разказите и се мръщеше, гледайки рижата конска кожа, защото се опасяваше да не би и неговият дорест кон да бъде сполетян от същата участ.

— Един път — разказваше единият от стражите — вървят през гората мужици и гледат тътри се дребно и гърбаво старче, а мъкне десет пъти по-голям от него вързоп дърва. „Защо, стари човече, в гората дърва мъкнеш? Дърва наоколо, колкото искаш!“ „Знам, че така трябва, за да спася родната земя. Тръгнал съм да воювам с цепениците срещу татарите.“ „Как така, чудако, ще воюваш с цепеници?“ И в този момент неочаквано налетели татари. Тогава гърбавото старче се разсърдило, захвърлило вързопа на земята и започнало да хвърля дървата по татарите. Хвърли една цепеница — във воин се превръща, хвърли друга — цяло войнство настъпва. С тръби свирят, барабани бият, мечове въртят. Нахвърлили се юнаците върху татарите и ги покосили всичките като с коса… Надеждни хора ми казаха, че това гърбаво старче вече е пристигнало край Сит, за да воюва с татарите…

— Също така е дошъл мужик — заразказва друг страж — с дълга брада и мустаци като на сом, които зад ушите си закача. Хвалел се, че може и буря, и дъжд, и хубаво време, и ледоход със заклинания да предизвиква. Всичките стихии — и белите, и черните — го слушали. „Ще призова — казва — стихиите и те татарите ще замразят и със сняг ще ги засипят — така и смъртта им ще дойде. Руските хора, християните, стихиите няма да закачат, защото подходящи заклинания знаят.“ Казвал се този маг Бариба…

Не се наложи на Торопка да остане дълго на този пост, защото през просеката, водеща към река Сит, видя в далечината черен дим.

— Май Боженки са запалили?! — разтревожиха се мужиците. — Да не са пристигнали татарищата?…

Един от ратниците остана на поста, а останалите забързаха към бойния стан.