Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (106)

Петнайсета глава
Съдбовен ден

1238 г. Юрий II (велик суздалски или

владимирски княз)… е бил разбит при

река Сит, паднал на бойното поле

заедно с най-знатните си хора. Съдбата

на Русия е била решена за 2 1/2 столетия

напред.

К. Маркс, Хронологични извадки

Хаджи Рахим пише:

„… Бату хан пристигна на мястото на битката, начело на тумена си. Напразно Субетей-багатур го уговаряше:

— Спомни си своя мъдър дядо! Той никога не е препускал като пиян нукер, начело на войска в търсене на слава на храбрец. Винаги е яздил след своите железни и непобедими тумени, като изкусно ги е ръководил и е изпращал помощ там, където е трябвало да бъде нанесен решителният удар. Спомни си участта на твоя млад и неразумен чичо, безгрижния хан Кюлкан. Той пожела да се отличи с храброст и без полза за делото получи стрела в гърлото си…

Бату хан премълчаваше или му отговаряше недоволно:

— Не искам темникът Бурундай да измъкне от пазвата ми нова велика победа.

Воините на Бату хан пристигнаха край бреговете на Сит в момент, когато победата на татарите не бе сигурна. Урусутите се биеха отчаяно, а татарите се мятаха насам-натам в безпорядък. Темникът Бурундай не можа да събере своите разпръснали се конници, за да сломи с един удар съпротивата на упоритите му противници.

Двата новопристигнали тумени решиха изхода от великата битка. Урусутите започнаха да отстъпват, да се пързалят по стръмните брегове на реката, да бягат в гората. Нямаха сили да се противопоставят на свежите татарски отряди. Нямаха вожд, който би могъл да ги събере наедно и да изпраща бойци към опасните места. Черното знаме бе паднало, коназът Гюрга бе убит и бе пленен смелият и опитен коназ Василко. Урусутското войнство вече бе само една безредна тълпа, в която всеки се биеше, както можеше. Храбростта на воините и самоотвержената им жертвоготовност вече бяха безполезни.

Бату хан се изкачи на хълма и оттам наблюдаваше как с викове и вой препускаха татарските воини, как стихваха, когато се нахвърляха върху урусутите, и как при пълна тишина протичаше бясната сеч. Само виковете и стоновете на тежко ранените изпълваха със страшни звуци снежните равнини.

Като слезе от коня си, темникът Бурундай бавно се изкачи на хълма. Приближил се до Бату хан, мрачният и винаги навъсен Бурундай се отпусна на едно коляно и целуна копитото на коня му. Обръщайки се, Бурундай взе от ръцете на следващия го нукер малък стоманен щит със златна украса, върху който лежеше главата на коназа Гюрга, и го вдигна над главата си.

Бату хан се взираше в далечината и сякаш не забелязваше Бурундай.

— Защо гори домът на урусутския бог? — недоволно възкликна той. — Заповядал съм да се щадят и предпазват урусутските шамани, за да се молят за великия хаган на монголите.

Бурундай продължаваше да стои мълчаливо на едно коляно и да държи щита над главата си. Бату хан премести погледа си върху главата на урусутския коназ Гюрга. Облятото с тъмна кръв лице с черна брада и вълниста коса изглеждаше като спящо, далече от скръбта и страданията.

Бату хан рязко се наведе и опипа ушите на отрязаната глава:

— Ушите са пробити!… Носиш ми подарък, който вече е висял на опашката на коня ти?! Искаш да ми се присмееш ли?… Върви си!

И Бату хан удари по щита. Главата падна, затъркаля се по склона на хълма и заседна в снега. С жълто злобно лице и прегънат надве, Бурундай се отдръпна настрани със ситни почтителни крачки.

Свитата на Бату хан с любопитство следеше какво ще направи по-нататък джихангирът и как ще прояви гнева си, но той продължи да наблюдава боя с непроницаемо лице. Навсякъде урусутите отстъпваха, бързо се спускаха по стръмния бряг на леда, изкатерваха се по другия бряг и се отдалечаваха към дълбините на гората. Татарите догонваха урусутите, счепкваха се с тях, сечаха ги и препускаха нататък. Върху снежните поляни оставаха само телата на убитите.

Джихангирът пожела да види тялото на убития коназ Гюрга и започна да се спуска от хълма. Сивият му кон предпазливо крачеше по снега, вдигайки високо крака, докато прекрачваше лежащите тела. Бурундай вървеше пред него и показваше пътя.

