Клайв Къслър
Азиатска вълна (27)

25.

Пит почука на вратата на адреса, който му бе дал Питър Харпър. След малко вратата отвори Джулия Лий. Беше ослепителна в бялата си копринена рокля, едва покриваща коленете й, която разкриваше раменете и почти целия й гръб и се държеше само на една презрамка около врата. Черната й коса бе прибрана назад и навита на висок кок. Единствените й бижута бяха тънък златен колан на талията и златна верижка на врата й. Беше обула златисти рязани обувки на бос крак.

Тя отвори широко очи и промълви:

— Дърк! Дърк Пит!

— Май не бъркаш — отвърна той с дяволита усмивка.

След първоначалния шок, че вижда Пит да стои пред нея, ослепителен в смокинга си с жилетка, от чието джобче висеше златна верижка, Джулия се съвзе и се хвърли към него, обвивайки ръце около врата му. Той толкова се изненада, че за малко не залитна назад по стълбите. Тя пламенно долепи устни до неговите. Сега Пит на свой ред отвори широко очи. Не беше очаквал такова спонтанно посрещане.

— Мисля, че аз бях този, който обеща да те целуне право в устата, когато се видим следващия път. — Той с неохота хвана ръцете на Джулия и нежно ги свали от врата си. — Винаги ли така посрещаш непредизвестените си кавалери?

Тя изведнъж сведе гълъбовосивите си очи към земята.

— Не знам какво ми стана. Най-малко теб очаквах да видя и това ми подейства като шок. Не ми казаха кого ще придружавам на приема на Кин Шан. Питър Харпър спомена само, че един висок, тъмнокос мъж ще пази гърба ми.

— Хитрата лисица пък ми каза, че ти ще бъдеш мой гръб. Явно го бива за театрален режисьор! Бас ловя, че сега точи лиги в очакване на реакцията на Кин Шан, като види двамата души, които осуетиха операцията му в Орион Лейк, да се появяват неканени на приема му.

— Надявам се да не си разочарован, че трябва да придружаваш именно мен. Без грим все още изглеждам ужасно.

Той леко повдигна брадичката, за да погледне в замъглените й очи. Можеше да изрече нещо остроумно, но реши, че сега не е моментът.

— Толкова съм разочарован, колкото човек, открил диамантена мина!

— Не знаех, че можеш да говориш красиви неща на една жена.

— О, нямаш представа какви тълпи от жени е изкусил меденият ми език.

— Лъжец! — изрече тя тихо и се усмихна.

— Хайде стига сладки приказки — каза той и се освободи от прегръдката й. — Време е да тръгваме, докато гостите не са омели масите с храна.

 

 

След като Джулия влезе за малко, за да си вземе чантата и палтото, Пит я поведе към блестящата и величествена машина, паркирана на тротоара пред градската къща, която Джулия делеше с една възрастна сестра от университетския религиозен женски клуб. Тя не скри удивлението си от огромната кола с големи колела с хромови спици и широки гуми, боядисани в бяло от външната страна.

— Боже господи! — възкликна тя. — Що за кола е това?

— Дюзенбърг от хиляда деветстотин двайсет и девета година — отвърна Пит. — Щом ще ходим без покана на прием, даван от най-богатия мъж на света, реших, че единствено тя е подходяща, за да покажем стил.

— Никога не съм се возила в такава огромна кола — отбеляза с възхищение Джулия, докато се настаняваше на меката седалка, тапицирана с кафява кожа. После опули очи, като видя капака на двигателя, дълъг едва ли не половин пряка. — И изобщо не съм чувала за такава марка кола — добави тя, след като Пит затвори вратата й и заобиколи от другата страна, за да седне зад волана.

— Дюзенбъргите, модел J, бяха най-изящните образци на американската автомобилна промишленост — поясни Пит. — Произвеждани в годините от двайсет и осма до трийсет и шеста, и днес мнозина познавачи на автомобили ги считат за най-красивите коли, строени някога. Едва около четиристотин и осемдесет шасита и двигатели излезли от завода и били продадени на най-добрите майстори на купета в страната, които направили великолепни дизайни. Купето на тази кола е направена по поръчка от дружеството „Уолтър М. Мърфи“ в Пасадена, Калифорния, и конструирано като седан кабриолет. Съвсем не са били евтини тези автомобили, продавали се за двайсет хиляди долара, когато „Форд“, модел А, вървял около четиристотин. Притежателите им били предимно заможни знаменитости за времето си, най-вече от Холивуд, които купували дюзенбъргите, за да демонстрират гордост и престиж. Страхотно е усещането, когато караш някоя „дюзи“.

