Клайв Къслър
Азиатска вълна (38)

36.

След като опожариха ховъркрафта и командния пункт, Пит и Джордино вече нямаше защо да бързат. Беше естествено да се предположи, че всички съобщителни връзки между силите на сигурността и главното управление на Кин Шан са прекъснати. Те продължиха със задачата си да заснемат коритото на канала с АПА, сякаш нищо не се бе случило.

Стигнаха река Ачафалайа и навлязоха обратно в разклонението Хукър на път за шантибота точно когато черното източно небе започна да светлее в синьо-сиво. Ромбърг ги посрещна, като отвори очи само колкото да види, че са те и мигом се върна в страната на кучешките сънища.

Пит и Джордино веднага се заловиха да разтоварят водолазните си снаряжения и АПА. След като прибраха скифа обратно на покрива, Джордино запали големия двигател „Форд 427“, а Пит издърпа от дънната утайка коловете, за които беше вързан шантиботът. Слънцето още не се бе показало, когато те отплаваха надолу по течението на Ачафалайа.

— Сега накъде? — извика Джордино от лоцманската кабина.

— Към Бартоломо — надвика шума от двигателите Пит.

Джордино повече не се обади. Движението по реката не се оказа слабо, както очакваше да е в този ранен утринен час. Лодките за стриди и омари вече се отправяха към любимите им риболовни участъци. Влекачи с техните композиции от шлепове напредваха от Мисисипи на юг по Ачафалайа на север от Батън Руж. Джордино се разминаваше с плавателните съдове с умерена скорост, но веднага след това пришпорваше големия двигател с двайсет и пет мили в час.

Вътре в малката къщичка Пит седеше на канапето и изучаваше заснетия от камерите на АПА видеоматериал на каналното корито, започващ с магистралата, граничеща с река Мисисипи, и свършваща при входа за Ачафалайа. Записът на тази лента траеше близо шест часа, без да изобразява нищо съществено. Пит се успокои, че не видя никакви трупове по скучното кално дъно, но не беше изненадан. В невероятно сложния план на Кин Шан все пак имаше малка пукнатина. Каналът беше ключът и Пит смяташе да го намери. Но все още беше далече от нещо по-конкретно. Не разполагаше с никакви доказателства, само със смътна теория, която дори на самия него му се струваше невероятна.

Той изключи телевизионния монитор и се облегна назад. Не смееше да затвори очи — веднага щеше да заспи, а нямаше да е честно спрямо Джордино. Предстоеше им още много работа. Стана и направи закуска от бъркани яйца с шунка, разпредели ги в чинии и повика Джордино на подредената маса. Беше запарил и кафе в старомоден кафеник, отвори и картонена кутия с портокалов сок. За да пестят време, той застана зад щурвала, докато приятелят му закусваше.

Пит насочи шантибота към Беруик Бей на няколко километра от Морган Сити и оттам по канала Уокс Лейк навлезе по разклонението Теч над Патърсън само на два километра от старата захарна фабрика край Бартоломо. След малко предаде щурвала отново на Джордино и седна на стола на верандата с Ромбърг свит до краката му.

Бяха изминали доста път, а едва наближаваше пладне, когато след един завой, само на километър и половина пред тях, се появи изоставената фабрика. Джордино намали скоростта, а Пит взе бинокъла и огледа постройките и дългия кей, подсилен от каменен мол. Усмихна се леко, като видя, че шлепът е все още натоварен с чувалите. Облегна се на релинга, подвикна на Джордино и му посочи залива.

— Това трябва да е мястото. Май че онзи шлеп там е същият, който видяхме в Сунгари.

Джордино повдигна телескопа, който бе намерил в едно чекмедже до щурвала, и присви очи зад обектива, докато оглеждаше пристана и постройките.

— Той още не е разтоварен. А не виждам някой да се кани да изхвърля боклука.

— За разлика от окаяното състояние на сградите, кеят ми изглежда на не повече от една-две години.

— Можеш ли да видиш дали има някой в бараката до портала?

Джордино отмести телескопа и го фокусира.

— Виждам един-единствен пазач, седнал на задника си и гледа телевизия.

— Някакви признаци да попаднем в засада, ако се приближим?

— Виждал съм гробища, по-оживени от това място. Явно, че слухът за фойерверките на канала не е достигнал дотук.