Край тялото на урусутския коназ се биеха двамина воина. Единият бе свалил от крака на убития червения ботуш и, държейки го под мишница, се опитваше да смъкне и другия. Другият воин го отблъскваше и го млатеше по лицето. Двамата отчаяно се пердашеха и така се бяха озлобили, че не забелязаха приближаването на главния началник на войската.

— Арестувайте ги! — заповяда Бату хан. — А ботушите отнесете в моя обоз…

Нукерите скочиха от конете си и се нахвърлиха върху биещите си. Бату хан каза:

— В монголската войска не може да има свади, сбивания, кражби или убийства между воините на великия завоевател на света. Ако монголските воини започнат да се бият помежду си, то как ще могат да побеждават? Трябва твърдо да се помнят законите на мъдрата «Яса» на Чингис хан. За всички виновни наказанието е едно — смърт! Хванете ги и ги накажете още тук!

Смеейки се, нукерите поставиха единия от биещите се върху темето му. Краката му, обути в стари, кърпени жълти ботуши с високи остри токове, се размахаха във въздуха. Пъхтейки и дърпайки се, хванатият крещеше, че той не е виновен, а виновният е Бури, кипчакът, синът на свиня и чакал.

Двама яки монгола притиснаха петите на наказвания към тила му. Разнесе се глух пукот. Пронизителният му писък рязко прекъсна. Същото се повтори и с другия побойник, който крещеше, че е Бури бей, син на петльовия страж Назар-Кяризек. Още един кратък пронизителен писък, изтрещяване и екзекутираните бяха оставени да лежат на снега с широко разтворени, учудени очи.

Битката приключваше. Монголите избиваха последните урусути, които продължаваха да се съпротивяват, макар че бяха обкръжени от всички страни.

Бату хан премина покрай урусутските укрепления, покрити с трупове на воини и коне, премина на отсрещната страна на реката и се спря до пожарището на мястото на изгорялата църква. Там той пожела да си почине. Нукерите откриха в дома на урусутския шаман замразен овен и, пронизвайки го с дървен кол, го изпекоха целия над въглените.

Субетей-багатур седеше до Бату хан върху плъстения чул, сочеше небето и мърмореше:

— Все пак урусутските шамани са много силни и ни вредят. Време е да се махаме от тези горски пущинаци!

— Преди това ще превзема Новгород! — отвърна му Бату хан.

Около пладне вятърът се промени, задуха в друга посока, разгони сивите облаци и върху пролетното тюркоазено небе се показа ярко слънце. Неговите топли и златисти лъчи се плъзнаха по снежните поляни и навсякъде заструиха водни ручейчета, а снегът се топеше и ставаше рохкав. Конете започнаха да потъват до колене.

Няколко черни полски гарвани накацаха по затрупаните със сняг трупове. Татарите сваляха малахаите си, чешеха бръснатите си тилове и душеха въздуха:

— Повя топлият вятър от монголските степи. Виж, долетя черната птица и донесе пролетта на опашката си!

Зазвъняха чести удари по медните гонгове, съобщавайки за отстъплението и призовавайки към сбор. Като ругаеха, че ги лишават от плячка, свикналите с желязната дисциплина татари изоставяха ограбването на труповете, обръщаха конете си и препускаха в галоп към димящото пожарище на мястото на бившето селище, където до оцеляла бяла къща бе издигнат върху прът блестящият с медта и златото си бунчук на джихангира с рижата конска опашка.

Стотниците препускаха във всички посоки и събираха воините си в отделни отряди. Чуваха се възгласи:

— Тръгваме към богатия Новгород! По-бързо да се махаме оттук, от тези омагьосани блата! По-бързо, иначе всички ще изгинем тук!

С прегракнали викове татарите бързо се строиха по десетки и стотни. Някои влачеха след себе си хванати с ласа кльощави коне.

Скоро след това бунчукът на джихангира се залюля и заплува пред охранителната стотня. Мрачен и с непроницаемо лице, Бату хан яздеше сив кон на тъмни петна и с присвити очи се взираше в просеката през вековната борова гора.

След него следваше старият и непобедим Субетей-багатур и приближените му ханове. По-нататък се точеше дългата и безкрайна верига от татарски воини…“