— Много е красива — отбеляза Джулия, оглеждайки артистично извитите линии. — Сигурно е и много бърза.

— Двигателят й е копиран от състезателните двигатели „Дюзенбърг“. Той е едноредов, осемцилиндров, с обем две хиляди шестстотин и деветдесет кубически сантиметра и мощност двеста шейсет и пет конски сили, докато повечето двигатели по онова време са имали не повече от седемдесет. Макар че този двигател няма компресор, какъвто се монтира на по-новите модели, аз направих някои модификации, когато възстановявах колата. При подходящи условия тя може да вдигне до двеста и двайсет километра в час.

— Вярвам ти, така че не е нужно да ми демонстрираш.

— Жалко, че сега не мога да карам със свален покрив, но тази вечер е студена, а трябва и да пазя прическата на моята милейди.

— Жените обичат внимателните мъже.

— Винаги се старая да се харесам.

Джулия огледа плоското предно стъкло и забеляза малка дупка в единия му ъгъл и тънки пукнатини около нея.

— Това да не е дупка от куршум?

— Спомен от двама лакеи на Кин Шан.

— Да не би да е пратил хора да те убият? — попита тя, гледайки изумено дупката. — Къде стана това?

— Заварих ги преди няколко часа в самолетния хангар, където живея — подметна с равен глас Пит.

— И какво стана?

— Те не се оказаха особено дружелюбни, затова ги разкарах от пътя си.

Пит завъртя стартера и големият двигател заработи с тихо мъркане, а когато след малко осемте цилиндъра загряха, от големия ауспух се разнесе добродушен рев. Ниските предавки издаваха приглушено бръмчене, когато Пит ги включи последователно от първа до трета. Великолепната луксозна кола, която не е имала равна на себе си, се движеше по улиците на Вашингтон царствено и величествено.

Джулия реши, че е безполезно да се опитва да извлече повече информация от Пит. Отпусна се на широката кожена седалка, за да се наслаждава на пътуването и на погледите, отправени към тях от другите коли и пешеходците по тротоарите.

Малко след като излязоха по Уисконсин авеню извън окръг Колумбия, Пит сви по криволичеща улица с навес от короните на огромни дървета с напъпили нови пролетни листа, и продължи до портала на алеята за коли, отвеждаща към имението на Кин Шан в Чеви Чейс. Порталът беше направен от ковано желязо с фигури на китайски дракони, увити около решетките. Двама китайци от охраната, облечени в пищни униформи, опулиха очи в огромната кола, после се приближиха и поискаха да видят поканите. Пит им ги подаде през отворения прозорец и изчака, докато пазачите проверят имената им в списъка на гостите. След като ги откриха, те се поклониха и единият натисна бутона на дистанционно устройство и крилата на портала се разтвориха. Пит им помаха с ръка и подкара дюзенбърга по дългата алея. Спря под навеса над входа на къщата, осветен ярко отвън като футболен стадион.

— Да не забравя да поздравя Харпър — подметна той на Джулия, — задето не само ни снабди с покани, ами е успял по някакъв начин да вмъкне и имената ни в списъка за гости.

Лицето на Джулия имаше прехласнатото изражение на малко момиченце, застанало пред Тадж Махал.

— Никога не съм присъствала на такъв елитен прием във Вашингтон. Дано не те притесня с нещо.

— Няма — увери я Пит. — Просто си повтаряй, че това е само един светски театър. Могъщият вашингтонски елит дава елегантни приеми, когато трябва да продаде нещо. Всичко се свежда до хора, които се разхождат нагоре-надолу, наливат се с алкохол, придават си вид на влиятелни и си разменят клюки, смесени с ясно формулирана информация.

— Ти като че ли и друг път си бил на такъв прием.

— Нали ти казах на пристанището край залива Грейпвайн, че баща ми е сенатор. В бонвиванските си дни на младежките ми години обичах да се лепвам за някоя любовница на конгресмен и се опитвах да я свалям.