— Слизам зад борда, за да огледам дъното на шлепа — уведоми го Пит. — Нали си съсипах водолазната техника, та ще взема твоята. Ти се движи бавно, все едно че имаш проблем с двигателя. Щом се гмурна, вържи лодката за пристана и разиграй пред пазача някое от твоите ненадминати изпълнения.

— След като овладеем машинациите за спечелване на бездушната публика, двамата с Ромбърг ще заучим сценка и ще се представим в Холивуд — изпъчи гърди Джордино.

— Надявай се! — сряза го Пит.

Джордино избута още малко лоста на дросела назад, за да намали скоростта една степен преди празен ход и завъртя един-два пъти ключа на стартера на включено и изключено положение, за да симулира повреда. Щом видя облечения с подводното облекло Пит да се прехвърля зад борда извън полезрението на пазача, той завъртя щурвала по посока кея. Когато след секунди отново погледна настрани, от приятеля му нямаше и следа.

Видя как изпусканите от Пит мехурчета се приближават към шлепа, после се пръснаха, когато той се гмурна под дъното му.

Джордино бавно вдигна ръка, за да засенчи очите си от слънцето и умело разположи шантибота до шлепа и пилотите, без дори да одраска боята на корпуса. После спусна дъската-стълба и скочи на пристана, за да нахлузи вързалата за чифт ръждясали боларда.

Пазачът излезе от бараката, отключи катинара на портала и се затича към него. Предпазливо изгледа Ромбърг, който като че ли му се зарадва. Мъжът беше с десетина сантиметра по-висок от Джордино, но по-слаб, носеше бейзболна шапка и авиаторски очила от времето на Втората световна война. Имаше азиатски черти, но заговори с типичното за западното крайбрежие произношение.

— Не може да акостирате тук. Това е частен кей. Собствениците не разрешават да се спира тук.

— Не зависи от мен — оплака се Джордино. — Двигателят ме изостави. Дайте ми двайсет минути и ще го оправя.

Пазачът нямаше намерение до отстъпи. Започна да сваля вързалата.

— Трябва да си тръгвате.

Джордино пристъпи до него и стисна китката му като в менгеме.

— Кин Шан никак няма да се зарадва, като му докладвам за обидното ти държане към един от неговите инспектори.

Пазачът сбърчи вежди от недоумение.

— Кин Шан ли? Кой е тоя Кин Шан? Аз работя за „Бътърфийлд фрайт корпорейшън“.

Сега Джордино на свой ред опули очи. Той несъзнателно погледна към водата, където беше видял мехурчетата, изпускани от Пит, и се запита дали не са сбъркали мястото.

— И какво работите? Пъдите гаргите от царевицата ли?

— Не — отвърна отбранително пазачът, опитвайки се безуспешно да се отскубне от хватката на Джордино, като в същото време се питаше дали си няма работа с някой луд, когото да сплаши с револвера в кобура си. — „Бътърфийлд“ използва тези стари постройки тук за склад на мебелите и оборудването на канторите си из страната. Моята работа, както и на пазачите от другите смени, е да не допускаме разни вандали да припарват до тях.

Джордино пусна ръката му. Имаше достатъчно ум в главата си, за да се хване лесно на въдицата. В първия момент наистина помисли, че е станала грешка, но сега вече беше твърдо убеден, че зад изоставената захарна фабрика край Бартоломо се крие нещо много повече, отколкото изглежда на пръв поглед.

— Я ми кажи, приятел, мислиш ли, че едно шише „Джак Даниълс“ с черен етикет ще бъде достатъчно да ми отпуснеш двайсет минути, докато си оправя двигателя?

— Не, не мисля — отвърна сопнато пазачът, разтривайки китката си.

— Слушай бе, човек, в затруднение съм. Ако оставя лодката си на течението на реката, докато оправям в движение двигателя, някой влекач може да се вреже в нея.

— Това не е мой проблем.

— Добре тогава, а две шишета от същото?

В очите на пазача проблеснаха хитри пламъчета.

— Четири!

Джордино протегна ръка.

— Имаш ги. — После посочи към верандата на шантибота. — Ела на борда да ти ги сложа в една торба.

Азиатецът погледна към Ромбърг.

— Хапе ли?

— Само ако си завреш ръката в устата му или го настъпиш.

