Клайв Къслър
Азиатска вълна (23)

21.

Когато слънцето изгря, „Орегон“ плаваше по спокойно море и под ясно небе със скорост трийсет възела. Тъй като баластните му танкове бяха изпомпани докрай, за да повдигнат корпуса и по този начин да намалят съпротивлението, той представляваше странна гледка — кърмата му затъваше дълбоко във водата, разпенвана до бяло от бясно въртящите се гребни винтове, а носовата му част щръкваше почти цялата над браздите, преди да се вреже в гребена на следващата вълна. През нощта товарната палуба беше разчистена от разрушенията, докато корабният хирург работеше неспирно, за да превързва рани и да оперира по-тежко пострадалите. „Орегон“ беше загубил само един човек, който бе имал нещастието да бъде улучен по главата от парчета стомилиметров снаряд, пръснал се при удара си в горната секция на кърмата. От останалите на борда никой не бе ранен фатално. Хирургът успя да спаси всички, с изключение на шестима от китайските моряци. Двамата им офицери загинаха и бяха изхвърлени зад борда заедно с подчинените им, които не оживяха от раните си.

Жените, които служеха на „Орегон“, на бърза ръка се превърнаха в ангели на милосърдието, като асистираха на хирурга и се грижеха за ранените. Пит не извади късмет в това отношение. Не му се падна някоя хубавица да превързва раната в хълбока му, ами самата интендантка на кораба (действителната й длъжност в корпоративната структура на Кабрийо беше координатор по снабдяването и материално-техническото обезпечение), висока метър и осемдесет и три и тежка най-малко деветдесет килограма. Казваше се Моника Крабтрий и беше извънредно жизнерадостна и остроумна.

След като го превърза, тя потупа Пит по оголените му задни части.

— Готово! И мога ли да ви кажа, че имате чудесно дупе?

— Чудна работа! — възкликна Пит, докато дърпаше нагоре боксерките си. — Защо жените вечно напират да се възползват от мен?!

— Защото сме достатъчно умни, за да прозрем през тази ваша стоманена обвивка, че под нея пулсира сърце на сантиментален човек.

Пит се вторачи в нея.

— Гледате ли на ръка… или по-точно на дупе?

— Не, но съм спец по картите таро. — Крабтрий замълча и му хвърли подкупваща усмивка. — Наминете към кабината ми някой път и ще ви хвърля карти.

Само това ми липсва, помисли си той и отвърна:

— Съжалявам, но от предсказване на бъдещето ми стомахът ми се разстройва.

 

 

Пит влезе куцукайки през отворената врата в каютата на Кабрийо. Тя не бе обзаведена с обичайното корабно легло. Председателят на управителния съвет лежеше в двуперсонно легло с табла с индонезийска дърворезба, покрито с чисти зелени чаршафи. Прозрачни течности в банки, висящи на стойка, се вливаха в тялото му през дълги маркучи. Като се имаше предвид какво бе преживял, Кабрийо изглеждаше доста добре. Подпрян с възглавници, той четеше сведенията за щетите и пушеше лула. Но сърцето на Пит се сви от мъка, като видя, че пищялът на единия му крак липсва. Ампутираният му крайник беше повдигнат върху възглавница, превръзката му бе обагрена в червено.

— Съжалявам за крака ви — каза Пит. — Надявах се, че хирургът ще успее някак си да го спаси.

— Лъгали сте се — отвърна Кабрийо с невероятно бодър дух. — Костта беше прекалено раздробена, за да може хирургът да я „залепи“ отново.

— Струва ми се, че няма смисъл да ви питам как се чувствате. По всичко личи, че физиката ви работи на пълни обороти.

Кабрийо посочи с брадичка отрязания си крак.

— Не е толкова зле. Пак добре, че е до коляното. Как ме виждате с дървен крак?

Пит сви рамене.

— Някак си не мога да си ви представя да потропвате по палубата като някой развратен морски разбойник.

— Защо? Ами аз съм точно такъв.

— Явно, че не се нуждаете от съчувствие — усмихна се Пит.

— Онова, от което се нуждая, е една бутилка хубаво „Божоле“, което да замести изтеклата ми кръв.

