Клайв Къслър
Азиатска вълна (18)

16.

Пит излезе на палубата и погледна към светлината на мачтата, която се полюшваше на фона на Млечния път. Докато „Орегон“ напускаше Манилския залив, той облегна ръце на леерното ограждане и отправи поглед над водите към остров Корегидор. В нощта се издигаше неясната черна маса, която охраняваше входа за залива сред гробна тишина. Във вътрешността на острова проблясваха няколко светлинки, наред с червена предупредителна светлина от предавателната кула. На Пит му беше трудно да си представи смъртта и разрухата, която е вилняла по този скален излаз над повърхността през годините на войни. Броят на мъжете, загинали тук — американци през 1942 г., японци през 1945 г. — възлизаше на хиляди. Близо до гниещия кей се виждаше малко селище с колиби, откъдето генерал Дъглас Макартър се е качил на борда на торпедната лодка на командир Бъкли, предприемайки първия етап от пътуването си до Австралия и обратно.

Пит подуши острия мирис на дим от пура и се обърна. До него застана един мъж от екипажа. На слабата светлина Пит предположи, че е на възраст към шейсет години и разпозна в него Макс Ханли, който им бе представен малко преди да отплават не като главен механик или първи офицер, а като корпоративен вицепрезидент, отговарящ за експлоатационните системи.

След като излязоха в открито море, Ханли, както и останалите членове на екипажа, се бе превърнал в съвършено различен човек — всекидневното облекло, с което се бе пременил сега, беше по-подходящо за игра на голф: кецове, къси бели панталони и светлокафява трикотажна блуза с поло яка. В ръката си държеше чаша с кафе. Кожата му беше зачервена, но нямаше тен, кафявите му очи гледаха будно. Носът му беше топчест, а от темето му се спускаше назад само един кичур кестенява коса.

— Много история има в тази стара скала — каза Ханли. — Всеки път когато минаваме оттук, излизам на палубата да я гледам.

— Сега е толкова спокойна — отбеляза Пит.

— Баща ми загина там през четирийсет и втора, когато едно огромно оръдие, което обслужвал, било улучено от японски бомбардировач.

— Много мъже са загинали заедно с него.

— Така е. — Ханли погледна Пит в очите. — Аз ще ръководя спускането във водата и изваждането на подводницата ви. Имате ли нужда от помощ по отношение на съоръженията и електрониката ви, аз и моите инженери сме насреща.

— Едно нещо ме смущава.

— Кажете го.

— Възможно ли е вашите хора да пребоядисат набързо „Сий дог II“? На плитчините тюркоазният цвят на НЮМА се забелязва отдалече.

— Какъв да бъде цветът?

— Зелен — отвърна Пит, — в нюанс, който да се слива с водата в пристанището.

— Веднага ще наредя на момчетата. — Ханли се обърна, облегна се с гръб на леерното ограждане и се загледа в стълба дим, който се издигаше от комина на кораба. — Според мен може би щеше да е по-просто да използвате подводен робот.

— Или автономен подводен апарат — усмихна се Пит. — Нищо не е по-ефикасно от подводница, управлявана от човек, за оглеждане дъното на корпус с големината на „Юнайтед стейтс“. Манипулаторната ръка на подводницата може също да бъде от полза. Има проекти, в които човешкият поглед е за предпочитане пред видеокамерите. Този именно е един от тях.

Ханли погледна циферблата на стария си джобен часовник, чиято верижка бе закачена за колана на панталоните му.

— Време е да програмирам двигателя и навигационните системи. Сега, след като сме вече в открито море, капитанът ще иска да утроим скоростта.

— В момента май плаваме с девет-десет възела — предположи Пит с нарастващо любопитство.

— Чист театър! — призна Ханли. — Докато старият „Орегон“ е в полезрението на любопитни очи от пристанището или други кораби, които минават покрай нас, искаме да създаваме впечатлението, че старите машини и гребни винтове едва го придвижват. Само така може да мине за грохнало корито. Истината е, че сменените му два винта са задвижвани от два дизелови турбинни двигателя, които вдигат скорост над четирийсет възела.

