Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (61)

Втора глава
На рязанските стени

… Във войната виждаме надежда, не в мира!

Из древна трагедия

Разположен на високия стръмен бряг на Ока, Рязан изглеждаше непристъпен. Землените му валове бяха оградени с ограда от дъбови стълбове. Полетите с вода стръмни скатове, се бяха покрили със замръзнала корица лед, по която не бе възможно да се покатери човек.

Цялото население на града и на близките селища се вдигна в защита на родния Рязан. Множество разкази напомняха на бойците как в стари времена градът е бил обсаждан и от налетелите от степите половци, и от безмилостните суздалци, ограбващи своите руски братя. Не бе лесна работа да се преодолеят тези огромни склонове на стените, докато отгоре се изливаха гореща вода и кипяща смола. Оставаше само дружно да посрещнат враговете. Воеводата и болярите не призоваваха вече желаещите, защото сега всяка улица и всеки край сами събираха свои дружини. Всеки, явил се в дружина, носеше със себе си меч, секира, копие или силно натегнат лък. Ден и нощ звънтяха чукове и ковачите с „надувание на меховете“^[1] извършваха нагорещяване на желязо и ковяха здрави дамаскински^[2] мечове. Изкусни „задружници“^[3] приготвяха шлемове, ризници, щитове и стрели.

С други думи — всички се готвеха за дълга и тежка обсада.

На Савелий Дикорос бе отредено място на градската стена, точно над стръмния склон към реката. Лично войводата го назначи за старши на полустотня ратници. Савелий не стоеше без работа. Погрижи се за запас от стрели и за камъни, накамарени на купчини до всеки от защитниците. Осигури и тежки секири и боздугани. Заедно с останалите изрови землянка, в която да се крият при лошо време.

Наблизо се намираше житницата на новгородеца Живил Юрятич, в която се съхраняваха конопени кълчища, сол, жито и други стоки. Савелий намина към търговеца и сурово го попита:

— Грееш си се ти на миндера върху печката, Живил Юрятич, а защо не наминеш към нас на стената? Ние и през деня, и през тъмните нощи, при лошо време и при студ стоим на стража, а дори и не виждаме гореща постна чорбица. Как мислиш да ни помогнеш?

Облеченият в лисича шуба едър и дебел търговец се наежи и заговори с тъжен и слаб гласец:

— Аз не съм тукашен, а съм новгородец. А и когато изтъркалях бъчва с варена смола се изсипах и сега ме гори отвътре. Най-добре е моите юнаци-продавачи да пратя на стената. Сам ще се оправям с работата тук. На княз Юрий Ингваревич подарих за ратното дело десет лодки с жито. Сега и вас ще ви храня. Още днес ще наредя на готвачките всеки ден да дават, на твоите юначаги по котел с чорба и котел с булгурена^[4] каша. Може би така Спас Неръкотворни^[5] ще ми опрости греховете.

Загърнал се с кожух, Савелий нощуваше на стената. Не му се спеше и в душата му бе тревожно. Често ставаше, ослушваше се и се взираше в мъгливата далечина, очаквайки да види татарските огньове.

На сутринта, яхнали дребни пъстри коне, към него се приближиха двама половци, надянали цветни калимявки с кожени обърнати краища и облечени с дрехи, обшити с червени ширити. Единият от двамата го повика:

— Вече не ме ли познаваш, Савелий?

— Кудряш?! Какво си се пременил толкова странно?

— Отивам в Дивото поле заедно с моя половецки побратим. Воеводата ни изпраща да намерим тялото на княз Фьодор. Ще се промъкнем по течението на река Воронеж до мястото, където е лагерувал цар Батий. Там сега няма татари, а само вятърът и вълците се разхождат. По заобиколни, малко използвани пътища ще откараме тялото в Зарайск. Ще го погребат до жена му, княгиня Евпраксия и малкия им син.

Савелий свали калпака си и се прекръсти:

— Упокой, Господи, светлите им души! Напразно си тръгнал Кудряш. Татарите препускат по пътищата. Плячка търсят. Чух, че цар Батий идва насам с каруци, с лодки, с огън и мълнии. Ще те хванат татарите и кожата ще ти одерат.

— Не е сигурно! Нека Батий да не се хвали толкова, — отвърна му Кудряш, — че току-виж се спънал! Той има две ръце, а и мен родната ми майчица не ме е родила с една. Днес ще почакаме да видим какво ще е утре. Ако видя, че не може да се мине, ще събера дружина юнаци. Ще ходим след татарите и мунгалите и ще ги ловим за петите. Няма да им даваме мира, докато не ги закопаем в земята или самите ние не паднем. Ела с мен, Савелий!

Савелий изпъшка замислено.

— Не мога, Кудряш. Тук, на вала лично войводата ме постави. По свое желание няма да напусна това място. Ти на кон, а аз с топора — и двамата една и съща работа ще вършим.

— Е, така да бъде! Прощавай, Савелий!

Вече отдалечил се на няколко крачки, Кудряш изведнъж се върна:

— Щях да забравя да ти кажа най-важното! Видях твоя Торопка. Жив е, избягал е от плен върху татарски кон. И конят му е отбран! Като препуска, земята трепери, а от ушите и ноздрите му дим напира.

Савелий притича до него и радостно прегърна Кудряш:

— Кажи честно — да не лъжеш?! Да искаш само да ме утешиш?

— Ей, ей, не лъжа! Торопка идва дотук като вестоносец на пронския княз. Донесе писъмце от него и се понесе обратно. Видях го набързо. Каза ми: „Ако го срещнеш, предай на татенцето Савелий Микитич моя нисък поклон. Честта си — каза — няма да опетня и на татарите гърба си няма да покажа. Веднъж вече изтърпях татарското робство, втори път няма да се излъжа…“ Е, прощавай, Савелий! Бог знае дали ще се видим пак! Какви времена настанаха!

Лихар Кудряш замахна с бича си и, заедно със своя спътник — половчанина, замина. Савелий се върна на стената. Сега, когато бе чул, че синът му е жив, всичко му изглеждаше по-светло — и снегът блестеше по-ярко и светлосинята далечина бе по-просторна… Седна на стълбите за стената и отпусна глава върху ръцете си. Струваше му се, че го гледат сивите очи на Торопка и че му се усмихва неговото луничаво слабо лице. „Сега Торопка е ловък смелчага — мислеше си Савелий. — Язди кон красавец, също като Егорий Храбри^[6]…“