Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (54)

Пета глава
Монголите настъпват

Пръв във вихъра от снежна прах тръгна туменът „бесни“ на Субетей-багатур. Със своите знаменити преходи и, като сменяше конете по време на път, Субетей напредваше през преспите. Качи на коне няколко пленени половецки водачи, които му показваха едва забележимите степни пътеки. Субетей държеше водачите близо до себе си и ги разпитваше за всичко, което му се стореше странно и необикновено.

С бърз набег челният му конен патрул залови в гората трима ловци. На поясите им се люлееха двайсетина белки. Около тях се навърташе черно къдраво кученце. Доведоха пленниците при Субетей, който седеше върху своя светлокафяв, покрит със скреж, раванлия. Изпод лилавия му малахай с наушници се виждаше само пронизващото му око.

— Какво правите тук? — попита Субетей с помощта на половецкия преводач.

— Белкуваме.

Преводачът обясни на Субетей, че ловците бродят из гората, улучват със стрели и ловят с капани белки.

— А къде спите през нощта? Вкъщи ли се връщате? Къде е юртата ви?

— Не! Докато ловуваме, спим в гората. Къщата ни е далече. Нима може да се връщаш всеки ден у дома, когато си на лов?

— Колко далече е?

— Шестнайсет дни пеша.

— Как спите в гората? Като зайци в снега ли?

— Защо като зайци?! Изкопаваме в снега яма до самата земя, за да е сухо. И едва тогава разпалваме огън върху земята. Спим около огъня, като върху печка, или лягаме върху горещото място, където той е горял.

— И топло ли е?

— Като в къща. Сваляш полушубката, намяташ я върху плещите си, грееш се и спиш.

— А какъв огън правите? От какво? От клонки ли?

— Че защо? Нареждаш едно до друго три дървета и ги запалваш по средата. Така те горят през цялата нощ, като се разгарят едно от друго — жарта си вземат. Станеш през нощта, прибуташ обгорелите краища на дърветата в огъня и пак заспиш.

— Трудно ли е да се отсекат дървета?

— Защо да е трудно? Обичайна работа е.

— Покажи ми как сечеш ти?

— Защо да не ти покажа?

Ловците измъкнаха топорите си иззад гърбовете си и си плюха на ръцете. Единият понечи да свали полушубката си, но вторият му изръмжа:

— Не я сваляй, че ще ти откраднат лопота^[1]!

Ловците ловко и бързо отсякоха три смърча, довлякоха ги и ги сложиха един до друг, като окастриха клонките им. Като бързо удряха с кремък желязно огниво, добиха искри върху прахан и разпалиха брезова кора. Положиха върху нея смърчови клонки и дърветата загоряха с весел пламък.

Субетей следеше внимателно работата на ловците и каза на помощниците си:

— Оттук нататък урусутите да не се убиват, а да се вземат в плен и да се гонят пред нас. Тези ловци ще показват на пленниците как да секат просеки. По тях ще довлечем до Рязан нашите китайски камъкометни машини. Те ще разбият рязанските стени.

Субетей посочи с пръст къдравото кученце, което се притискаше към краката на ловците и се зъбеше на монголите:

— Как се нарича това зверче на урусутски?

Един от ловците отговори:

— А това ли? Пес! Само лае за щяло и нещяло!

Субетей попита втория:

— Как се казва зверчето?

— Жучка^[2]! Само грижи създава!

Субетей попита и третия ловец, който му отговори:

— Лайка^[3]! Ловно кученце е.

Субетей поклати глава:

— Труден е урусутският език. На монголски всичко е просто и ясно — само една дума „нохой“ и всички знаят, че това е куче. А урусутите са объркани глави. Всеки го нарича посвоему. Те затова и не се разбират един друг…