Клайв Къслър
Азиатска вълна (9)

7.

Все още отвратен от онова, което автономният му подводен апарат бе открил, Пит прекара последния час дневна светлина зад телескопа, насочен към имението на Кин Шан. Но единствените хора, които се мяркаха там, бяха същите двама играчи на голф и прислужницата, влизаща и излизаща от бунгалата за гости. Много странно, помисли си той. Нямаше никакво движение на коли или товарни камиони, а и охранителите не се показаха повече. Пит не можеше да повярва, че те стоят ден и нощ затворени в малките колиби със слепи стени.

Той не се обади на никого в НЮМА, за да съобщи за зловещото си откритие, нито се свърза с местните власти. Сам се нагърби да разкрие загадката около труповете, осеяли дъното на езерото. Вече знаеше със сигурност, че Кин Шан крие умъртвените си жертви в езерните дълбини. Но му беше нужно да научи повече подробности, преди да разгласи на какво е станал свидетел.

Като разбра, че няма да види нищо ново, той отмести телескопа настрани и се приготви да занесе в хангара за лодки втория голям кашон, изпратен от Йегър. Тъй като кашонът беше тежък и обемист, наложи се да го натовари на малка количка. В хангара го отвори, извади компактен портативен електрически компресор и го включи в един контакт за лампа. После свърза компресора с въздушния вентил на двойния щуцер на комплекта бутилки за въздух под налягане с обем от два кубически метра. Той заработи с шум, по-тих от ауспуха на работещ на празен ход автомобилен двигател.

После се върна в хижата и седна да наблюдава как слънцето залязва зад малка планинска верига между езерото Орион и морето. Когато тъмнината се слегна над езерото, Пит си приготви лека вечеря и се настани да гледа сателитна телевизия. В десет часа си оправи леглото и загаси лампите. Надявайки се наблюдателните камери в хижата да не улавят инфрачервени лъчи, той рискува — съблече се гол, измъкна се предпазливо навън, влезе пълзешком във водата и поемайки си дълбоко въздух, заплува към вътрешността на хангара.

Не обърна внимание на ледената вода, тъй като съзнанието му беше заето с други мисли. В хангара подсуши тялото си с хавлиена кърпа и облече долен гащеризон „Шелпро“ от найлон и полиестер. Компресорът автоматически изключи, когато бутилките достигнаха необходимото налягане. Тогава той закрепи за щуцера въздушен регулатор „Микра“ и провери ремъците на самара си. След това се напъха в изработен по поръчка тъмносив хидрокомбинезон „Викинг“ от вулканизиран каучук с херметически съединени качулка, ръкавици и ботуши с гъвкави подметки. Предпочиташе сухото подводно облекло пред мокрото, тъй като предоставяше пълна изолация и при най-ниски температури на водата.

После дойде ред и на компенсатора за плавателност и на рейката „Сигма системс“ с дълбокомер, въздушен манометър, компас и часовник. За баланс щеше да използва комплексна система — част от тежестта на самара с двете бутилки на гърба си и колана с тежести. Привърза водолазния нож за глезена си и нахлузи електрическа лампа от типа на миньорските върху качулката си.

Метна на рамо колан, наподобяващ патрондаш на бандит от Дивия запад. Кобурът му бе приютил пневматична пушка, която изстрелваше коварни на вид къси стрели. Във всяко от двайсетте джобчета на колана имаше по една стрела.

Пит бързаше да се гмурне. Чакаше го дълго плуване под вода, както и още много неща да направи и да види. Той седна в края на дока, сложи си плавниците, изви тялото си, за да не закачи с бутилките на гърба си дъсчената настилка на дока и цопна във водата. Преди да се гмурне, изпусна въздуха от хидрокомбинезона си. Реши, че ще е напълно излишно да се натоварва физически и да хаби ценен въздух от бутилките, затова свали от дока компактен подводен скутер „Стингрей“ с акумулаторно захранване, опъна го пред себе си за ръкохватките, натисна бутона за ускорение на движението и мигом бе изтласкан изпод понтоните на хангара.

Не беше трудно да определя местоположението си в безлунната нощ. Пътят му по езерото беше окъпан от светлина, достатъчна да осветява цяло футболно игрище. Сиянието осветяваше и гората наоколо. Интересно, защо ли е нужна тази ослепителна светлина, запита се Пит. Струваше му се прекомерно излишна за нормално охраняем обект. Единствено докът беше лишен от осветление, но и едва ли му беше нужно — струящата от брега светлина го осветяваше достатъчно. Пит повдигна маската си за лице над челото и извъртя електрическата си лампа назад, да не би зоркият поглед на някой охранител да забележи отражението й.