Несъзнателно попадналият в мрежата пазач заобиколи Ромбърг и влезе в къщичката на шантибота. Това беше последното нещо, което запомни, преди да се събуди четири часа по-късно. Джордино го беше ударил по тила. Не беше саблен удар, но огромният му юмрук замахна като с палка и просна пазача на палубата.

След десетина минути, облечен в униформата му, ръкавите и панталоните на която му стояха въздълги, а гърдите и раменете му я пукаха по шевовете, Джордино слезе от шантибота. Нахлупил ниско над очите си бейзболната шапка и старите големи очила, той спокойно мина през портала, затвори го и се направи, че заключва катинара отвътре. Влезе в бараката и седна пред телевизора, а очите му зашариха из територията на захарната фабрика, за да открият камерите за наблюдение.

 

 

Пит се спусна първо до речното дъно, преди да се оттласне нагоре към шлепа. Изненада се, когато установи, че дълбочината на водата до кея беше девет метра — прекалено дълбока за трафик на шлепове. Помисли си, че вероятно дъното е било допълнително удълбочено, за да поема акостиране и на големи кораби.

Сянката на шлепа закриваше близо петдесет процента от светлината, идваща от повърхността — сякаш облак беше закрил слънцето. Водата имаше матовозелен цвят и беше пълна с дребни парченца речна растителност. Както се приближаваше към дъното на шлепа, някакъв размазан силует изникна пред него и му препречи пътя.

Беше огромна тръба със заострени краища, която висеше от кила на шлепа. Пит мигом се досети за какво може да служи и сърцето му се разтуптя от вълнение. Размерът и правата форма наподобяваше корпуса на едни от първите подводници. Започна да оглежда тръбата отблизо. Никъде по нея не видя люкове, но откри, че е закачена за шлепа със система от релси. По тях придвижват подводния съд от кораба до шлепа и обратно, заключи Пит.

Определи дължината на прикачения подводен съд на двайсет и седем метра, височината на три метра, а диаметърът на около четири и половина метра. Бързо направи изчисления — в него можеха да се поберат някъде между двеста и четиристотин души, в зависимост от това доколко са натъпкани.

Пит заобиколи от другата страна на шлепа, търсейки да види капак на люк, свързващ подводен проход от плавателния съд до мола на кея. Откри го на девет метра от носовата част — малък водонепропусклив тунел, широк колкото да се разминат двама души. Но нямаше как да влезе, поне не и откъм водата.

Тъкмо смяташе вече да се връща на шантибота, когато забеляза малка кръгла метална врата, вградена в стената на мола. Вратата беше над водната повърхност, но точно под дъските на кея, на нея имаше три резета. Какво ли може да има зад нея? Канал за отпадъчни води? Дренажна тръба? Тунел за поддръжка? Приближи се и напечатаните върху желязната врата букви разкриха загадката:

ПРОИЗВЕДЕН ОТ „АКАДИЯ ШЮТ КЪМПЪНИ“, НЮ ОРЛИЪНС, ЛУИЗИАНА

Това беше улей, който действащата някога фабрика е използвала за товарене на суровата захар на шлеповете. Старият пристан е бил разрушен, а новият е бил построен с метър и половина по-висок, за да могат незаконните емигранти да минават под водата, без да бъдат забелязвани от повърхността. Новият пристан се издигаше с трийсет сантиметра над някогашния улей.

Резетата бяха силно ръждясали и вероятно не са били отваряни осемдесет години. Но речната вода не беше солена като морската, така че корозията не беше дълбока. Пит хвана едно от резетата с двете ръце, подпря крака на дъските на кея и се насили да го дръпне надолу. За негова радост то поддаде и помръдна с близо сантиметър. Следващият опит го обнадежди и накрая резето се измести от досегашното си положение. Второто резе се отвори по-лесно. След малка почивка Пит се справи и с третото.

Най-накрая вратата, изскърцвайки на пантите си, се отвори и Пит надникна вътре. Не видя нищо, освен пълна тъмнина. Той се обърна и заплува под пристана, спря под корпуса на шантибота и тихичко извика:

— Ал, там ли си?

Получи отговор единствено от Ромбърг. Хрътката скочи от любопитство на кея и започна да души между дъските точно над главата на Пит.

— Не викам теб, а Джордино.

Ромбърг замаха с опашка и се протегна, после легна на кея и започна да провира ту едната, ту другата си лапа между дъските, сякаш го подканваше да си играят.

