Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (35)

Четиринайсета глава
Магьосникът от ураковата планина

През есента на 634 г., Биджан-Или^[1], главната квартира на Бату хан вече се намираше на десния бряг на пълноводната река Итил, срещу устието на левия й приток Еруслан и близо до планината на хан Урак^[2].

Златистожълтата шатра със златния купол бе издигната до един ручей в подножието на мрачната планина. Около шатрата бяха привързани към колчета девет отбрани жребци, сред които изпъкваше със снажността и лекотата на движенията си знаменитият бял кон на джихангира. По-нататък в полукръг бяха разположени шатрите на седемте звезди на Бату хан, неговите прекрасни жени. На висок, украсен с китайска резба бамбуков прът, над шатрата на джихангира се развяваше петоъгълното деветоопашато знаме.

Останалите принцове чингисиди разположиха шатрите си по протежението на брега на реката. Всяка от една от техните шатри се намираше в центъра на кръг от юрти, в които бяха настанени телохранителите — тургауди, шаманите, знахарите, завеждащите лова със соколи, кучкарите с хрътките, готвачите, флейтистите, тръбачите и останалата свита.

По двата бряга на реката се проточиха шумните лагери на отрядите на разните племена и народи, присъединили се към монголо-татарската войска.

Лодки и салове непрестанно превозваха воини, коне, добитък и товари.

От лявата страна на реката, където се простираха зелени ливади, пасяха хиляди различни по цвят коне на отрядите, които още не бяха успели да се прехвърлят.

На третия ден след прехвърлянето бе обявен празникът Надам^[3] в чест на пристигането на монголската войска на десния бряг на реката, откъдето започваха земите на още непокорените и непознати народи.

Началниците на отрядите пристигнаха със своите бойни знамена и ги забиха на върха на Ураковата планина. Ярките пъстри тъкани трептяха върху високи пръти под силните пориви на есенния вятър. Сред множеството парчета плат се отличаваха огромните цветни копринени знамена на единайсетте принца чингисиди.

Вятърът гонеше големите сиви вълни на могъщата река. Дългите черни лодки бързаха да превозят воините на тържествения празник на великата монголска войска.

Бату хан на няколко пъти се съвещаваше с приближените си ханове. Опасяваше се от злата магия на уракските магьосници, които можеха да предизвикат буря. Ако пълноводната река се разбушуваше, щеше да смие от бреговете си неканените си гости.

В планината Урак монголите намериха криещите се магьосници. Главният магьосник Хазук се бе затворил в една пещера във вътрешността на Ураковата планина и не излезе да приветства вожда на пристигналата войска. Около входа на пещерата стояха на стража помощниците му и не пускаха никого при него.

Бату хан издаде строга заповед, с която нареждаше на воините си да се отнасят почтително към магьосниците, за да не ги разсърдят с нещо.

— Ако небесният жител, господарят на гърма Хоходой-Моргон се разсърди, тогава никаква земна сила не може да ни спаси от мълниите му. Трябва да се пазят и да се угажда на магьосниците и шаманите на всички народи, за да се молят на добрите и злите богове, изпросвайки от тях помощ за победата на монголската войска.

Бату хан нареди Хазук, главният шаман на Хоходой-Моргон, да присъства на празника, където да се моли за джихангира. Магьосниците му отвърнаха, че Хазук е на повече от хиляда години и е толкова стар, че се е сраснал с корени в земята и не може да бъде помръднат от мястото му.

Бату хан се обърна към мъдрия си съветник, Субетей-багатур:

— Трябва да се види упоритият Хоходой-Моргон и да се разбере какво прави в пещерата си. Може би прави магии срещу нас? Дали да не му подарим крави и коне, и всичко, което може да се хареса на стареца? Или може би трябва да бъде удушен?

Субетей-багатур му отвърна:

— Престарелите старци обичат само почитта. А също така мисля, че той е успял да събере от своите поддръжници повече злато, отколкото ти събираш от всичките ти походи…

Бату хан присви очи:

— Дзе, дзе!

— Ще го докарам на камила.

И Субетей нареди да извикат стотника Арапша, който се яви веднага, изслуша внимателно едноокия пълководец и каза:

— Сам нищо няма да мога да направя.

— Ще ти помогнат нашите шамани.

— Не, за това не трябват шамани, а стотня нукери.

— Вземи, ако щеш, три стотни, но на стария Хазук ще му помагат всичките зли духове! Внимавай да не ги обидиш и бъди предпазлив!

Субетей нареди да доведат двама стотници и слушаше какво им обяснява Арапша:

— Трябва да измъкнем невредим от тази планина светия, всесилния и много хитър магьосник Хазук. Говори се, че той може да се превръща в мечка, в змия, в плъх или в червей. Но не се плашете! С нас е заповедта на Субетей-багатур, а той е по-силен от всички небесни жители, защото го пази великият бог на войната Сулде!

— Така е — каза Субетей.

— Страх ни е — прошепнаха стотниците. — Не ни е страх да влезем в бой, но да ловим магьосник, който се превръща в змия или червей, не ни се е налагало!…

— Тогава опитайте и, ако успеете, ви чака голяма награда от Бату хан.

— Точно така! Ще има награда! — каза Субетей.

— Ще действате така, — каза им Арапша, — сякаш сте на лов за черно-червена лисица или за хитър язовец. Те също живеят в хълмове, в които имат много резервни проходи, за да избягат, ако кучетата се вмъкнат в дупките им…

— Разбрахме!

— Ще обкръжите планината с обръч от нукери. Ще издирите резервните изходи. Ако старият магьосник е още в пещерата, ще го хванете. Ако е избягал, значи той вече е далече, и няма да го намерите…

— Разбрахме!

