Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (82)

Дванайсета глава
Скръбни дни за град Владимир

Татарите се появиха внезапно пред града. От градските врати на разсъмване все още излизаха няколко десетки селски шейни, с които тръгваха граждани, искащи да се спасят в горите, а по пладне град Владимир вече бе отрязан от останалия свят.

Отначало татарите се приближаваха към града бавно и мирно, съвсем като народа, събиращ се на площада в деня на храмовия празник. С всеки изминал час те ставаха все повече и скоро изпълниха всички околни поля. Навсякъде задимяха огньове, край които се разположиха обозите. Татарите разпрягаха конете си и се държаха така, сякаш нищо не ги заплашва и съвсем не се боят от руската войска.

След това техни конници, яхнали яки коне, започнаха бързо и вкупом да препускат пред стените на Владимир. Бяха облечени с дългополи, сиво-кафяви като земя шуби и кожени калпаци, прикриващи с отпуснатите си краища лицата и вратовете им, така че се виждаха само кривогледите им очи. Татарите крещяха силно и ругаеха. В тихия мразовит въздух ясно звучаха тяхната странна и непонятна реч и дивите им възгласи.

Цялото население на Владимир побърза да се качи на стените, за да види воините от невиждания досега народ, за чиито странни обичаи и жестокост се разказваха толкова ужасяващи разкази.

Княгиня Агафя и снахите й, княгините Мария и Христина, съпроводени от приближените боляри и бавачки, също се качиха на крепостната стена в близост до Златните порти. Там вече бяха войводата и младите князе Всеволод и Мстислав^[1], които внимателно наблюдаваха придвижването на татарските войски.

Към Златните порти се приближи отряд, в който изпъкваха изящно облечени с раирани и пъстри дрехи ханове. Под тях танцуваха отлични едри коне със скъпа сбруя, обточена със злато. Някои от конниците бяха с ризници, други — с блестящи брони. Хановете бяха съпровождани от стотня воини с дълги тънки копия.

Преводачът, на външен вид — половецки изменник — се приближи върху петнистия си кон до портите и се обърна към стоящите на стената:

— Не стреляйте! Слушайте! Великият джихангир, Бату хан, пристигна тук със своята могъща и непобедима войска. Знае ли великият княз и господар Георгий Всеволодович за пристигането на великия хан в земите му? Защо вашият княз все още не се е явил с поклон пред великия хан? Защо той не праща дарове, не полага клетва за вярност и не отваря градските порти? Къде се крие вашият княз? Доведете го тук, за да говорим с него!…

Стоящите на стените боляри тихо си шепнеха, а войводата въздъхна:

— О, тежки времена!

Някои от по-нетърпеливите владимирци изстреляха по някоя и друга стрела. Ранен татарски кон се завъртя на едно място. Татарите тутакси отвърнаха с десетина стрели. На стената някой извика.

Татарският преводач продължаваше:

— Не стреляйте! Гледайте тук! Познавате ли кой е пред вас?

Двама конници влачеха с ласата си висок и слаб юноша. Той не се дърпаше, а залиташе от слабост и краката му се движеха като вдървени. Поддържаше го надянатото на врата му въже. Конниците опъваха краищата на въжето. Така понякога ловците водят опасен див звяр, като опъват въжето в противоположни посоки, не давайки на звяра възможност да се нахвърли върху съпровождачите си.

От стената се разнесе отчаян вик. Той бе на княгиня Агафя, която позна у пленника сина си, княза Владимир, заминал да отбранява Москва. Като видяха юношата, оставен в жестокия студ по едни платнени гащи и риза и с парцали вместо ботуши на краката му, жените, стоящи до княгинята, гръмко заридаха.

— Сине мой, Владушка! — стенеше обляната в сълзи княгиня Агафя. — Какво са направили с теб?

— Не плачи, майчице моя! — отвърна й отдолу княз Владимир. — Не отстъпвайте родния ни град! Избивайте ги и от нищо се не бойте! Те няма да останат дълго по нашите земи и скоро ще си заминат за Дивото поле! Мъчиха ме и ме оскърбяваха, но не можаха да ме сломят. Те нямат власт над нас! Дръжте се здраво! Отблъснете неприятеля!

Съпровождащите го започнаха да стягат примката на шията му.

— Достатъчно! — намеси се преводачът. — Замълчи! Чуйте ме, упорити владимирци! Пред вас е неразумният горделивец, младият княз Улдемир. Вижте каква жалка съдба си е избрал. Наказан е за това, че не пожела да се покори пред великия джихангир. Ето какво очаква всеки, който е дързък и упорит. Градовете Рязан, Пронск, Ижеславъл, Мушкаф и деветдесет и девет други са превзети и превърнати в пепел. Непокорните им жители са избити или взети в плен. Княз Улдемир е пред вас и ние го водим на въже като мечка, забавляваща хората. И вие ли искате същото? Предайте ключовете от градските порти и ще ви бъде добре, спокойно и светло под властта на нашия велик Бату хан!…

— Не го слушайте! — крещеше Владимир. — Отбранявайте се! Татарите не знаят що е милост. Дори и да се предадете, пак ще ви съсекат! Лъжат те, окаяните!