— Но с пълен товар корпусът му хлътва ниско във водата и причинява силно съпротивление.

Ханли посочи с брадичка към товарните люкове и дървените сандъци, вързани за палубата.

— Всичко там е празно. Сега потапянето ни е по-дълбоко, защото сме напълнили специално монтирани баластни танкове, за да може отстрани да изглежда, че сме натоварени догоре. Изпомпаме ли ги веднъж, корабът ще се повдигне с близо два метра и ще заплава четири пъти по-бързо, отколкото дори когато е бил построен.

— Маскирана лисица.

— При това с необходимите зъби. Накарайте председателя Кабрийо да ви покаже как хапем, ако бъдем нападнати.

— Обезателно.

— Лека нощ, господин Пит!

— Лека нощ, господин Ханли!

Не минаха и десет минути, и Пит почувства как корабът се оживи, когато вибрациите от двигателите се увеличиха драстично. Дирята му, от бяла разширяваща се драскотина, заприлича на огромен врящ казан. Кърмата потъна с близо метър, с толкова се издигна пък носовата част и разпени водата до бяло. Корабът запрепуска напред като пометен с огромна метла. Морето блещукаше под навеса от звезди, които очертаваха струпващи се гръмотевични облаци на хоризонта. Гледката приличаше на пощенска картичка, изобразяваща Южнокитайското море вечер с оранжево обагрено небе на запад.

 

 

Два дни по-късно по залез-слънце „Орегон“ навлезе във външните води на хонконгското пристанище. Беше извършил прехода от Манила дотук за забележително кратко време. На два пъти при разминаване с други товарни кораби през деня Кабрийо издаваше команди за намаляване на скоростта. Неколцина от екипажа бързо се преобличаха в опърпаните си работни комбинезони, струпваха се на палубата и се вторачваха над водното пространство между разминаващите се плавателни съдове с празни погледи, разигравайки, както го наричаше Кабрийо, „театър с тъпаци“. По неписана морска традиция екипажите на разминаващите се или застигащи се в открито море кораби изобщо не показваха въодушевление. Само очите им се въртяха и мигаха. Пътниците помахваха с ръце, но моряците на търговски кораби винаги се чувстваха неловко да зяпат екипажа на друг кораб. Обикновено те помахваха сковано по един път с ръка, провесена над рейлинга, и бързо се прибираха. След като чуждият плавателен съд се отдалечи на безопасно разстояние от килватера на „Орегон“, Кабрийо даде команда за възстановяване на бързата крайцерска скорост.

Пит и Джордино бяха разведени из забележителния кораб. Кормилната рубка над задното помещение, или надстройката, се държеше в запуснато и мръсно състояние, за да подвежда пристанищните власти, качващи се на борда, и пристанищните лоцмани. Неизползваните жилищни помещения за офицерите и моряците под кормилната рубка също се поддържаха умишлено занемарени, за да не събуждат подозрение. По никакъв начин обаче не можеше да се замаскира машинното отделение така, че да изглежда купчина от метални отпадъци. Вицепрезидентът Ханли не даваше и дума да се изрече за подобно нещо. Той така бе оплескал един от коридорите с мръсно машинно масло, а пода и напречните прегради с тинеста утайка, че и най-ревностният пазител на реда от представителите на митническите или пристанищните власти се отказваше да влезе там. Никой не можеше да предположи, че люкът в дъното на този вонящ от мръсотия коридор се отваря към машинно отделение, в което цареше безупречна чистота като в хирургическо отделение на болница. Действителните каюти на офицерите и моряците бяха скрити под трюмовете. За отбрана „Орегон“ разполагаше с доста бойна техника. Подобно на немските рейдери от двете войни и английските кораби Q от Първата световна война, чиито части от бордовете им се спускаха така, че разкриваха сто петдесет и два милиметрови оръдия и зловещи торпедни апарати, в корпуса на „Орегон“ бяха скрити пускови установки за ракети клас „кораб-кораб“ и „кораб-въздух“. Корабът беше съвършено различен от всички други, на чиито палуби бе стъпвал Пит. Беше истинско майсторско творение на измамата и фалшификацията. Пит се съмняваше, че по моретата плава друг като него.