В бараката на пазача Джордино през минута-две се обръщаше и поглеждаше към шантибота, за да види дали Пит се е върнал. Когато видя, че Ромбърг драска по кея, сякаш да извади нещо изпод него, той излезе през портала и бавно тръгна към шантибота.

— Ти какво душиш тук? — попита го той.

— Мен — прошепна Пит през дъските.

— Господи! — възкликна тихичко Джордино. — За секунда си помислих, че Ромбърг е можел да говори.

— Откъде взе тази униформа? — попита го Пит.

— Пазачът реши да си поспи малко и какъвто съм жалостив и великодушен, му предложих да поема поста му.

— Дори с ограниченото си полезрение виждам колко отвратително ти стои.

— Вероятно ще ти е любопитно да узнаеш — каза Джордино, като извърна глава от фабриката, за да не се вижда мърдането на устните му, — че това място е собственост на корпорацията за даване под наем на товарни кораби „Бътърфийлд“, а не на Кин Шан. Освен това пазачът може и да е с азиатски черти, но говори така, сякаш е завършил някое училище в Лос Анджелис или Сан Франциско.

— „Бътърфийлд“ сигурно служи за прикритие на дейността на Шан да вкарва и изкарва хора оттук. За дъното на шлепа е прикачен подводен съд, който може да превозва близо четиристотин души наведнъж.

— Значи си попаднал на златна мина.

— Скоро ще разберем, след като вляза вътре.

— Как?

— Открих стар улей за товарене захар на шлеповете. Изглежда, води към главната сграда.

— Внимавай къде се движиш и действай бързо. Не знам колко дълго мога да баламосвам някой, който ме наблюдава на монитор.

— Открил си камера за наблюдение?

— Преброих три и подозирам, че има още няколко наоколо, но още не съм ги видял — отвърна Джордино.

— Ще ми спуснеш ли моя четирийсет и пет милиметров? Не ми се ще да влизам вътре гол.

— Ще го спусна зад борда.

— Страхотен си, Ал. Не ме е грижа какво говорят за теб.

— Ако чуя стрелба — подмина забележката му Джордино и тръгна към шантибота, — Ромбърг и аз ще хукнем веднага натам.

— Ще бъде удивителна гледка.

Джордино влезе в шантибота, взе автоматичния колт на Пит и след като го върза в края на едно въже, бавно го спусна през прозореца на сантиметри от водата. Почувства силно дръпване на въжето и пистолетът изчезна от полезрението му. После закрачи спокойно обратно към бараката на пазача, влезе вътре и извади от кобура внушителния 357-калибров револвер „Уесън“, който бе измъкнал от колана на пазача, и зачака нещо да се случи.

 

 

Пит свали под шантибота бутилката си под налягане, колана с тежести и останалите водолазни принадлежности. Останал само с подводното си облекло и държейки колта над главата си, за да не го намокри, той заплува под кея към вратата на товарния улей и се покатери в него. Вътре беше толкова тясно, че той провираше тялото си сантиметър по сантиметър. Беше пъхнал пистолета под яката на водолазния си костюм, почти под брадичката си, за да може само да свие ръка и да го извади, ако се наложеше. Колкото по-навътре влизаше, толкова повече светлината отслабваше, а и тялото му още повече я скриваше. Но все пак му беше достатъчно да види, ако нещо се изпречеше на пътя му. Само се надяваше да не срещне някоя отровна змия. Тъй като нямаше накъде да мърда, трябваше или да я умъртви с ръкохватката на колта си, или да я застреля. В единия случай рискуваше да бъде ухапан, а в другия — да бъде открит от охранителите.

Изведнъж го изпълни закъснял страх. Ами ако другият край на улея завършва също с метална врата, която се отваря само отвън? Съвсем не беше изключено. Но си заслужаваше да провери. Продължи напред, но вече по-трудно, тъй като улеят се издигаше стръмно нагоре и той трябваше да преодолява гравитацията.

Постепенно, почти незабележимо улеят започна да се разширява, сякаш беше горната част от гигантска фуния. И тогава най-ненадейно той откри, че пълзи в голяма кофа за боклук, която се разширяваше нагоре и настрани. До горния й ръб оставаше само около метър и двайсет. Той напрегна сили да изпълзи още малко, хвана се за ръба и се повдигна.