— Ще умрем, но няма да се предадем! — отговориха му от стената.

Князете Всеволод и Мстислав, а заедно с тях и цялата тълпа на стената, подхванаха:

— Ще умрем, но няма да се предадем! Заминавайте си във вашите си степи! Нямате работа по руската земя!

Татарите тръгнаха обратно. Двамата конници, пазещи Владимир, го събориха на земята и го повлякоха по снега след себе си като мъртъв труп.

През същия ден татарите издигнаха на могилата срещу Златните порти жълта шатра, а от двете й страни — десетина кръгли като шапки, бели и черни плъстени юрти. Наоколо задимяха огньовете на многобройната стража.

Жителите на Владимир внимателно наблюдаваха от крепостните стени действията на татарите. Никой не продума за предаване и покорност. Всички знаеха каква участ очаква пленниците и всички бяха чували за уловките на татарите, опитващи се с хитрост да проникнат в града — „само ги пусни, след което няма пощада за жителите“.

Князете Всеволод и Мстислав искаха да излязат с дружинниците си през градските порти и да влязат в бой с татарите:

— Ще умрем, но ще умрем на полето на честа!

Старият войвода Пьотър Ослядукович не им позволи:

— Ще успеем и да умрем, и много татари преди това да изтребим. Но по-разумно е да се изчака. Нашият господар, великият княз Георгий Всеволодович, не седи със скръстени ръце. Той събира голяма рат и скоро ще се яви на помощ тук, за да спаси земята ни и престолния град.

Докато татарите се готвеха за пристъп, голям техен отряд се отдели и се отправи към Суздал. Градът се защитава два дни. На третия ден татарите нахлуха в Суздал, разграбиха го, опожариха княжеския дом и Дмитриевския манастир и избиха жителите. От суздалците се спасиха само тези, които предварително бяха избягали в гората. Татарите безмилостно сечаха всички: старците, безпомощните старици, сакатите, слепите и, въпреки че обикновено щадяха църковниците, в Суздал избиха и поповете, и монасите, и монахините. Живи останаха само младите монахинчета, отведени от татарите в плен.

От разгром се спаси стоящият настрани, сред гъстата гора, Богородичен девически манастир. Бързайки да се върнат в лагера си край Владимир, татарите така и не го намериха.

На шести февруари^[2] хиляди татари помъкнаха към стените на града странни, направени от греди съоръжения, каквито владимирци не бяха виждали дотогава. Татарите докарваха с шейни големи камъни, блокове замръзнала земя, сухи вършини и греди и струпваха всичко това на купчини, сечаха дървета и дялаха по тях стъпала, по които се готвеха да се покатерят върху крепостните стени.

Набързо оградиха града с гъст плет, за да изловят бягащите граждани.

Вече нямаше никаква надежда за владимирците. Татарите бяха толкова много, че на един гражданин се падаха по двайсет противници. Със сълзи на очи владимирците се прощаваха помежду си:

— Утре, в деня на паметта на свети Теодор Стратилат^[3], снежната виелица ще ни изпее „Вечна им памят!“!

На разсъмване на седми февруари татарите се нахвърлиха от всички страни върху града.

Княгиня Агафя, двете й снахи, приближените им болярки и старшите попове и монаси се скриха в каменната катедрала. Там ги очакваха епископът, владиката Митрофан, висок и слаб, с черна брада и възпалени черни очи. На амвона пред иконостаса, редом с него, стоеше цялото духовенство в черни погребални раса и пееше в хор молитви. С ниския си силен глас епископът призоваваше всички спокойно, смело и с вяра да посрещнат неизбежната мъченическа кончина.

— Вместо да се съпротивлявате на врага, се покорете на Божията воля и помислете за спасението на душите си! Ще ви подстрижа всички в монаси и, облечени в схима^[4], ще придобиете ангелски лик, а убити от безбожните татари, ще се възнесете направо при Господ, нашия Всевишен бог, в райските владения… Погледни към нас, Господи, и простри над нас невидимата си ръка! Приеми в мир душите на твоите раби!

Един след друг присъстващите в храма се приближаваха до владиката Митрофан, който отрязваше от всеки кичур коса като знак на покалугеряване, и чертаеше с миро^[5] кръстове на челата им. Посветяваните в схима надяваха на главите си черни качулки^[6] и се хващаха здраво за ръцете един за друг. Всички стояха в гъсти редици и пееха свещени псалми^[7]. А отвън се разнасяха грубите гласове на разярените татари и дивите пронизителни вопли на убиваните жени.

Вече се чуваха тежките удари на гредите в църковните порти и трясъкът на чупещите се дъски, когато, изведнъж, княгиня Агафя се усети, че осиновената й дъщеря Прокуда не се вижда никъде. Започнаха да я викат, бавачките се качиха горе, в галерията и в камбанарията, но никъде не намериха Прокуда.

— Ще погине без покалугеряване момата, без да се е покаяла! — стенеше княгиня Агафя. — Няма да попадне заедно с мен в райските владения! Ах, нещастната аз! Всичките си роднини наведнъж ще изгубя!