Вечеряха рано с Джордино, преди да отидат в кормилната рубка за съвещание с Кабрийо. Представиха ги на корабната главна готвачка — Мари дю Гар, от Белгия. Тя имаше такива качества, че всеки собственик на ресторант или хотел беше готов да падне на колене, за да я моли да работи за него като „шеф дьо кюизин“^[1]. Беше на борда на „Орегон“, защото Кабрийо й направил такова предложение, което тя не могла да откаже. Чрез разумни инвестиции от значителното й възнаграждение като главен готвач, тя смятала след още две тайни операции да си отвори собствен ресторант в Манхатън.

Менюто беше нещо изключително. Тъй като нямаше особено отношение към яденето, Джордино си поръча „бьоф а ла мод“ — задушено говеждо, покрито с аспик, с гарнитура от желирани зеленчуци. Пит си избра момици в тъмен маслен сос, които се поднасяха с печени цели гъби, пълнени с месо на морски раци и гарнирани с варен артишок с холандски сос. Остави на готвачката да му препоръча виното — „Ферари-Карано Сиена“ от областта Сонома, реколта 1992 г. Пит не можеше да се похвали, че е ял по-вкусна храна, още по-малко на кораб като „Орегон“.

След като си изпиха еспресо кафетата, двамата с Джордино тръгнаха по един междинен коридор към кормилната рубка. Тук тръбите и фитингите тънеха в ръжда. Боята от напречните прегради и прозореца се лющеше. Подът беше прогнил и със стари следи от загасени в него цигари. Съвсем малко от съоръженията изглеждаха съвременни. Само месинговите повърхности на компасната кутия и телеграфът блестяха на светлината на шейсетватови крушки, завинтени в старовремски фасунги.

Председателят Кабрийо стоеше на крилото на мостика с лула, здраво захапана между зъбите. Корабът навлизаше в канала на Уест Лама, който водеше към пристанището на Хонконг. Трафикът беше много натоварен и Кабрийо нареди на екипажа да намали скоростта и да се приготви за посрещането на борда на пристанищния лоцман. С напълнени отново баластни танкове, на разстояние двайсет мили от брега, „Орегон“ по нищо не се отличаваше от стотиците стари товарни кораби с пълни трюмове, които влизаха в оживеното пристанище. Рубинените светлини на телевизионните и микровълнови антени на върха на планината Виктория светваха и угасваха като предупреждение за нисколетящи самолети. Хилядите светлини, украсяващи разкошния плаващ ресторант „Джъмбо“ край Абърдийн на остров Хонг Конг, осейваха водата като облаци от светулки.

Ако имаше някакви рискове и опасности, свързани с планираната дейност под прикритие, моряците и офицерите, събрани в кормилната рубка, изразяваха пълно равнодушие към тях. Стаята за морски карти и палубата около румпела се бяха превърнали в корпоративна заседателна зала. Обсъждаха се резултатите от различните азиатски стокови борси и ценни книжа. Мъжете тук бяха печени инвеститори и интересът, с който следяха пазара, бе видимо по-голям, отколкото интереса им към предстоящата шпионска задача на борда на „Юнайтед стейтс“.

Като забеляза Пит и Джордино, Кабрийо напусна крилото на мостика и се приближи до тях.

— Моите приятели в Хонконг ме уведомиха, че „Юнайтед стейтс“ е закотвен в дока на терминала на „Кин Шан маритайм“ край Куай Чун, северно от Коулун. Съответните пристанищни власти са подкупени и са ни дали котвено място в канала на около петстотин метра от лайнера.

— Което се равнява на хиляда метра отиване и връщане — каза Пит и изчисли наум престоя на подводницата.

— Акумулаторите на „Сий дог II“… колко време можете да ги използвате? — попита Кабрийо.

— Петнайсет часа, ако ги щадим — отвърна Джордино.

— Можете ли да бъдете влачени зад моторната лодка, докато сте под водата и никой не ви вижда?

Пит кимна.