Извади автомата си и както се оглеждаше, чувствайки как косъмчетата по врата му леко настръхват, чу гласове, които не говореха на английски. Долови също и силна, неприятна миризма на човешки тела, стояли дълго в задушна стая. Подаде глава над ръба на улея и от височина метър и половина видя пред себе си просторно хале, осветявано слабо от малък и мръсен тавански прозорец. Стените бяха тухлени, подът циментов.

Прави, легнали или клекнали в спарения въздух, бяха наблъскани рамо до рамо, с малко или почти никакво място за движение, над триста мъже, жени и деца. Доколкото видя, всички бяха китайци. Те се намираха в някогашния цех за преработка на захар, чийто единствен вход беше затворен с масивна дървена врата.

Както наблюдаваше, вратата изведнъж се отвори и един азиатец с униформа като тази, с която се бе облякъл Джордино, грубо блъсна един мъж в претъпканото помещение. Друг пазач, хванал здраво ръцете отзад на една жена, за която Пит предположи, че е съпругата му, стоеше в коридора. Вратата се затръшна силно и мъжът започна да удря по вратата отвътре и да крещи на китайски вероятно протестирайки, че са го разделили с жена му.

Без много да се замисля за риска, Пит скочи от улея и се намери между две жени, които се блъснаха в близкостоящите и множеството се раздвижи. Жените го загледаха с любопитство, но не издадоха звук. Останалите също не реагираха.

Пит не си направи труда да се извинява. Започна да си проправя път сред навалицата към вратата. Стигна до нея, внимателно избута хлипащия мъж настрани и почука с колта си, както обикновено си почукваха приятели — веднъж, кратка пауза, четири пъти последователно, пауза, после още два пъти. След втория опит дързостта на Пит бе възнаградена. Както се бе надявал, пазачът полюбопитства да разбере кой чука толкова различно от досегашните бесни удари на някой отчаян съпруг.

Бравата прещрака и вратата се отвори, но Пит остана зад нея. Пазачът влезе бързо, грабна съпруга за яката и го разтърси като плодно дърво. Другият пазач остана в коридора, продължавайки да държи ръцете на жената на гърба. Той заговори на съвсем правилен английски:

— Кажи за последен път на този тъпанар, че няма да си получи жената, докато не плати още десет хиляди долара.

В този момент ръката на Пит, стиснала колта за цевта, замахна и стовари дръжката на оръжието върху главата на първия пазач, който мигом се строполи в безсъзнание на циментовия под. След това Пит прекрачи отворената врата и насочи пистолета си към главата на другия пазач, който държеше жената.

— Не че искам да се бъркам, но ти май си взел нещо, което принадлежи на другиго.

Пазачът, който наблюдаваше със зяпнала уста колегата си, свит на пода напълно неподвижен, започна трескаво да мисли, както бе опулил очи срещу привидението в черен водолазен костюм.

— Кой си ти, по дяволите?

— Нает съм от вашите пленници за техен агент — каза усмихнат Пит. — А сега пусни жената.

Пазачът обаче не се стресна. Вдигна едната си ръка и обви пръсти около шията на жената.

— Пусни оръжието или ще й извия врата.

Пит пристъпи напред и приближи колта на сантиметри от лявото око на мъжа.

— Аз пък ще ти пръсна очите, ако го направиш. Това ли искаш, да останеш цял живот сляп?

Пазачът не беше глупав, за да не осъзнае, че е губещата страна. Отмести глава и огледа коридора с надеждата да се зададе подкрепление. Но нямаше никой. Съвсем бавно се направи, че охлабва пръсти от шията на жената, като в същото време повдигна другата си ръка със сантиметър към пистолета в кобура на хълбока си. Пит забеляза движението му и заби цевта на колта в окото му.

— Без шмекерлъци, приятелче. — Той продължаваше да се усмихва любезно, зъбите му блестяха на слабото осветление.

Пазачът изохка от болка, пусна жената и притисна с две ръце окото си.

— О, боже, ти ме ослепи!

— Още не съм — отвърна Пит, хвана мъжа за яката и го блъсна в помещението при другите. Не стана нужда да подканва жената — тя вече се бе втурнала към прегръдките на съпруга си. — Най-лошото, което можеш да очакваш, е кръвоизлив за няколко дни.