— Огледайте внимателно дали някъде няма подготвени коне или камили! Всяка пещера и всяка дупка, в която може да пропълзи човек, трябва да се провери и пред нея да се постави страж.

— Разбрахме!

— Вземете кучета със себе си, защото те ще ви помогнат много! А аз ще отида при главния вход на голямата пещера и ще наблюдавам магьосниците, помагащи на Хазук.

Триста конници се отправиха на разузнаване. На всеки от тях бе обещана награда и всеки от тях мечтаеше за златото, скрито от магьосниците в Ураковата планина. Конниците образуваха обръч около планината и проверяваха всеки храст и всяка дупка.

Арапша чакаше пред входа на основната пещера. Входът бе затворен с камъни и голяма каменна плоча. В оставената тясна пролука се показа глава с кожен островръх калпак, бяла брада и червени сълзящи очи. Беззъбата й уста фъфлеше нещо неразбираемо.

— Това главният магьосник ли е? — попита Арапша.

— Не, това е неговият прапраправнук! А самият Хазук седи в дъното на пещерата и не може да мръдне, защото от краката му са враснали в земята дълги и дебели корени.

Помощниците на магьосника се кълняха, че не трябва да се влиза в пещерата, че няма друг вход за нея, а Хазук излита през нощта през тази малка пролука, като се превръща в прилеп.

По искане на Арапша в планината пристигнаха пленници с кирки и лопати, които започнаха да копаят земята около входа. Арапша стоеше до отдушника и издаваше заповеди. Изведнъж в пролуката се показа сова. Тя стоеше с широко отворени кръгли очи и съскаше.

— Отлитай! — каза Арапша, като вдигна совата и я подхвърли високо във въздуха.

Като пляскаше силно с крилете си, совата полетя ниско над земята, издигна се и кацна в гъстите клони на една сребриста топола.

Един от магьосниците каза на Арапша:

— Ето виждаш ли — Хазук се разсърди, превърна се в сова и сега може да донесе много беди. Тази нощ по реката ще има невиждана досега буря…

— Още по-добре! — отговори му Арапша. — Тогава войската ни ще разбере, че вие, уракските магьосници, ни желаете злото. И за това живи ще ви изгорят на кладата!

— Не, не! Не правете това! — изплашиха се магьосниците. — Ние се молим за вашето здраве и вашия успех… Всичко ще направим за вас!

Пленниците продължаваха да разклащат плочата, тя започна да поддава и най-накрая входът бе отворен. Заедно с двама монголи Арапша влезе в пещерата. Останалите нукери останаха при входа. Магьосниците крещяха и беснееха, че нукерите са ги вързали, след което започнаха да ридаят:

— Сега небето ще се стовари върху земята и целият свят ще загине! Не докосвайте Хазук!

До влажните стени на пещерата бяха поставени нарове от пръти и кожи. Древен бронзов триног котел стоеше в средата на пещерата, а въглените под него все още тлееха. Отстрани се виждаха отворени кожени сандъци. Около тях се търкаляха захвърлени в бързината дрехи, кожи, медни чаши и стомни. В един тъмен ъгъл се издигаше неподвижен идол.

Арапша раздуха въглените и запали приготвената брезова кора. Пещерата се освети и той видя каменен идол, два пъти по-висок от човек, с опулени очи, дълги до под коленете ръце и къси, свити в коленете, крака.

— Хазук е избягал! — отбеляза един от нукерите.

— Сигурно е някъде наблизо! — каза друг.

— Толкова е бързал, че е изпозагубил златото си! — посочи лежащите на земята няколко монети Арапша.

Нукерите се хвърлиха да ги събират. Монетите бяха древни и изтъркани, с изображение на горящ жертвеник.

Арапша огледа идола. Бе поставен върху каменен фундамент. Върху плочата му имаше изтъркани места. Арапша попипа идола. Неочаквано статуята леко се завъртя по оста си. Чу се глас:

— Не ме убивайте!…

Беше се открил вход към подземие. В него, свита, седеше стара жена и умоляващо протягаше ръце.

— Коя си ти? Къде е Хазук?

— Той е лъжец! — отговори жената. — Обеща да ме вземе със себе си… затвори ме тук… и избяга… Взе златото и младата жена…

Стенейки и плачейки, старицата се измъкна от ямата и отмести един сандък. Зад него се показа малка и ниска вратичка.

— Ще трябва да се промъква на четири крака през този проход. След хиляда крачки има изход в гъста гора. Там ще го чакат коне.

Арапша върна каменния идол в предишното му положение, заповяда на нукерите да пазят старицата и пещерата, а самият той забърза към Субетей-багатур.

Не се наложи да чакат дълго. Скоро изпратените на разузнаване нукери се върнаха, като караха коне, натоварени с кожени дисаги. Върху единия от конете седеше прегърбен старец с меча шуба. Лицето му бе с гъсто обрасла брада, а белите му коси стърчаха на кичури във всички посоки. С дрезгав глас той пееше провлечена песен на непознат език, без да обръща внимание на хората около него, и размахваше жезъл със златна дръжка. Върху другия кон седеше мургава млада жена със зли черни очи. Гледайки намръщено изпод вежди, тя редеше проклятия и, зъбейки се, ръмжеше на всеки, приближил се до нея.

Субетей-багатур излезе от юртата си, за да хвърли поглед на магьосника, който бе на „хиляда години“.

— Нека моят юртджи да прегледа и опише всичко, което носи със себе си този хитър старец. Ако има ценности, всички те принадлежат на джихангира. Доведете довечера този магьосник при Бату хан! Джихангирът иска да чуе разказа му за това, което се е случило тук преди хиляда години… Полезно е да се знае всичко… Оковете магьосниците във вериги, за да не се крият друг път от великия владетел на света! Нека другите ги видят и помнят!