Пит се настани на стола до леглото.

— Чух, че сте получили нареждане да подминете Филипините.

Кабрийо кимна.

— Правилно сте чули. Представям си какъв ад ще настане, когато китайците научат, че сме потопили техен крайцер заедно с екипажа му. Навлезем ли в Манилския залив, те ще използват всички най-драстични дипломатически средства, за да ни арестуват и да задържат кораба ни.

— Тогава накъде плаваме?

— Към Гуам — отвърна Кабрийо. — На американска територия ще бъдем в безопасност.

— Дълбоко съжалявам за дадената жертва и ранените от екипажа ви, както и за повредите на кораба — каза искрено Пит. — Вината нося аз. Ако не бях настоял да забавите тръгването ви от Хонконг, за да претърсим лайнера отвътре, „Орегон“ можеше да се измъкне невредим.

— Вина ли? — остро възкликна Кабрийо. — Да не мислите, че вие сте причината за всичко, което се случи? Не си придавайте толкова важност. Не от Дърк Пит получих заповед да претърся тайно „Юнайтед стейтс“. Подписал съм договор с американското правителство да изпълня мисия. Всички решения, свързани с претърсването, бяха мои и само мои.

— Но вие и екипажът ви платихте висока цена.

— Може и да е така, но корпорацията е адски добре възнаградена за това. Всъщност вече ни са гарантирани тлъсти суми.

— И все пак…

— Никакво „и все пак“! Мисията щеше да рухне, ако вие и Джордино не бяхте научили каквото трябва. За някого някъде в празните коридори на разузнавателните ни агенции тази информация ще бъде оценена като жизненоважна за националните интереси.

— Ние научихме само, че един някогашен океански лайнер, претъпкан с какви ли не ненужни апаратури и притежаван от закоравял престъпник, плава без екипаж към едно пристанище в Съединените щати, собственост на същия този закоравял престъпник — уточни Пит.

— Това е цяла камара информация по моему.

— Но какво ни грее тя, щом тепърва ще трябва да разберем каква е мотивацията за всичко това.

— Уверен съм, че ще откриете отговора, когато се върнете в Щатите.

— Може и да не разберем нищо съществено, докато Кин Шан дава подкупи на доверените си хора.

Кабрийо остави лулата си в пепелника; умората започна да му личи.

— Моята теория, че „Юнайтед стейтс“ ще взриви Панамския канал, можеше да се окаже вярна, ако вие бяхте намерили утробата му пълна със силни взривни вещества.

— Като онзи есминец по време на диверсантна акция в Сен Назер, Франция, през Втората световна война — вметна Пит.

— Да, сещам се, казваше се „Камбълтаун“. Англичаните го бяха натъпкали с няколко тона взривни вещества и го забиха в големия сух док на корабостроителницата на Сен Назер, за да попречат на нацистите да го използват за преоборудването на „Тирпиц“. С помощта на датчик за време той се пръсна на парчета няколко часа по-късно, като разруши сухия док и уби на място над сто нацисти, които бяха дошли да го оглеждат.

— Ще са ви нужни няколко товарни влакови композиции с взрив, за да унищожите кораб с размерите на „Юнайтед стейтс“ и всичко в радиус от километър и половина от него.

— Кин Шан е способен на какво ли не. Възможно ли е да е сложил ръка и на ядрена бомба?

— Да предположим, че е възможно — рече Пит. — Но какво ще е отмъщението му? Кой ще вземе да прахосва една ядрена бомба, ако няма мишена с подобаваща величина. Какво ще спечели той, като изравни със земята Сан Франциско, Ню Йорк или Бостън? Защо да пръска милиони, за да преустройва тристаметров океански лайнер в носител на бомби, когато може да използва за тази цел всеки един от хилядите стари, излезли от употреба кораби? Не, Кин Шан не е фанатичен терорист с определена кауза. Религията му се свежда до доминиране и алчност. Какъвто и да е огромният му план, той трябва да е непредсказуем и брилянтен, такъв, какъвто ние не бихме могли да измислим и за милион години.