— Ако бъдем влачени дотам и обратно, ще спечелим един час повече под корпуса на лайнера. Трябва да ви предупредя обаче, че подводницата не е лека. Подводното й съпротивление ще затрудни малка моторница.

Кабрийо се усмихна леко.

— Не знаете с какъв тип двигатели се движат нашите брегови моторници и спасителни лодки.

— Нямам и намерение да питам — отвърна Пит. — Но предполагам, че могат да спечелят златна купа в състезание.

— Дадохме ви толкова информация за техническите тайни на „Орегон“, че спокойно можете да напишете книга за тях. — Кабрийо се обърна и се загледа през прозореца на командния мостик към лоцманската лодка, която се зададе от пристанището, направи 180-градусов завой и се плъзна покрай кораба им. Стълбата бе спусната и лоцманът се прехвърли на нея от лодката си и се качи на палубата, докато двата плавателни съда все още бяха в движение. Лоцманът се запъти право към командния мостик, поздрави Кабрийо и пое кормилното колело.

Пит излезе на крилото на командния мостик и се загледа в невероятния пъстроцветен карнавал от светлините на Коулун и Хонг Конг, докато корабът се плъзгаше по канала към определеното му котвено място на север от централното пристанище. Небостъргачите покрай крайбрежната ивица на пристанище „Виктория“ бяха осветени като гора от огромни коледни дървета. На външен вид градът малко се бе променил, откакто през 1997 година мина в ръцете на Народна република Китай. За повечето жители животът им протичаше както преди. Богатите, заедно с голяма част от гигантските корпорации бяха тези, които се преместиха главно на западния бряг на Съединените щати.

Корабът се приближаваше до дока на Кин Шан, когато Джордино се присъедини към Пит. Насреща им, увеличавайки размера си, се появи презокеанският лайнер, някогашната гордост на морския флот на Америка.

По време на полета им до Манила Пит и Джордино бяха изучили дълъг доклад за „Юнайтед стейтс“. Продукт на мисълта на известния корабен конструктор Уилям Франсис Гибс, той бил пуснат на вода през 1950 година. За морското инженерство и конструкция високо талантливият Гибс бил това, което е Франк Лойд Райт за архитектурата. Мечтата му била да създаде най-бързия и най-красивия пътнически лайнер, строен някога. Той осъществил мечтата си и творението му станало гордостта и връхната точка на Америка в ерата на големите лайнери. Корабът наистина станал последната дума на елегантността и скоростта.

Гибс бил фанатик по отношение на теглото и огнеустойчивостта му. Той настоял да се използва доколкото е възможно само алуминий. От 1.2 милиона нитове, забити в корпуса й, до спасителните лодки и веслата им, както и мебелировката в каютите, принадлежностите за баня, бебешките високи столчета, дори закачалките и рамките за картини трябвало да бъдат от алуминий. Единственото дърво на борда на кораба било огнеустойчивото пиано „Стейнуей“ и дъската за обработка на месо на готвача. Към края на работата Гибс намалил теглото на надстройката с 2 500 тона. В резултат корабът се оказал изключително стабилен.

Считан за огромен и тогава, и сега, с обща вместимост 53 329 тона, дължина 301 метра и широчина 30 метра, той все пак не се е наредил сред най-големите кораби в света. По времето на строежа му „Куин Мери“ го превъзхождал по тегло с над 30 000 тона, а „Куин Елизабет“ бил по-дълъг с 12 метра. Последните два кораба на дружеството „Кюнард“ може и да са били по-богато украсени в бароков стил, но липсата на облицовки от скъпо дърво и претрупана украса на американския кораб за сметка на сдържан вкус, както и скоростта и безопасността му, са елементите, които разграничавали „Юнайтед стейтс“ от неговите съвременници. За разлика от чуждите съпернически лайнери, „Големият Ю“, както го наричал гальовно екипажът му, предоставял на пътниците си 694 необикновено просторни каюти и климатична инсталация. Деветнайсет асансьора превозвали пътниците между палубите. Освен обичайните сувенирни магазини, те имали на разположение три библиотеки, два киносалона и един параклис, в който да се молят.