— И успяваше ли?

— Почти никога.

Дълга лимузина изхвърли неколцина гости на Кин Шан, които се спряха и загледаха с открито възхищение дюзенбърга. Прислужници, паркиращи колите, се появиха като по даден сигнал. На тия момчета лимузините и скъпите коли отдавна не им правеха впечатление, но тази явно им взе ума. Почти с благоговение те отвориха вратите й.

Пит мерна един мъж, който стоеше отстрани до входа и отделяше специално внимание на новодошлите и транспорта им. После се обърна и забърза навътре в къщата. Няма съмнение, помисли си Пит, отива да предупреди шефа си за пристигането на гости, които не се вписват в обичайната схема.

Докато минаваха през главния вход, хванати за ръка, Джулия прошепна на Пит:

— Дано като видя този гаден убиец, не се изпусна и се изплюя в лицето му.

— Достатъчно е да му кажеш, че много приятно си пътувала с неговия кораб и с какво нетърпение очакваш следващото такова пътуване.

Сивите й очи засвяткаха от възбуда.

— Като нищо ще му го кажа!

— А сега не забравяй, че като агент на СЕН си тук по работа.

— А ти?

Пит се засмя.

— Аз дойдох за самата разходка.

— Как е възможно да си толкова нехаен? Ще се считаме късметлии, ако излезем оттук с главите на раменете си.

— Докато сме сред тълпата, всичко ще е наред. Проблемът ни ще дойде, като си тръгнем.

— Не се безпокой — увери го тя. — Питър е уредил екип от охранители да чакат навън в готовност, в случай че загазим.

— А ако Кин Шан ни притисне в ъгъла, как ще ги уведомим, със сигнални ракети ли?

— Ще поддържаме с тях непрекъсната връзка. В чантата ми има радиостанция.

Пит изгледа скептично мъничката й чанта.

— И пистолет ли?

— Не — поклати глава тя. — Без пистолет съм. — После се усмихна плахо. — Забравяш, че съм те виждала в действие. Затова разчитам на теб да ме закриляш.

— О, мила, тогава си в голяма беда.

Двамата минаха през фоайето и се озоваха в широк коридор, изпълнен с китайски произведения на изкуството. На централно място бе поставена висока около два метра бронзова кадилница, инкрустирана със злато. Горната й част изобразяваше пламъци, извиващи се нагоре към небето. Облаци ароматен тамян обгръщаше на талази пламъците и миризмата му изпълваше цялата къща. Пит се доближи до бронзовия шедьовър, за да разгледа отблизо инкрустираното злато, украсяващо основата на кадилницата.

— Красива е, нали? — отбеляза Джулия.

— Да — отвърна тихо Пит. — Изработката е направо уникална.

— Баща ми има подобна, но много по-малка и не толкова старинна.

— Само дето миризмата идва малко в повече.

— Но не и за мен. Отраснах, заобиколена от китайска култура.

Пит хвана Джулия за ръка и я поведе към огромна зала, пълна с богатите и могъщите във Вашингтон. Гледката му напомни на римски банкет от филм на Сесил Б. Демил^[1]: стройни, елегантни жени, конгресмени, сенатори и най-изтъкнатите адвокати, лобисти и брокери в града, като всички се опитваха да изглеждат изтънчени в обноските си и да се отличават едни от други в официалните си вечерни облекла. Такъв океан от платове стоеше между гостите и мебелите, че залата беше някак неестествено смълчана, независимо от стотиците гласове, говорещи едновременно.

Ако мебелите струваха по-малко от двайсет милиона долара, значи Кин Шан ги е купил на разпродажба в Ню Джърси. Стените и тавана бяха облицовани със секвоено дърво, резбовано в сложни плетеници. Само за изтъкаването на килима вероятно е бил нужен половината от живота на двайсет подрастващи девойки. Той преливаше в синьо и златно като океан при залез-слънце, а дължината на мъха му създаваше впечатлението, че човек едва ли не нагазва до глезени в него. Пердетата направо можеха да засрамят тези на Бъкингамския дворец. Джулия никога не беше виждала толкова много коприна на едно място. Разкошно тапицираните столове и малки канапета като че ли щяха да се чувстват по-удобно в някой музей.

