Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (41)

Трета глава
Първата тревога

Търговецът си замина, мужиците си поговориха за татарите и мунгалите на Чагониз и забравиха за тях.

— „Далече са от нас! Тук няма да се покажат!“ А след половин година, в края на есента, от близкия районен център Ярустово^[1] (който отстоеше на двайсетина версти^[2] от края на боровата гора) дотича запъхтян вестоносец. Бе се промъкнал напряко през блатото по замръзналите пътеки. Вестоносецът крещеше в прозорчето на всяка колиба, че носи заповед от рязанския княз. И нека всички се съберат, за да чуят княжеската воля.

Изчака на мястото за събиране на трупи, докато се съберат мужиците. Дотичаха и жените с децата. Вестоносецът каза:

— Князът рязански Юрий Ингваревич^[3], бащицата наш…

— Какъв бащица ни е той на нас! — прекъсна го Кудряш. — Очите дори не сме виждали на този бащица!…

Вестоносецът изтри носа си с ръкава си и невъзмутимо продължи:

— Князът зове народа си да се готви за поход. Голяма вража сила наближава рязанските земи. Преди поганците да приближат откъм Дивото поле до нашите застави, трябва да излезем срещу им и да не ги допуснем до нашите ниви…

— Отгде си го чул това? — прекъсна вестоносеца Звяга. — Кой те праща по нашите места — княжеският общински наместник, попът или още някой? Какво си ни заплашил?

— При нас в Ярустово пристигна княжески тиун, а с него охрана от двайсетина отроци^[4], всичките добре облечени и на хубави коне. Старейшината ги разквартирува по къщите ни и ги храним вече второ денонощие. Ама плюскат като шопари, сякаш в Рязан въобще не са ги хранили! Тиунът свика събранието и ни разказа, че срещу нас идва незнаен народ, назоваван „татари“. Още той заповяда всички мъже и момци над шестнайсет години — с топори и вилообразни копия, кой каквото има, да тръгват за Рязан. Там князът събирал „големия полк“^[5] и раздавал на всеки меч, копие и секира. Тиуните и княжеските дружинници препускаха във всички посоки — и към Зарайск^[6], и към Муром^[7], и към Великия суздалски княз във Владимир^[8] — навсякъде да призовават народа.

Дикорос изслуша мрачно вестоносеца, изпъшка и го попита:

— Как ти викат?

— Яшка Брех^[9]!

— Чий си? На Пахом рибаря ли?

— Точно на него. Пахом Терентич ми е баща.

— Той ми е братов син. Не дойде за добро ти! Защо толкова късно се е сетил князът? Татарите вече нивите ни тъпчат, а вие едва сега народа размърдвате. Къде гледахте досега? Защо в граничните застави в Дивото поле не дойдоха суздалските полкове^[10]? Големият полк на Суздал е къде-къде по-силен от нашия, рязанския. Сега татарите ще напират срещу рязанците, а суздалците ще си седят зад стените на града, ще поглеждат към нас и ще ни казват: „Бийте ги по мутрите!“ А самите те ще се почесват и ще се усмихват под мустак. Защо всички не се изправим като стена?

— Виж го ти какво му се приискало? — обади се Звяга. — Князете са готови да си прегризат взаимно гърлата, какво остава да си помагат един на друг!

Дикорос каза на вестоносеца от Ярустово:

— Кажи на княжеския наместник и на тиуна, че от нашето изселническо село утре ще тръгнат всичките мужици към Рязан. В Ярустово ще се отбия при баща ти и ще обсъдим това-онова.

Като прескачаше буците пръст, вестоносецът веднага се отправи обратно и само плетените му от лико цървули се замяркаха, а скоро и те се скриха в просеката между затрупаните от снега ели.