Ако камерите за наблюдение не облъчваха тъмнината с инфрачервени лъчи, то положително имаше охранител с очила за нощно виждане, който следи за появата на нощни рибари, ловджии, объркали пътя бойскаути или дори на Бигфут^[1]. Естествено, че нямаше да се взира с тях в небето, за да наблюдава пръстените на Сатурн. Пит обаче не се притесняваше особено. Знаеше, че е твърде малка мишена, за да бъде забелязан от такова разстояние. Но приближеше ли се с още четири-петстотин метра, щеше да е друго нещо.

Една от заблудите за тайното промъкване в тъмна нощ е, че черният цвят е съвършеното прикритие. Смята се, че човек, облечен целия в черно, се слива с мрака. До известна степен, да. Но тъй като никоя нощ не е напълно тъмна — често светлина идва и само от звездите — съвършената сянка, доближаваща се до относителна невидимост, е тъмносивата. Черен обект може да се забележи на тъмен фон в тъмна нощ, докато сивият се слива с него.

Пит знаеше, че шансовете му да бъде забелязан са доста слаби. Единствено бялата диря, която оставяха двата електромотора на подводния скутер, докато го придвижваха с почти три възела в час, нарушаваха пълната чернота на водата. След по-малко от пет минути той стигна средата на пътя до целта си. Там нагласи маската си за лице, потопи глава под водата и започна да диша през шнорхела. След още четири минути се озова на стотина метра от дока на имението. Работният кораб все още го нямаше, но яхтата продължаваше да опъва вързалата си.

Това беше пределът, до който смееше да се показва над повърхността. Той измести шнорхела настрани и захапа накрайника на регулатора за дишане. Придружен от съскането на издишания въздух, той наклони стингрея надолу и се спусна към дълбините. Когато стигна на около три метра от дъното, зае хоризонтално положение, застина за малко неподвижен, за да добави въздух в сухото си подводно облекло, докато получи неутрална плавателност, после изкара шумно въздух през ноздрите си и отпуши ушите си, заглъхнали от увеличението на водното налягане. Светлините от имението хвърляха полупрозрачни отблясъци под водата. Пит имаше чувството, че подводният скутер го тегли през течно стъкло със зловещ зелен цвят. С приближаването до дока видимостта се увеличи практически от нула до осем-девет метра и той извърна глава, за да не гледа гробището под себе си. За щастие не можеше да бъде забелязан отгоре, тъй като отражението върху водната повърхност блестеше и ограничаваше погледа към дълбините.

Той намали скоростта на стингрея и бавно се плъзна под кила на яхтата. Корпусът не беше обраснал с морски растителни или животински организми. След като не видя нищо интересно наоколо освен стадо дребни риби, той предпазливо продължи към плаващата барака от дървени трупи, откъдето охранителите се бяха втурнали навън с водните си мотопеди. Ударите на сърцето му зачестиха, когато се размисли за възможностите да избяга, в случай че бъде разкрит. На практика такива не съществуваха. Един плувец има малко шансове да се изплъзне от воден мотопед, развиващ максимална скорост от четирийсет и осем километра в час. Ако не бяха подготвени да го погнат под вода, оставаше единствено да го изчакат, докато изразходва докрай въздушния си запас.

Трябваше много да внимава. По водната повърхност в самата барака нямаше да има светлинно отражение. Ако човек се намира в затъмнено помещение над спокойна вода, щеше да е все едно че гледа в дълбините от лодка с прозрачно дъно. Той закопня за появата на пасаж от риби, сред които да се скрие, но такъв не се задаваше. Това, което правя, е лудост, помисли си. Ако имах зрънце повече сиво вещество, щях да изчезна оттук, докато още не са ме забелязали, да доплувам обратно до хижата и да се обадя в полицията. Така щеше да постъпи всеки разумен човек.

Пит не изпитваше страх, а по-скоро го тревожеше мисълта, че не знае дали няма да се озове пред дулото на автоматичен пистолет. Но беше твърдо решен да разбере причината за смъртта на всички тези хора и трябваше да я разбере именно сега, защото втора такава възможност нямаше да му се удаде. Той извади пневматичната пушка от кобура и я изправи така, че цевта да сочи нагоре. Бавно, за да не бъде забелязано внезапното движение, изключи изводите за движение на двата електромотора на стингрея и леко раздвижи крака, докато стигне под понтоните на бараката. Вдигна поглед нагоре през водата към вътрешността й, като задържа въздуха си, за да не изпуска издайнически мехурчета. Намираше се на по-малко от половин метър под вода и имаше чувството, че гледа през воал с дебелина петнайсет сантиметра.