Най-малко двайсет сервитьори стояха зад редица от маси, отрупани с планини от омари, раци и други морски деликатеси, които сигурно се равняваха на целия улов на една риболовна флотилия. Наред с висококачествените вина, чиито етикети не носеха дата, по-късна от 1950 година, се сервираха само най-изискани марки френско шампанско. В единия ъгъл на пищната зала струнен оркестър изпълняваше мелодии от филми. Макар Джулия да произхождаше от заможно семейство от Сан Франциско, не беше виждала нищо, което можеше да се сравни с този лукс. Тя стоеше и оглеждаше залата с неприкрито благоговение. Най-накрая се съвзе и успя да изрече:

— Сега разбирам какво имаше предвид Питър, като ми каза, че покана за прием на Кин Шан е най-желаната след тази от Белия дом.

— Откровено казано, аз предпочитам обстановката на приемите във френското посолство. По-елегантна е, по-изтънчена…

— Аз… аз се чувствам толкова обикновена сред тези красиво облечени жени.

Пит я погледна с очи, пълни с обожание, и обгърна с ръка талията й.

— Я не се подценявай! Ти си жена от класа. Трябва да си сляпа, за да не забелязваш, че всеки мъж в залата те попива с очи.

Джулия се изчерви от комплимента, но пък я накара да установи, че е прав. Мъжете наистина я оглеждаха открито, както и немалко от жените. Освен това видя и няколко невероятно красиви китайки, облечени в прави, тесни копринени рокли, в компанията на мъже.

— Май не съм единствената тук с китайски произход.

Пит хвърли бегъл, високомерен поглед към жените, за които говореше Джулия.

— Дъщери на насладата.

— Моля?

— Това са леки жени.

— Откъде знаеш?

— Кин Шан ги наема за мъжете, дошли без съпругите си. Може да се нарече тайна форма на политически патронаж. За всяко влияние, което може да купи, той се отблагодарява през задната врата чрез сексуални услуги.

По лицето на Джулия се изписа изумление.

— Явно, имам още много да уча за правителственото лобиране.

— Но са невероятни, нали? Добре че съм с жена, която може да ги забие в земята, иначе като нищо щяха да ме изкушат.

— Ти нямаш нищо от това, което иска Кин Шан — отбеляза кисело Джулия. — Не е лошо да идем да го намерим и да му се представим.

Пит я изгледа смаян.

— Какво?! И да пропуснем цялото това безплатно ядене и пиене? Никога! Всяко нещо по реда си. Дай да идем първо на бара за по чаша шампанско, а после ще се нахвърлим на масите. И чак след като завършим с коняк, ще идем да се представим на най-големия злодей на Ориента.

Джулия му каза:

— Ти си най-лудият, най-неразгадаемият и най-безразсъдният мъж, когото познавам.

— Пропусна да включиш най-чаровният и най-лакомият.

— Не мога да си представя, че някоя жена ще издържи с теб повече от двайсет и четири часа.

— Да ме познаваш, значи да ме обичаш. — Веселите бръчици около очите му се откроиха ярко и той й посочи с глава към бара. — Ожаднявам от такива разговори.

Те си пробиха път до бара през претъпканата зала и нехайно отпиха от поднесените им чаши с шампанско. После се отправиха към масите с блюдата и напълниха чиниите си. Пит беше дълбоко изненадан, когато откри огромно плато с пържени морски охлюви — ракообразно мекотело с черупка, което беше на изчезване. След това мерна една празна маса до камината и бързо я превзе.

Джулия не можеше да престане да оглежда стълпотворението от гости в залата.

— Виждам неколцина китайци, но не знам кой от тях е Кин Шан. Питър не успя да ми го опише как изглежда.

— За следовател — заговори Пит с пълна с хапки от омар уста — наблюдателните ти способности липсват тревожно.

— Значи ти знаеш как изглежда.

— Никога не съм го виждал. Но ако погледнеш през вратата в западната стена, пазена от великан, облечен в традиционно китайско облекло, ще видиш, че там се намира стаята за частни разговори на Кин Шан с някои от гостите. Моето предположение е, че сега той е там.

Джулия се надигна от стола си.

— Тогава да вървим да си свършим работата.

Пит я хвана за ръката и я задържа.