— Прав сте — въздъхна Кабрийо. — Разрушаване на град и унищожаване на хиляди хора не е печелившо разрешение за състоятелен човек като него. Особено като се има предвид, че следите на подобен носител на бомби могат да доведат до „Кин Шан маритайм“.

— Освен ако…

— Освен ако какво?

Пит погледна разсеяно Кабрийо.

— Освен ако планът не включва минимално количество взривно вещество.

— С каква цел?

— Да потопи „Юнайтед стейтс“, като взриви дъното му.

— Виж, това е възможност. — Клепачите на Кабрийо започнаха да се притварят. — Убеден съм, че сте на правилен път.

— Това обяснява защо всички врати към жилищните помещения на екипажите и долните товарни отсеци, които откри Ал, са били запоени.

— Сега ви трябва само едно кристално кълбо, за да предвидите къде Кин Шан смята да потопи кораба си — довърши почти шепнешком Кабрийо; гласът му се загуби и той заспа.

Пит понечи да каже нещо, но разбра, че ще говори на себе си, затова тихо излезе от каютата на Кабрийо и затвори безшумно вратата.

 

 

Три дни по-късно „Орегон“ взе на борда си лоцмана, мина през корабния канал и продължи покрай дока на търговския терминал на Гуам. С изключение на пъна, останал от отнесената задна мачта, и стритата на прах кърма, корабът изглеждаше почти невредим.

Подредени на кея линейки чакаха, за да приемат ранените и да ги закарат в болницата на военновъздушната база на острова. Първи бяха свалени китайските моряци, след тях — корабният екипаж. Кабрийо беше последният от ранените, който напусна кораба. След като се сбогуваха с екипажа, Пит и Джордино разбутаха носачите на носилката му и сами я понесоха по подвижния мост към линейката.

— Чувствам се като султана на Багдад — пошегува се Кабрийо.

— Ще ви пратим сметката по пощата — не му остана длъжен Джордино.

Мъжете от НЮМА внимателно свалиха носилката на кея до линейката, преди да я поставят на рамката с колелца. Пит клекна до Кабрийо и го погледна в очите.

— За мен беше чест да се запозная с вас, господин председател.

— А за мен пък — привилегия да работя с вас, господин директор на специални проекти. Ако някой ден решите да напуснете НЮМА и пожелаете работа, свързана с плаване по седемте морета до екзотични пристанища, изпратете ми ваша кратка биография.

— Не че искам да критикувам, но не мога да кажа, че плаването на борда на вашия кораб се отразява добре на здравето ми. — Пит замълча и вдигна поглед към ръждясалия корпус на „Орегон“. — И все пак, колкото и странно да прозвучи, това старо корито ще ми липсва.

— И на мен — добави Кабрийо. Пит го погледна въпросително.

— Но вие ще се оправите и ще се върнете на борда съвсем скоро.

— Не и след това пътуване — поклати глава Кабрийо. — Оттук „Орегон“ потегля към склада за корабни отпадъци.

— Защо? — намеси се Джордино. — Пепелниците ли са препълнени?

— Дотук беше полезният му живот.

— Не разбирам — обади се Пит. — Той изглежда съвсем здрав.

— Но вече е „компрометиран“, както се казва на шпионски жаргон — поясни Кабрийо. — Китайците добре познават фасадата му. В порядъка на дни всяка разузнавателна служба в света ще бъде нащрек за него. Не, опасявам се, че дните му на маскиран събирач на поверителни сведения свършиха.

— Значи ли това, че ликвидирате корпорацията?

Кабрийо седна в носилката, очите му заблестяха.

— Съвсем не. Признателното ни правителство вече предложи нов кораб, оборудван с последната дума на техниката, по-голям, с по-мощни двигатели и с по-тежко въоръжение. Може би ще са нужни няколко мисии, за да се изплати ипотеката, но акционерите и аз нямаме намерение да прекратяваме дейността си.

Пит протегна ръка към председателя.

— Желая ви успех! Може би някой ден ще повторим операцията.

— О, боже, само това не! — изви очи Кабрийо.

Джордино извади една от великолепните си пури и я пусна в джоба на ризата на Кабрийо.