Пит ритна вратата, клекна и бързо извади от кобурите пистолетите на двамата пазачи. После ги пребърка за друго скрито оръжие. Изпадналият в безсъзнание пазач носеше малък 32-калибров автоматичен пистолет в колана на панталона си, а другият имаше втъкната в ботуша си кама. После той огледа двамата, за да види чия униформа отговаря най-близо на неговия ръст. И двамата бяха доста ниски, но в гръдния кош и кръста единият повече се доближаваше до размерите му.

Докато се преобличаше, Пит заговори на притихналите хора, чиито очи го гледаха така, сякаш е някакво божество.

— Някой от вас говори ли английски?

Двама души си проправиха път към него: възрастен мъж с дълга бяла брада и една красива жена на около трийсет и пет години.

— Баща ми и аз говорим английски — каза жената. — И двамата сме го учили в университета.

Пит обхвана с поглед помещението.

— Кажете им, моля, да завържат тия двамата, да им запушат с нещо устите и да ги скрият възможно най-далече от вратата.

Бащата и дъщерята кимнаха.

— Разбрахме ви — потвърди бащата. — Ще ги предупредим също и да стоят кротко.

— Благодаря. Нали няма да сбъркам, като кажа, че надзирателите се отнасят зле с вас и ви изнудват за повече пари?

— Не — отвърна жената, — това е самата истина. Ние бяхме подложени на невъобразими изтезания по време на пътуването си от Китай. След като пристигнахме в Щатите, надзирателите ни доведоха тук и ни предадоха на американско-китайските престъпни синдикати. Те именно ни изнудват за повече пари, като ни заплашват, че или ще ни убият, или ще ни принудят да робуваме, ако не им платим.

— Кажете на хората да не се отчайват. Помощта им е на път.

Той се облече в униформата и се захили, като видя, че между обувките на единия пазач — с два номера по-малки — и подгъва на панталоните има разстояние около седем сантиметра. След като издърпаха пазачите в другия край на бившия цех, Пит пъхна единия пистолет и автоматичния си колт в колана на панталоните и извади ризата си отгоре, за да ги закрива. После сложи препаса на кръста си и кобура с пистолета на другия пазач и хвърляйки окуражителен поглед към клетите и измъчени емигранти, излезе в коридора, затвори тихо вратата и я заключи.

На около шест метра вляво от вратата коридорът завършваше в струпан куп ръждясала машинария, висок до тавана. Пит свърна надясно и стигна до стълбище, което се спускаше към коридор, отворен към няколко помещения с огромни медни казани, зелени от патината на времето.

Той влезе в едно от помещенията, в които някога се е преработвала захарна тръстика и надникна през един от дългата редица мръсни прозорци. Под него се разкри голям склад и товарен терминал. Между две товарни платформи минаваха чифт релси и свършваха пред циментова бариера. Широките врати в единия край на циментовата настилка бяха отворени и се виждаха три товарни вагона и един дизелово-електрически локомотив зад тях, боядисан в синьо и оранжево — цветовете на железниците на Луизиана.

До сградата, близо до релсите, Пит видя паркирани две дълги бели лимузини, шофьорите на които, както си приказваха, обърнаха глави към минаващата покрай тях влакова композиция.

На Пит му стана пределно ясно, че започва товаренето на емигрантите, които току-що беше напуснал. С болка забеляза също, че товарните платформи се охраняват от поне десетина мъже. След като видя всичко, което го интересуваше, той седна под прозореца, облегна се с гръб на стената и започна да обмисля положението.

Да попречи на контрабандистите да качат хората на влака, изглеждаше невъзможно. Ако ги забави по някакъв начин, какво щеше да спечели? Можеше да отстрани четирима-петима охранители, а останалите? Нямаше почти никаква надежда да спре тръгването на влака, но имаше един малък шанс да го задържи поне с няколко часа.

Пит извади малкия си арсенал и огледа двата револвера, камата и верния си колт. Преди много години той го бе преконструирал така, че пълнителят му да побира дванайсет куршума. Револверите също бяха заредени, но техните куршуми нямаше да свършат работата, която си бе наумил. Проблемът беше, че макар да разполагаше с достатъчно смъртоносна огнева мощ за пронизване на плът, липсваха му куршуми, проникващи през метал. Защото намерението му беше да улучи съществена част от дизеловите машини и електрическите генератори, за да извади локомотива от строя.

Пит въздъхна, застана на колене и с револвер във всяка ръка започна да стреля, целейки се в решетъчните отвори на локомотива.