— Недей да бързаш толкова. Още не съм си изпил полагащия ми се след вечерята коняк.

— Невъзможен си!

— Жените често ми го казват.

Един сервитьор вдигна празните им чинии и Пит на минутата остави Джулия, за да иде до бара. След малко се върна с две тумбести кристални чаши с петдесетгодишен коняк. Бавно, много бавно, сякаш нямаше никакви грижи, той вдъхна ароматната течност. Тъкмо поднесе чашата към устата си, и видя един мъж, отразен в кристала, да се приближава до масата им.

— Добър вечер! — поздрави ги той с тих глас. — Надявам се, че се забавлявате. Аз съм вашият домакин.

Джулия замръзна на мястото си, вторачвайки се в усмихнатото лице на Кин Шан. Той нямаше нищо общо с представата, която въображението й бе изградило за него. Не беше предполагала, че е висок и як. Лицето му не беше лице на жесток, хладнокръвен убиец с огромна власт. Зад приятелския тон в гласа му нямаше и нотка надменност и въпреки това тя долови подчертана студенина. Той стоеше пред тях в безупречно ушития си смокинг с избродирани златни тигри.

— Да, благодаря — отвърна Джулия, едва успявайки да запази учтивия тон. — Великолепен прием наистина.

Пит се изправи бавно на крака със съзнателното усилие да изрази снизхождение.

— Да ви представя госпожица Джулия Лий.

— А вие, господине? — попита Кин Шан.

— Казвам се Дърк Пит.

Това беше. Никакви фойерверки, никакви фанфари. Мъжът имаше стил, не можеше да не му го признае Пит. Усмивката му остана на мястото си. Ако се беше изненадал, че вижда Пит жив и здрав, Кин Шан с нищо не го показа. Единственият видим отклик беше лекото му изместване на очите. За няколко продължителни секунди нефритенозелените очи се заковаха в матовозелените и никой от мъжете нямаше намерение да ги отмести настрани. Пит много добре знаеше, че това е глупаво — да накараш другия да извърне поглед не е нищо друго освен егоистично удовлетворение от страна на победителя. Постепенно погледът му се вдигна към веждите на Кин Шан, после към челото, задържа се за миг и се отмести още нагоре към косата. След това очите на Пит се разшириха за част от секундата, сякаш беше видял нещо, и устните му се разтеглиха в лека усмивка.

Номерът му мина. Концентрацията на Кин Шан бе нарушена. Той неохотно отмести поглед нагоре.

— Мога ли да ви попитам какво ви е толкова забавно, господин Пит?

— Ами просто се запитах кой стилист поддържа косата ви — отвърна невинно Пит.

— Тя е жена, китайка, която ме посещава веднъж на ден. Ще й дам името ви, но знайте, че тя е от личния ми персонал.

— Блазе ви! Моят бръснар е откачен унгарец с паралитично треперене на ръцете.

Последва кратък миг на размяна на студени погледи.

— Снимката на досието ви не показва добрите ви страни.

— Аплодирам човека, който си е написал домашното.

— Мога ли да поговоря с вас насаме, господин Пит?

Пит кимна към Джулия.

— Само ако и госпожица Лий присъства.

— Опасявам се, че разговорът ни може да не представлява интерес за прекрасната дама.

Пит разбра, че Кин Шан не знаеше коя е Джулия.

— Напротив. Колко неучтиво от моя страна, че пропуснах да спомена, че госпожица Лий е агент от Службата за емиграция и натурализация. Тя също така беше и пътничка в един от вашите кораби за добитък и е имала нещастието да се радва на вашето гостоприемство по езерото Орион. Вие несъмнено знаете езерото Орион. То се намира в щата Вашингтон.

За миг в изумрудените очи на Кин Шан проблесна червена отсянка, която изчезна също тъй бързо, както се бе появила. Кин Шан запази непроницаемия си като мрамор израз. Гласът му прозвуча равен и спокоен.

— Бихте ли ме последвали и двамата? — Той се обърна и закрачи напред, знаейки със сигурност, че Пит и Джулия ще го настигнат.

— Мисля, че моментът настъпи — каза Пит, докато помагаше на Джулия да стане от стола.

— Ама че си хитрец — измърмори тя. — През цялото време си знаел, че той ще ни потърси.

