Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (109)

Осемнайсета глава
„Да се задуши огънят на неподчинението“

… Не се страхувам за честта на родината ни…

А ако я сполети беда,

потомците ни ще я превъзмогнат!

А. К. Толстой^[1], Змеят Тугарин

Хаджи Рахим пише:

„Ръката ми с мъка ми се подчинява, докато изписвам тези печални и в същото време славни страници…“

Татарското войнство се придвижваше в няколко колони през урусутската земя назад към Кипчакските просторни степи. По пътя си татарите превземаха и унищожаваха градовете, грабеха и палеха селата, убиваха жителите. Бяха разрушени Торжок^[2], Твер^[3], Волок^[4], Дмитров^[5] и други градове. Татарите не жалеха нищо, нищо не пазеха, тъй като не възнамеряваха да се заселят там. Нека урусутите помнят татарската буря!…

Нямаше фураж. Конете отслабваха и измираха. Налагаше се да вървят по разкаляни, лепкави и мочурливи пътища. Срещаните рекички се бяха уголемили след снежната зима. Където не можеше да бъде намерен брод, се налагаше да се преминава с плуване. Отслабналите коне потъваха, не можейки да се справят с бързите течения.

Навсякъде по пътищата се тътреха шейни, натоварени с проскубани шуби, окървавени дрехи, пълни със стари, износени ботуши без подметки, чували, парцали, изпочупени съдове, пукнати дървени паници, пресъхнали хамути и самари — всичко, което бе попаднало в алчните татарски ръце. Всичко това се теглеше от отнети от селяните коне. Нито сеното, нито зърното стигаха за огромната ненаситна татарска орда. Гладните кльощави и с броящи се ребра коне с мъка теглеха шейните, по нанагорнищата падаха назад, нагоре с краката, и нямаха сили да се вдигнат. Пленените мужици се опитваха да ги вдигнат — кой за опашката, кой за главата — и плачеха, като виждаха как безпомощно лежат техните печеловници, обезсилени от глада. Монголите подсвирваха с уста и равнодушно зарязваха цели обози.

Част от татарските войски се задържаха пред крепостта Козелск^[6], обикновено многолюден и шумен стражеви пост на урусутите, намиращ се на границата с половецката степ. Те бяха ръководени от Гуюк хан. Искаше му се да се прослави с гръмки победи, но през цялото време бе изпреварван от другите военачалници.

Обсада на Козелск се проточи. Въоръжените с къси мечове нейни жители се биеха отчаяно, извършваха нощни излизания, убиваха почиващи си татари и смело събаряха тези, които се опитваха да се покатерят по крепостните стени.

Гуюк хан виждаше, че татарските отряди преминаваха покрай него, като се отправяха към Кипчакските степи. Воините му се отегчаваха от трудната обсада, желаейки по-скоро да си отидат от урусутските блата в просторното Диво поле. Гуюк хан реши да снеме обсадата. За това научи Бату хан и пристигна веднага. Обгради града с плътен обръч от своите „непобедими“. „Бесните“ на Субетей-багатур преградиха пътя за отстъпление на отряда на Гуюк и го погнаха обратно към стените на Козелск.

Градът принадлежеше на малолетния княз Василий^[7]. Защитниците на града се биеха упорито и сечаха татарите. Взетите в плен воини казваха:

— Нашият княз е малко дете, но ние сме верни синове на родината си и ще се бием докрай! Ако трябва, ще умрем, но ще оставим славно име пред света след себе си…

Четирийсет и девет дни стояха татарите пред Козелск и не можеха да направят нищо срещу мъжествените защитници на града. Нито уговарянията, нито обещанията, нито заплахите, нищо не разколеба твърдостта на жителите му. Най-накрая под ударите на стенобитните машини стените на Козелск бяха пробити. Гражданите тръгнаха на нож. Биха се с бясно отчаяние. Четири хиляди татари паднаха за един ден. Заедно с тях положиха глави и защитниците на Козелск. Бату хан заповяда да бъдат съсечени без жалост всички, като не се пожалят нито жените, нито малките деца.

— Зъл град! — каза той. — Трябва да бъде изтрит от лицето на земята! Ако оставя без наказание тези дръзки разбойници, тук постоянно ще тлее огънят на неподчинението и на тайните заговори. Тогава и българите, и мордвите, и Рязан, и Владимир, и останалите сто града — всички ще започнат да точат вилообразните си копия, за да ме ударят в гърба, когато поведа войската си по-нататък, на запад. Нека знаят злобните урусути, че никой няма да остане ненаказан, ако се съпротивлява срещу моята свещена власт, утвърдена от Великия властелин на света, Чингис хан. Ако урусутите искат да живеят и да дишат, те трябва почтително да ми се покоряват!…

Нукерите на Бату хан търсеха навсякъде из горящия град малкия княз Василий, но не можаха да го намерят. Някои твърдяха, че той е потънал в кръвта.

Без да се бави дори и ден, Бату хан поведе войнството си към Кипчакските степи.

На мястото на шумния и многолюден град Козелск останаха само купчина пепел и каменни отломки.

Покорена, разгромена, умираща оставяха след себе си урусутската земя татарите…

— Страната на урусутите никога вече няма да заличи раните си и никога няма да се изправи отново на крака! Такава е моята воля! — каза Бату хан.