— Нещо дребно, в случай че ви дотегне от вашата миризлива лула.

Пит и Джордино изчакаха санитарите да качат носилката с Кабрийо в линейката. После вратата се затвори и превозното средство се отдалечи по кея. Докато гледаха след линейката, която зави по една улица с палми от двете страни и се загуби от поглед, зад тях застана един мъж.

— Господин Пит и господин Джордино?

Пит се обърна.

— Същите.

Мъжът, на възраст над шейсет и пет, с прошарена коса и брада, показа поставените в кожена калъфка карта за самоличност и значка. Беше облечен с бели къси панталони, риза на цветя и сандали.

— Началството ме изпрати да ви закарам до летището. Там ви чака самолет за Вашингтон.

— Не сте ли малко старичък за ролята на таен агент? — подметна Джордино, изучавайки картата на непознатия.

— Ние, старите, но опитни, по-често минаваме незабелязани там, където вие, по-младите, не можете.

— Къде е колата ви? — попита разговорливо Пит.

Възрастният човек посочи малък микробус „Тойота“, боядисан в яркия цвят на местните таксита.

— Каляската ви чака.

— Нямах представа, че ЦРУ ви е орязал толкова много бюджета — присмя се язвително Джордино.

— Вършим си работата с каквото разполагаме.

Пит и Джордино се качиха в микробуса и след двайсет минути заеха местата си във военен товарен реактивен самолет. Докато машината набираше скорост по пистата на военновъздушната база на Гуам, Пит погледна през прозореца и видя възрастния разузнавач да стои облегнат на микробуса, сякаш искаше да се увери, че Пит и Джордино наистина напускат острова. След минута самолетът се извиси над често подминавания островен рай на Тихия океан с вулканичните си планини, водопади в гъста джунгла и километри плажна ивица с бял пясък, обточена с полюшващи се кокосови палми. Японци изпълваха хотелите и плажовете на Гуам, докато американци почти не се срещаха. Пит продължи да гледа през прозореца, докато самолетът мина над тюркоазните води навътре край рифовете, заобикалящи острова, и се отправи над открито море.

Джордино вече дремеше, а Пит върна мислите си към „Юнайтед стейтс“, който плаваше някъде по океана под него. Имаше нещо ужасяващо в цялата работа, някаква заплаха, която само един-единствен човек на земята можеше да я предотврати. Но Пит знаеше с абсолютна сигурност, че нищо, освен може би ненавременна смърт щеше да осуети намеренията на Кин Шан.

Светът можеше и да е място, където рядко се срещат честни политици, бели бизони, незамърсени реки, светци и чудеса, но той беше типичен покварен злодей. Някои, като серийните убийци, могат да убият двайсет или сто невинни жертви. Но при осигурени финансови средства те могат да убият и много повече. Такива като Кин Шан, които имат огромно влияние, си позволяват да поставят себе си над закона и да наемат убийци кретени, които да вършат мръсната работа вместо тях. Поквареният милиардер не можеше да се сравни с генерала, който чувства угризение, когато загуби хиляди войници в битка, за да постигне целта си. Кин Шан беше хладнокръвен социопат — убиец, който е способен да изпие чаша шампанско и да се нахрани обилно, след като е обрекъл стотици незаконни емигранти, много от тях жени и деца, на ужасна смърт в ледените води на езерото Орион.

Пит беше решен да спре Кин Шан, независимо от последствията, независимо от цената, дори да го убиеше, ако му се удадеше такава възможност. Беше се въвлякъл прекалено дълбоко в тази работа, за да спре на ръба. Започна да си фантазира как ли ще постъпи, ако срещне този човек. И при какви обстоятелства? Какво ли би казал на този масов убиец?

Дълго време Пит седеше загледан в тавана на самолета. Не намираше никакъв смисъл в нищо от това. Какъвто и да беше планът на Кин Шан, той най-малкото беше налудничав. А сега и самият Пит беше на път да побеснее. Няма какво друго да правя, помисли си той, освен да опитам да поспя и да се надявам, че ще видя нещата по-трезво, когато пристигна във Вашингтон.