— Шан нямаше да стигне там, където е, ако не притежаваше солидна доза любопитство.

Двамата покорно тръгнаха след Кин Шан през движещото се насам-натам множество. Той спря да ги изчака до великана, който му отвори вратата. Влязоха в стая, различна от отрупаната с мебели и пищно украсена зала, от която идваха. Тук обстановката беше скромна и строга. Стените бяха боядисани в пастелносиньо. Единствените мебели бяха едно канапе, два стола и писалище, върху което имаше само един телефонен апарат. Кин Шан им посочи да седнат на канапето, а той се настани на стола зад писалището. Пит се развесели, когато забеляза, че и писалището, и столът бяха поставени малко по-нависоко, така че Кин Шан да гледа отгоре посетителите си.

— Простете, че не мога да се въздържа — заговори безцеремонно Пит, — но бронзовата кадилница при главния вход е от времето на династията Лиао, нали?

— О, да, познахте.

— Предполагам, знаете, че е фалшификат.

— Много сте наблюдателен, господин Пит — отбеляза Кин Шан, без да се обижда. — Само че творението не е фалшификат, а умело изработено копие. Оригиналът е загубен през четирийсет и осма година по време на войната, в която Народната армия на Мао Дзедун разби войските на Чанкайши.

— Значи кадилницата е все още в Китай?

— Не, тя и още много други древни съкровища, които Чанкайши открадна от родината ми, потъна заедно с един кораб.

— Не се ли знае мястото, където е потънал корабът?

— Не, това е загадка, която от много години се опитвам да разкрия. Да открия кораба и неговия товар, е най-страстното желание в живота ми.

— От личен опит знам, че останки от кораби никога не могат да бъдат открити, ако те не искат да бъдат открити.

— Колко поетично! — отбеляза Кин Шан и погледна часовника си. — Трябва да се връщам при гостите си, затова ще бъда кратък, преди да наредя на охраната ми да ви изпроводи до вратата. Кажете ми, моля, каква е целта на вашето неканено присъствие тук?

— Мисля, че целта ни е съвсем прозрачна — отвърна Пит разговорливо. — Двамата с госпожица Лий искахме да се срещнем с човека, когото ще качим на бесилото.

— Колко кратък и ясен сте, господин Пит. Ценя това качество у противника си. Но вие ли ще бъдете жертвата във войната?

— В каква война?

— В икономическата война между Народна република Китай и Съединените щати. Война, която ще донесе изключителна власт и богатство на победителя.

— Нямам подобни амбиции по тази точка.

— О! Аз обаче имам. Това е разликата между нас и между нашите сънародници. Като по-голямата част от простолюдието в Америка, и на вас ви липсва решителност и плам.

Пит сви рамене.

— Ако алчността е вашият бог, значи вие притежавате много малко от истинските ценности.

— Мислите ме за алчен човек? — попита любезно Кин Шан.

— Видях малко от начина ви на живот, което ме убеждава в това.

— Всички велики мъже от историята са били водени от амбиция. Тя върви ръка за ръка с властта. Противно на общественото мнение, светът не се дели на добри и лоши, а на такива, които умеят, и на такива, които не умеят, на мечтатели и слепци, на реалисти и романтици. Светът не се крепи на добри дела и чувства, господин Пит, а на постижения.

— Какво в крайна сметка се надявате да постигнете освен претенциозна постройка над гроба си?

— Грешно ме разбрахте. Моята цел е да помогна на Китай да стане най-великата нация в света.

— Докато натрупате още по-порочно богатство от сегашното ви, нали? Къде виждате края на всичко това, господин Шан?

— Няма край, господин Пит.

— Доста зор ще видите, ако си мислите, че Китай може да постигне превъзходство над Съединените щати.

— Но стореното е сторено — заяви сухо Кин Шан. — Вашата страна умира бавно като световна сила, докато моята е във възхода си. Ние вече надминахме Съединените щати в това да станат най-голямата икономическа сила в историята, вече надминахме и търговския ви дефицит с Япония. Вашето правителство е безсилно, независимо от ядрения си арсенал. Скоро ще бъде немислимо за вашите държавни ръководители да се намесват, когато ние поемем контрола над Тайван и останалите азиатски страни.

— И какво значение има това? — попита Пит. — Вие и през следващите сто години пак ще гоните нашия стандарт на живот.

