Метаданни
Данни
- Серия
- Нашествието на монголите (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Батый, 1941 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Мариян Петров, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Василий Ян
Заглавие: Внукът на Чингис Бату хан
Преводач: Мариян Петров
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: ИК „Ирина Галчовска — Гея 11“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2006
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Технически редактор: Валентин Иванов
ISBN: 954-361-007-X ; 978-954-361-007-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1809
История
- — Добавяне
Трета глава
Който изостане, ще срещне смъртта си
„Вече нямам дом с белобрад баща и среброкоса майка, нямам братя, ни сестри — всичко отлетя като подхванато от вихъра снопче слама!… Остана ми само един приятел — конят на хан Баяндер с негодното седло. Степният вятър ме бръска из тази равнина като сляп вълк. Трябва да се прикрепя към някой от отрядите. Но кой ли ще ме вземе? Нямам нито меч, нито копие, а само наострено парче от нож. Всички вървят по родове и племена и не допускат в отрядите си чужденци… А който препуска сам като мен, той е байгуш, карапшик[1], степен скитник… Всеки воин е в правото си да ми отнеме моя дорест кон, седлото ми и моята кожена походна торба, като ме обвини, че съм конекрадец и че скитам с крадливи помисли…“
Такива мрачни мисли минаваха през съзнанието на Мусук, който бе седнал върху един рид в степта. Долу, в падината, до една изсъхваща локва пасеше измъчен и измършавял дорестият му кон.
Вече няколко дни Мусук посещаваше степните кипчакски чергарски лагери, молейки се да го приемат в някой отряд. Обаче никой не искаше дори и да говори с него: „Да делим с теб придобитата от нас военна плячка ли?! Всеки би искал да се присламчи към това! А къде са твоят род и твоят чергарски стан? Изглежда си направил нещо лошо и сега не смееш да си покажеш лицето там?…“
В един от лагерите благообразен старейшина с превръзка на хаджия[2] върху овнешката си шапка, добродушно присмивайки му се, му каза:
— Ти, разбира се, знаеш за строгата заповед на джихангира — да се тръгва на поход само с цялото племе, разделено на хилядни, стотни и десетки, и всеки джигит да е с добър кон и да има изправно оръжие, защото в противен случай няма да е войска в поход, а стадо без пастир. Знаеш ли също така, че можем да смъкваме от конете им самотните скитници и да ги пребиваме без съд? Чувал ли си за тази заповед?… Но аз ще се съжаля над теб. Ще те приема в племето ни като коняр на резервните коне, само ако не се възпротиви нашият племенен кръг. Дори ще ти дам и оръжие, защото виждам, че нямаш такова! Но срещу това ти ще ми дадеш коня си. Не се притеснявай, защото в замяна ще ти дам друг, по-обикновен кон. За меча ще ми докараш три крави, за щита и копието — също три крави, както и за стоманения шлем, а за ризницата — още шест крави. Или всичко — петнайсет крави[3]. Ти си съобразителен джигит, така че какво е за теб да ми докараш петнадесетина крави!…
Мусук поклати глава:
— Въобще и не си го помисляй!
— Е, ще можеш да тръгнеш на поход и само с един меч, а останалото въоръжение да си набавиш после от врага. Ще има безброй схватки затова!
Мусук побърза да се отдалечи от твърде радушния старейшина и отново заскита из степта.
Нещастието сближава неудачниците, така че между пясъчните хълмове в далечината Мусук забеляза отряд от седем конници. Ама че коне имаха!
Стари проскубани кранти! Нито един порядъчен мюсюлманин дори не би нарекъл такива животни с благородното наименование „кон“. За тях имаше специално прозвище — „яби“, тоест товарно добиче за превозване на слама и оборски тор.
Конниците бяха въоръжени, като в ръката на всеки от тях се поклащаше тънка пика. Бе опасно да срещнеш такива ездачи в пустинната степ. И Мусук пропълзя надолу по хълма, метна се на дорестия си кон и препусна по-надалече. Като направи полукръг и премина през пясъчните възвишения, Мусук видя, че седмината конници отново са пред него, и то съвсем близко. Сега те бяха заети с нещо, а осмият от тях, охранявайки ги, лежеше на един хълм. Останалите работеха с ножовете си, наведени над трупа на една камила. Един от тях му махна с окървавената си ръка:
— Чуй ме, единако, смели скални орльо, отчаян барсе, искаш ли да обядваш с нас?
Вече втори ден Мусук не бе ял нищо и поради това не се колеба много. Като спъна коня си, той се приближи до камилата.
— Вземи главата! — каза му един от тях. — Не можем да вземем всичкото.
„Приличат на скитници“ — помисли си Мусук, но гладът го припираше.
— Чия е камилата?
— Стопанинът й е далече. Няма да ти досажда…
Като работеше бързо с ножа си, висок, слаб и косоок джигит отряза главата на камилата и я подаде на Мусук:
— Дръж!
Мусук му благодари и загърна главата в една кърпа.
— От кой отряд сте?
— От отряда на най-храбрия от храбрите, батира Мурат бей.
— Голям ли е отрядът ви?
— Не е голям, но за сметка на това е юнашки, и, ако ти се присъединиш към нас, ще станем девет души, което е свещено число.
— А ще тръгнете ли с войските на джихангира?
— Защо да не тръгнем! По-нататък към нас ще се присъединят още доста такива миткала, като теб, така че скоро ще съберем цял тумен под зеленото знаме на Мурат бей.
Охраняващият ги от хълма им извика:
— В далечината се появиха хора! Изглежда стопанинът води насам гладни гости.
Всички се засуетиха, като заизтриваха с пясък окървавените си ръце. Метнаха се на конете си и препуснаха по пътечката, отклоняваща се от големия път.
Косоокият се оказа редом до Мусук:
— Спасявай се заедно с нас! Стопанинът ще открие у теб главата на своята камила и ще вземе твоята. Аз, батирът Мурат бей, началникът на отряда, те назначавам за мой помощник.
„Върви при този, който те кани!“ — спомни си Мусук кипчакската пословица и препусна след Мурат бей. Дълго обикаляха из степта, след което Мурат бей изсвири с уста и спътниците му, обръщайки се към Мусук, изведнъж се нахвърлиха върху него и го събориха от коня му. Зашеметен, той остана да лежи на пясъка, а двамина опряха копията си в гърдите му:
— Лежи, миткало такова, просяк с просяк, и не мърдай! Моли се на Аллах!
Мурат бей яхна по-добрия дорест кон и отначало видимо се поколеба, дали да не остави в замяна своя проскубан яба, но после решително привърза юздата му към лъка на седлото си.
— Батире Мурат бей, — извика му Мусук, — ти каза, че ме вземаш в твоя отряд. Така ли държиш на думата си?
— Размислих. Кой знае що за човек си? Може пък през нощта да ни заколиш всичките?
— Остави ми коня! — простена Мусук, усещайки остриетата на копията върху гръдта си.
Нещо разтревожи Мурат бей и той извика:
— Напред! По-бързо!…
Мусук чу тропота на отдалечаващите се коне и остана да лежи неподвижно, сврял лице в дланите си. Смъртта му изглеждаше неминуема, защото наоколо му бяха голата глуха степ, бродещите апашки шайки и гладните зверове… Нямаше откъде да получи помощ. И той възкликна:
— Ела ми на помощ, стари и праведни Хизр[4]! Спаси ме! Тлъст овен ще заколя за теб!