Освен двата водни мотопеда плаващата барака беше празна и тъмна. Той завъртя обратно над очите си електрическата си лампа, подаде глава над повърхността и огледа със светлинния лъч вътрешността. Корпусите от стъклено влакно на мотопедите бяха грижливо поставени между два дока с изход към езерото. Щом вратата на бараката се отвореше настрани, водачите им мигом запрашваха по повърхността на езерото. Пит се протегна, почука с юмрук на вратата и чу в отговор глух звук. Дървените трупи се оказаха имитация — бяха нарисувани върху тънък лист шперплат. С немалко усилие Пит издигна себе си и екипировката си върху единия от доковете. Там свали бутилките си под налягане, плавниците и колана с тежестите и ги сложи в по-близкия воден мотопед. Остави и подводния скутер да се поклаща във водата до дока.

Пит хвана здраво пушката и запристъпва тихо към една затворена врата в задната част на колибата. Постави ръка върху бравата, завъртя я бавно и отвори вратата не повече от сантиметър. Видя зад нея коридор, който водеше към дълга рампа. Пит тръгна по него като призрак — или поне му се искаше да се движи като призрак. Струваше му се, че всяка стъпка с гумените му ботуши отеква като удар на барабан, а всъщност той едва докосваше циментовия под и издаваше шум, не по-висок от шепот. Рампата се спускаше до тесен бетонен проход, широк колкото раменете му. Осветен със скрито осветление, той минаваше под водата и стигаше до бреговата ивица. Не беше трудно да се предположи, че проходът свързва хангара за лодки с подземието на главната постройка. Ето защо охранителите бяха откликнали толкова късно на появата на АПА. Тъй като и с велосипед щеше да им е трудно да минат през този тесен проход, трябвало е да спринтират тия двеста метра, за да стигнат до водните си мотопеди.

След бърз оглед наоколо за наличието на камери за наблюдение и след като се убеди, че няма нито една, той предпазливо продължи напред по тясното пространство, принуден да върви леко извърнат на една страна, ругаейки мислено строителния предприемач, който е изливал бетона, съобразявайки се само с дребната физика на китайците. Проходът свършваше до друга рампа, която се издигаше и разширяваше под един свод. Отвъд него се простираше коридор с врати от двете страни.

Приближи се до първата врата и забеляза, че е открехната. Погледна с едно око през пролуката — вътре имаше ниско легло, в което спеше мъж с кепе на главата, открит гардероб с дрехи на закачалки, тоалетна масичка с няколко малки чекмеджета, едно нощно шкафче с лампа върху него. На една полица на стената бяха наредени няколко вида оръжие: снайперистка пушка с оптичен мерник, две различни автоматични пушки и четири автоматични пистолета с различни калибри. Пит мигом осъзна, че е влязъл в лъвска бърлога. Това се оказаха жилищните помещения на охраната.

Зад друга врата по-надолу по коридора се чуваха гласове и се разнасяше силен мирис на тамян. Той се просна по корем и надникна с половин око и нос под вратата, надявайки се да не го видят през тесния процеп. Четирима азиатци играеха на домино около една маса. Пит дума не разбираше от разговорите им. За непривикналия му слух мандаринският диалект звучеше като бързия и креслив говор на дилър, рекламиращ употребявани автомобили по телевизията. През вратите на другите помещения се чуваше странно дрънчене, което ориенталците наричаха музика.

Помисли си, че няма да е лошо да се измъкне час по-скоро оттук. Не се знаеше кога някой от нищо неподозиращите охранители ще излезе в коридора и ще поиска да узнае какво души човек от бялата раса пред стаята му. Пит продължи по коридора и стигна до една вита стоманена стълба. Все още нямаше викове, че е разкрит, нямаше изстрели, нито включени сирени или алармени звънци. И със задоволство установи, че охраната на Шан бди повече за нарушители отвън, отколкото вътре.