— Времето е на наша страна. Ние не само ще подкопаем Америка отвън, но с помощта на народа ни накрая ще я накараме да се срине отвътре. Ако не друго, то поне бъдещите разногласия и вътрешните расови войни ще решат съдбата ви като велика нация.

Пит започна да разбира накъде бие Кин Шан.

— Подпомагани и насърчавани от вашата доктрина на незаконна емиграция, нали?

Кин Шан се обърна към Джулия.

— Според вашата Служба за емиграция и натурализация близо милион китайци влизат в Америка и Канада легално и нелегално всяка година. В действителност цифрата е по-близо до два милиона. Докато вие се съсредоточавате да не пускате влизането на ваши съседи от юг, ние вкарваме масово наши сънародници по море и през бреговата ви ивица. Един ден, който ще е по-скоро, отколкото предполагате, вашите крайбрежни щати и канадски провинции ще станат придатък на Китай.

Подобно схващане беше немислимо за Пит.

— Пиша ви отличен за самозалъгването ви и слаб за практическото осъществяване.

— Не е толкова нелепо, колкото си мислите — рече спокойно Кин Шан. — Вземете предвид как се промениха границите на Европа през последните сто години. Миграцията през вековете разби някогашните империи и изгради нови, колкото да ги принуди да рухнат отново от новите миграционни вълни.

— Интересна теория — отбеляза Пит. — Но все пак е само теория. Единственият начин да осъществите сценария си е американският народ да легне и да се направи на умрял.

— Вашите сънародници спят от началото на деветдесетте години — отвърна Кин Шан със злобна, дори заплашителна нотка в гласа си. — Когато най-сетне се събудят, ще са закъснели с цяло десетилетие.

— Рисувате много мрачна картина за човечеството — намеси се Джулия, видимо трепереща.

Пит мълчеше. Нямаше отговор, нито беше Нострадамус. Умът му подсказваше, че пророчеството на Кин Шан може наистина да се сбъдне, но сърцето му отказваше да отхвърли надеждата. Той стана от мястото си и кимна на Джулия.

— Мисля, че чухме достатъчно от безсмислиците на господин Шан. Не е трудно да се разбере, че той е човек, който обича да слуша собствения си глас. Хайде да изчезваме от тази архитектурна уродливост и фалшивия й декор и да задишаме отново чист въздух.

Кин Шан скочи на крака.

— Как се осмелявате да ми се подигравате! — озъби се той.

Пит отиде до писалището и се наведе над него дотолкова, че лицето му се приближи на сантиметри от лицето на Кин Шан.

— Да ви се подигравам ли, господин Шан? Това е много меко казано. По-скоро бих предпочел да получа като коледен подарък кравешко говно, отколкото да слушам назадничавата ви философия за бъдещето. — Той хвана Джулия за ръката. — Хайде да се пръждосваме оттук.

Джулия не помръдна, изглеждаше като замаяна. Пит трябваше да я издърпа и завлачи след себе си. На вратата той се спря и погледна назад.

— Благодаря ви, господин Шан, за тази тъй провокативна вечер. Много ми хареса шампанското ви и морските деликатеси, особено морските охлюви.

Лицето на китаеца беше изопнато и студено, с изкривени от злоба устни.

— Никой не си позволява да говори на Кин Шан по този начин.

— Мъчно ми е за вас, Шан. На повърхността вие сте баснословно богат и могъщ, но под нея сте само един обикновен човек, който въздига в култ създателя си.

Кин Шан успя да овладее чувствата си. Когато заговори, гласът му проехтя като през полярна мъгла.

— Направихте фатална грешка, господин Пит.

Пит се усмихна леко.

— Тъкмо щях да кажа същото за двамата кретени, които бяхте пратили да ме убият по-рано тази вечер.

— Някой друг път, на някое друго място може и да не се окажете такъв късметлия.

Пит заговори със студен глас:

— По този повод, моля да имате предвид, че съм наел екип от професионални убийци да ви очистят, господин Шан. С малко късмет, ние с вас никога повече няма да се видим.

Преди Кин Шан да отговори, Пит и Джулия се запътиха между гостите към главния вход. Джулия дискретно отвори чантата си, доближи я до лицето си, уж че бърка за пудрата си и заговори в малката радиостанция.