Но двете му най-големи придобивки били военна тайна по време на строежа и експлоатацията му. Едва преди няколко години станало известно, че той е можел да бъде преоборудван във военен транспортен кораб, в състояние да превози 14 000 войници в продължение на няколко седмици. Задвижван от осем масивни котли, произвеждащи свръхгореща пара, неговите четири турбини „Уестингхаус“ развивали мощност 240 000 конски сили — по 60 000 за всеки от неговите четири гребни вала, и го пришпорвали по водата със скорост малко под осемдесет километра в час. За времето си той бил един от малкото лайнери, които можели да се промъкнат през Панамския канал, да прекосят Тихия океан до Сингапур и обратно до Сан Франциско без допълнително зареждане с гориво. През 1952 година „Юнайтед стейтс“ спечелил престижната награда „Синята лента“, която се дава за най-висока скорост при прекосяване на Атлантическия океан. Оттогава друг лайнер не я е печелил.

Десетилетие след пускането му на вода той се превърнал в анахронизъм. Търговските самолети вече започнали да конкурират известните морски грейхаунди. През 1969 година, с увеличаване разноските по експлоатацията му и желанието на хората да се придвижват по-бързо до местоназначението им по въздуха, дошъл краят на плаванията на най-големия американски океански лайнер. Той е изваден от употреба и престоява трийсет години в Норфолк, Вирджиния, преди да поеме по пътя си към Китай.

Пит взе един бинокъл и огледа през него от борда на „Орегон“ огромния кораб. Корпусът му все още беше боядисан в черно, надстройката му — в бяло, двата му големи великолепни комина — в червено, бяло и синьо. Външният му вид беше пак тъй великолепен както в деня, когато е счупил презатлантическия рекорд.

Пит се удиви, като видя, че целият кораб е потънал в светлина. Шумове от разни дейности долитаха над водата. Изненада го, че кораборемонтната група на Кин Шан работеше по него на смени, при това не тайно. После, за негово голямо учудване, всички работни звуци и шумове изведнъж секнаха.

Лоцманът кимна на Кабрийо, който предаде по телеграфа команда „Стоп машини!“. Пилотът не можеше да знае, че телеграфът не работеше и Кабрийо смънка командата по малко радио в ръката си. Вибрациите стихнаха и в „Орегон“ настана гробна тишина, докато той бавно се движеше напред по инерция. Тогава бе дадена команда за „Бавен назад!“, последвана след малко от „Пълен стоп!“.

Кабрийо нареди да бъде спусната котвата; веригата издрънча и падна с шумен плисък във водата. После, след като подписа обичайните документи, той се ръкува с лоцмана. Изчака пилотът да се качи на лодката си и тогава направи знак с ръка на Пит и Джордино:

— Елате с мен в стаята за морски карти, за да прегледаме утрешната програма.

— Защо да чакаме двайсет и четири часа? — попита Джордино.

Кабрийо поклати глава.

— Утре по тъмно не е толкова далече. Все още имаме да уреждаме и митнически проверки на борда. Няма смисъл да пораждаме подозрения.

Пит каза:

— Мисля, че имаме срив в свръзките.

Кабрийо го погледна учуден.

— Проблем ли виждате?

— Трябва да направим огледа през деня. Нощно време нямаме видимост.

— Не може ли да използвате подводно осветление?

— В черната вода всяка ярка светлина се вижда като фар. Ще бъдем разкрити десет секунди след като пуснем прожекторите си.

— Под кила никой няма да ни види — добави Джордино. — Но когато инспектираме корпуса отстрани под водолинията, има опасност да бъдем забелязани отгоре.

— Добре де, ами тъмнината от сянката на корпуса? — попита Кабрийо. — Или ако подводната видимост е слаба? Тогава какво?

— Тогава ще разчитаме на изкуствена светлина, която обаче ще бъде незабележима за всеки, който гледа откъм дока, при положение че над главата му грее слънце.

Кабрийо кимна:

— Разбирам. В романтичните приключенски романи се казва, че е най-тъмно преди зори. Ще ви спуснем заедно с подводницата ви зад борда и ще ви теглим на разстояние един хвърлей от „Юнайтед стейтс“, като ви закараме на мястото преди изгрев-слънце.