Стълбата свързваше две нива, които представляваха огромни празни пространства без вътрешни стени. Човек оставаше с впечатлението, че предприемачът и работниците му са зарязали работата си недовършена. Той се качи на най-горната площадка и спря пред масивна стоманена врата, наподобяваща врата на подземен банков трезор. Тя нямаше секретна брава или блокиращо резе, само една дебела хоризонтална дръжка. Той я натисна силно, но безшумно надолу и застина в това положение почти цяла минута, ослушвайки се напрегнато. Пот се стичаше по тялото му под сухото подводно облекло. Прииска му се да се гмурне отново в студената вода на езерото и да доплува обратно до хижата си. Реши само да огледа набързо вътрешността на голямата къща и да се махне оттук.

Езичетата на бравата се плъзнаха гладко и тихо извън гнездата си. Пит се поколеба малко, преди да започне, отначало съвсем леко, да отваря масивната врата. Но след това се наложи да употреби цялата си сила, за да я отвори достатъчно и да надникне вътре. Зад нея имаше друга врата, само че с решетки. Дори един крадец нямаше да се изненада толкова, като видеше, че къщата, в която е проникнал, за да задигне скъпи бижута и ценности, всъщност е строго охраняем затвор.

Това съвсем не беше елегантно имение, построено от човек с необикновен вкус към архитектурата. То нямаше нищо общо с имение. Цялата вътрешност на огромната къща на Шан представляваше затворническа килия, изтръгната сякаш от Алкатраз^[2]. Прояснението му дойде като гръм от ясно небе. „Тихото убежище“, построено за развлечение на клиентите и съдружниците на Шан, е само фасада, осъзна Пит. Прислужницата, която се правеше, че оправя стаи без мебелировка, и двамата играчи, които не спираха да играят голф, са просто захаросани фигурки върху торта. Прекомерно засилената охрана бе предназначена по-скоро да пази пленниците вътре, отколкото нашествениците отвън. Сега видя, че отвътре тъмните стъкла бяха подсилени с бетонни стени.

Три етажа килии гледаха към открито квадратно пространство с клетка, монтирана върху колони в средата. В клетката двама пазачи в сиви униформи без отличителни знаци наблюдаваха няколко видеоекрана. Горните пътеки покрай килиите бяха обезопасени с мрежести прегради до тавана. Вратите на килиите бяха плътни, с по един процеп, голям колкото да се промуши през него малка чиния с храна и чаша с вода. И най-закоравелият престъпник щеше доста да се затрудни да измисли начин да избяга оттук.

Пит нямаше начин да разбере колко нещастни души са затворени зад вратите. Не можеше и да предположи какви са те и какво нарушение са извършили спрямо Шан. Той си спомни за противната гледка на езерното дъно, запечатана от видеото на АПА, и започна да проумява, че не гледа каторжническа колония, а дълги редици мъртъвци.

Побиха го студени тръпки, макар че по лицето му се стичаха струйки пот. Беше прекалил с престоя си тук. Беше време да се прибере и да надуе тръбата. Много внимателно затвори тежката врата както си беше. Късмет, късмет, пожела си той. Само вътрешната врата с решетките беше свързана с аларма, в случай че бъдеше отворена без разрешение от охраната, наблюдаваща мониторите. Едва извървя четири крачки, и чу приближаващи се стъпки.

Бяха на двама души — явно отиваха да сменят мъжете пред екраните на мониторите, които обхващаха външния терен и затворническите килии. Никой от двамата не даваше признаци, че е заподозрял или надушил присъствието на външен човек. Те спокойно тръгнаха нагоре по стълбите, унесени в разговор, и тъй като беше естествено да гледат в краката си, докато изкачват стъпалата, никой от тях не вдигна поглед и не забеляза Пит. Бяха въоръжени само с автоматични пистолети, закопчани в кобурите.

Пит трябваше да действа светкавично, ако искаше да се възползва от предимството на изненадата и затова не се поколеба. Безразсъдно или не, той се втурна надолу по стълбите, скочи върху мъжа, който вървеше напред, и преди онзи да разбере какво става, го блъсна назад върху партньора му.

Свикнали да си имат работа с изплашени и покорни пленници, двамата китайци се слисаха. Изобщо не бяха очаквали, че ще бъдат нападнати от някакъв дързък безумец в гумено облекло, чието тяло беше значително по-голямо от техните. Загубили равновесие, и двамата се прекатуриха назад с разперени ръце и крака и паднаха един върху друг. Пит се хвърли отгоре им и се затъркаля заедно с тях по стълбите до парапета на долната площадка. Мъжът най-отдолу си бе ударил силно главата в едно от стъпалата и изпадна в безсъзнание. Приятелят му, който се отърва по-леко, но бе онемял от изненада, побърза да посегне към автоматичното оръжие в кобура си.