— Тук Дракон. Ние излизаме.

— Дракон ли? — вметна Пит. — Това ли е кодовото име, за което винаги си мечтала?

Гълъбовосивите очи се вгледаха в него, сякаш го виждаше за първи път.

— Напълно подходящо е — отвърна простичко тя.

Ако платените убийци на Кин Шан имаха план да последват дюзенбърга и да застрелят пътниците му още на първия светофар, то те бързо бяха отстранени, когато два необозначени микробуса се подредиха като конвой след голямата кола.

— Надявам се да са от нашите — подхвърли Пит.

— Питър Харпър е много усърден. Службата ни закриля служителите си с външни специалисти. Хората в микробусите са от малко известни сили за охрана, които предоставят екипи от телохранители при поискване.

— Колко жалко.

Джулия го погледна изненадана.

— Защо мислиш така?

— Ами с всички тия въоръжени придружители, които наблюдават всяка наша стъпка, не мога да те заведа у дома за по едно питие.

— Наистина ли единствено мисълта за питие се върти в главата ти? — попита тя с разгорещен глас.

Пит отдели едната си ръка от кормилото и я потупа по коляното.

— Жените винаги са загадка за мен. Надявах се да си забравила, че си правителствен агент и да си хвърлила предпазливостта си на вятъра.

Тя се измести на кожената седалка, за да се притисне възможно най-плътно до него и обви ръце около неговата. Приглушеният рев на двигателя и миризмата на кожа от седалките й подействаха възбуждащо.

— Освободих се от задълженията си в мига, в който напуснахме къщата на онзи злодей — рече тя нежно. — Моето време ти принадлежи.

— А как ще се отървем от твоите приятели?

— Няма да се отърваваме. Те ще останат с нас, докогато е нужно.

— В такъв случай смяташ ли, че ще имат нещо против, ако направя едно отклонение?

— Твърде е възможно, но съм сигурна, че ти така или иначе ще го направиш.

Пит замълча, смени предавката и се вля в автомобилното движение, наблюдавайки с известна гордост в огледалото за обратно виждане как микробусите се мъчеха да не изостават от дюзенбърга.

— Надявам се да не стрелят в гумите ми. Те никак не са евтини за кола като тази.

— Сериозно ли говореше, като каза на Кин Шан, че си поръчал на екип от наемници да го убият?

Пит се усмихна лукаво.

— Това беше голям тлъст блъф, но той не го знае. Изпитвам огромно удовлетворение да измъчвам типове като Кин Шан, които са свикнали хората да играят по свирката им. Затова накарай такъв като него да гледа в тавана нощем и да се пита дали някой не го дебне навън, за да му прати един куршум в главата.

— А за какво отклонение говореше?

— Ами мисля, че открих пукнатина в бронята на Кин Шан. Открих ахилесовата му пета, ако ме извиниш за този изтъркан израз. Въпреки привидно непревземаемата стена, която е издигнал около живота си, той има уязвима пукнатина, която може да се отвори до километър.

Джулия загърна плътно палтото си около босите си крака, за да пропъди студа от късната вечер.

— Вероятно си предугадил нещо от думите му, което ми е убегнало.

— Доколкото си спомням, той се изрази така: „Най-страстното желание в живота ми“.

Тя го погледна с любопитство в очите, които не се отместваха от пътя пред него.

— Да, каза го по повод огромния товар от китайски произведения на изкуството, които потънали на някакъв кораб.

— Точно така.

— Но той притежава повече богатство и китайски антики от всеки друг в света. Защо проявява такъв голям интерес към кораб с няколко исторически ценности?

— Това не е просто интерес, прелестно създание. Кин Шан е обсебен от идея фикс като всички хора от векове насам, които търсят изгубени съкровища. Той няма да умре щастлив, независимо колко богатство и власт е натрупал, докато не замести всяко свое художествено копие с истинското произведение. Да притежава нещо, което никоя жена или мъж на света не могат да притежават, е единственият стремеж на Кин Шан. Познавам хора като него. Той ще използва користно трийсет години от живота си, за да открие кораба и съкровищата в него.

— Но как може човек да тръгне да търси кораб, потънал преди петдесет години?

— Като започне с почукване на една врата на пет-шест пресечки по тази улица.