— Звучи ми разумно — каза Пит.

— Мога ли да ви попитам нещо, господин председател? — обърна се към него Джордино.

— Давайте.

— Щом не превозвате никакъв товар, как тогава оправдавате влизането и излизането си от пристанището?

Кабрийо го погледна лукаво.

— Празните дървени сандъци, които виждате на палубата, и онези в трюмовете над нашите замаскирани каюти и камбуза са реквизит. Те ще бъдат разтоварени на дока, после ще бъдат предадени на агент, който работи за мен, и закарани в склада. След съответното време сандъците се маркират отново с различни описания, връщат се на дока и се товарят отново на борда. За пред китайците ние сваляме един вид товар и качваме друг.

— Вашата операция непрекъснато смайва — отбеляза Пит.

— Нали ви разведоха в компютърния отсек в носовата част на кораба — каза Кабрийо. — Така че сте разбрали, че деветдесет процента от операцията на „Орегон“ се управлява от компютризирани автоматични системи. Минаваме на ръчно управление само когато влизаме и излизаме от пристанище.

Пит подаде бинокъла на Кабрийо.

— Вие сте изпечен професионалист в тайните и подмолни дейности. Не ви ли се струва странно, че Кин Шан преоборудва „Юнайтед стейтс“ в първокласен контрабанден транспортен кораб направо пред погледа на всеки, който го види? Пред екипажите на другите товарни кораби, пред пътниците на фериботите и туристическите кораби?

— Наистина изглежда странно — призна Кабрийо и свали бинокъла, замисляйки се за миг, после дръпна от лулата си и отново погледна през стъклата. — Странно е също, че привидно работата по кораба спря. Не се вижда и строга охрана.

— Това говори ли ви нещо? — попита Джордино.

— Според мен или Кин Шан е необикновено безгрижен, или известните ни разузнавателни агенции са били надхитрени от него — отвърна тихо Кабрийо.

— Ще разберем, след като проверим дъното на кораба — каза Пит. — Ако той смята да вкарва незаконни емигранти в чужди страни под носа на техните емиграционни власти, трябва да има техника за незабелязаното им сваляне от кораба. Това може само да значи някакъв херметически затварящ се проход под водолинията, извеждащ на брега, или вероятно подводница.

Кабрийо почука лулата си върху рейлинга, наблюдавайки как пепелта се спусна спираловидно към водите на пристанището. После погледна замислен към някогашната гордост на американския пътнически флот, надстройката й и двата й спретнати комина, ярко осветени като филмов декор. Когато заговори, произнасяше думите бавно и мрачно.

— Напълно разбирате, че ако нещо се провали в случай на малка грешка или на недогледана подробност, и ви хванат, ще бъдете обвинени в шпионска дейност срещу Народна република Китай. С вас ще се отнесат като с шпиони.

— Ще бъдем измъчвани и застреляни — вметна Джордино.

Кабрийо кимна.

— И то без никой от нашето правителство да си мръдне пръста, за да спре изпълнението на екзекуцията.

— Двамата с Ал напълно съзнаваме последствията — каза Пит. — Но вие се поставяте в рисковано положение, като излагате на опасност живота на екипажа и кораба ви. Няма да ви обвиня ни най-малко, ако само ни хвърлите в залива и си продължите по пътя по залез-слънце.

Кабрийо го погледна и се усмихна дяволито.

— Сериозно ли говорите? Да ви изоставим? И през ума не ми е минавало. Но не и заради огромната сума, която определен таен правителствен фонд плаща на мен и на екипажа. Колкото до мен, това е далеч по-малко рисковано, отколкото да се обере банка.

— Сумата надвишава ли седем цифри? — полюбопитства Пит.

— По-скоро осем — отвърна Кабрийо, намеквайки за възнаграждение на стойност над десет милиона долара.

Джордино погледна тъжно Пит.

— Като си помисля какво добавя към жалките ни месечни стипендии НЮМА, не мога да не запитам къде сгрешихме.