Пит можеше да го убие, можеше да убие и двамата, като изстреля по една стрела в главите им. Но той хвана пушката си за цевта и фрасна охранителя отстрани по главата с приклада й. Нито за миг не се усъмни, че ако беше в тяхното положение, те изобщо нямаше да се замислят, преди да му пръснат черепа.

Той ги довлече до празното второ ниво и ги набута в най-отдалечения и тъмен ъгъл. Разкъса им униформите на ленти, с които върза ръцете и краката им и запуши устите им. Ако, предположи Пит, двамата бяха тръгнали да сменят онези в клетката, закъснението им щеше да се установи най-късно до пет-десет минути. Намереха ли ги в безсъзнание и завързани с парцали от униформите им, Шан или неговите съветници по убийствата веднага щяха да бъдат уведомени за присъствието на нашественик в имението и щеше да настъпи неописуем хаос. Не беше трудно да се предвидят последствията, след като научеха, че през охраната им е проникнала незнайна сила. Пит не искаше и да си помисля какво очакваше и самите нещастници в килиите, ако се вземеше решение да бъдат разрушени всички доказателства и да бъдат убити всички очевидци.

Пит тръгна обратно по коридора на жилищните помещения на охраната с котешката походка на Дон Жуан, излизащ от спалнята на някоя дама. Късметът, който имаше, че не го видяха, когато влезе, не го изостави и на излизане. Той стигна до прохода, водещ към бараката за лодки, и забърза по него, внимавайки да не отърква раменете на подводното си облекло в стените. Не беше в настроение да се подложи на вълнуващо преследване от някой разярен китаец със смъртоносно оръжие, затова в първия момент реши да побърника малко в двигателите на водните мотопеди, но реши, че това ще е загуба на време и се отказа. Щом не можаха да открият автономния му подводен апарат на силна дневна светлина, значи изобщо нямаше да го видят и на девет метра под водата в пълен мрак.

След като набързо си сложи отново водолазните принадлежности, той се спусна във водата, заплува покрай дока и се хвана за подводния си скутер. Не бе изминал и стотина метра над дъното на езерото, когато чу в далечината туптенето на двигател на кораб, който се приближаваше насам в тъмнината. Звукът се предаваше през водата по-бързо, отколкото по въздуха и създаваше впечатлението, че корабът е едва ли не над главата му, а всъщност още не бе напуснал реката, вливаща се в езерото. Той насочи скутера нагоре и се остави да го изтласка над повърхността. Видя кораба, който тъкмо излезе от мрака и навлезе в обилната светлина, струяща от брега. Разпозна в него черния катамаран, който бе видял предишния ден.

Направи си сметката, че дори някой от екипажа на плавателния съд да изяждаше по цял бушел^[3] моркови на ден и се тъпчеше с огромни дози витамин А, за да има остро зрение нощем, шансовете му да види почти незабележима глава, подаваща се над тъмната водна повърхност, бяха почти нулеви. В този момент шумът на двигателя рязко стихна, защото бе превключен на празен ход, и корабът спря на не повече от петнайсет метра от дока.

Пит можеше да не му обърне повече внимание и да си продължи по пътя. В акумулаторите на подводния му скутер все още имаше живот и те можеха да го закарат до хижата. Местните власти трябваше незабавно да бъдат уведомени, преди да бъде причинено някакво зло на незнайните човешки същества, затворени в имението. Започна да чувства студ и умора и закопня за чаша текила и кресло пред буен огън в камина. Трябваше да послуша вътрешния си глас, който му казваше час по-скоро да се пръждосва от езерото Орион, докато все още имаше възможност да се измъкне.

Не можеше да определи точно какво, но нещо в странния вид на катамарана привлече вниманието му. Нощем той изглеждаше направо зловещ. По палубите нямаше никой, нито една от светлините му не беше включена.

Ама че дяволска работа, помисли си Пит. Като че ли някаква невероятна прокоба струеше от палубите му. Тогава започна да му просветлява, че може би този катамаран върши същата работа като лодката, която превозва мъртвите души по река Стикс в ада. Пит се потопи под водата и наклони стингрея си надолу, после, описвайки широка дъга, го насочи нагоре и стигна под сдвоените корпуси на загадъчния плавателен съд.