Клайв Къслър
Азиатска вълна (11)

9.

В каравана, снабдена с монитори за наблюдение, Ло Хан онемя, когато видя на екраните как черният катамаран изведнъж направи широк завой по езерото, насочи се към яхтата и се блъсна право в средната част на красивия плавателен съд. Последвалата експлозия разклати каравана и временно извади от строя системите за наблюдение. Ло Хан се втурна навън към брега, за да види с просто око бедствието.

Ще има да се плаща висока цена, помисли си той, докато наблюдаваше яхтата, която постепенно се загуби под повърхността на езерото. Кин Шан не прощаваше лесно. Никак няма да се зарадва, като научи, че една от четирите му яхти е унищожена. Ло Хан вече кроеше планове да хвърли цялата вина върху глупака Чу Ден.

След като бе поискал от Чу Ден да проучи тайнствената светлина, връзката с черния кораб и неговите екзекутори се прекъсна. Какво друго обяснение можеше да има, освен че са се натряскали до припадък. Да са се самоубили? Едва ли — не виждаше никаква причина. Последното нещо, което му мина през ума, беше, че бедствието се дължи на някакъв незнаен външен източник.

Двама от охранителите дотичаха до него. Те бяха от групата, патрулираща водите на езерото.

— Ло Хан… — заговори единият от тях, останал без дъх, след като заедно с партньора си бе тичал общо четиристотин метра на отиване и на връщане по прохода, водещ към дървената колиба.

Ло Хан ги изгледа гневно.

— Уан Хуай, Ли Сан, защо не сте на езерото с водните мотопеди?

— Не можахме да стигнем до тях — поясни Уан Хуай. — Вратата беше заключена. Тъкмо започнахме да я разбиваме, и колибата пламна, та се наложи да побегнем, за да не изгорим живи.

— Вратата била заключена ли?! Невъзможно! — изрева Ло Хан. — Лично аз наредих да не се слага никаква брава.

— Кълна ви се, Ло Хан — намеси си Ли Сан. — Вратата беше залостена отвътре.

— Сигурно се е заклещила от експлозията — предположи Уан Хуай.

— Глупости!… — Ло Хан млъкна, защото по радиопредавателя му долетя глас. — Да, какво има? — попита той сопнато.

Спокойният, уверен глас на помощника му Кун Чон докладва:

— Двамата мъже, които последни трябваше да сменят пазачите на килиите…

— Е, какво те?

— И двамата бяха намерени вързани и пребити на второто ниво на сградата.

— Вързани и пребити? — повтори механично Ло Хан. — Да няма някаква грешка?

— Не, личи си, че е професионално свършена работа — увери го Кун Чон.

— Искаш да кажеш, че някой е проникнал през охраната ни?

— Така изглежда.

— Предприеми незабавно претърсване на района — настоя Ло Хан.

— Вече разпоредих за това.

Ло Хан прибра радиото в джоба си и се загледа в кея, който продължаваше да гори от край до край. Трябва да има връзка между мъжете, които са били нападнати в затворническата сграда, и безумния сблъсък на катамарана с яхтата, помисли си той. Тъй като все още не беше научил за спасените от Пит обречени на смърт емигранти, Хан не можеше да повярва, че агенти на американската полиция са пратили група под прикритие да осуети операцията на Кин Шан. И отхвърли мисълта като нереална предвид ситуацията. Та нали това щеше да ги направи отговорни за убийствата на Чу Ден и неговите помощници — нещо, което агентите на ФБР и СЕН трудно биха приели. Не, ако американските следователи разполагаха и с най-малката улика, че в езерото Орион се извършва тайна дейност, досега някоя оперативно-тактическа ударна група щеше вече да е плъзнала из района. Ло Хан дойде до болезнено ясното заключение, че това не беше професионално планирано нахлуване на отряд от добре обучени агенти. Това беше работа на един или най-много на двама души.

Но за кого работеха те? Кой им плащаше? Положително не някоя конкурентна контрабандна организация или някой от вече утвърдените престъпни синдикати. Те не биха били толкова глупави да предприемат битка за територия, не и докато Кин Шан има подкрепата на Китайската народна република.

Погледът на Хан се отмести от горящия кей и мястото на потъналите кораби към хижата на отсрещния бряг на езерото. Застина на място, като си спомни за дръзкия рибар, който се перчеше предишния ден с улова си. Кой знае, може и да не е такъв, за какъвто се представя. Вероятно не е никакъв рибар, а просто бизнесмен, дошъл на почивка, заключи Ло Хан, защото изобщо не се държеше като агент на емиграционната служба или на ФБР. Но какъвто и мотив да имаше за престоя си тук, той беше единственият, когото Ло Хан заподозря в радиус от сто километра.

Доволен, че отхвърли най-опасния сценарий, Ло Хан започна да диша по-леко. Той извади радиото от джоба си и изрече едно име. Отговори му гласът на Кун Чон.

— Наоколо има ли съмнителни превозни средства? — попита Ло Хан.

— Пътищата и небето са чисти — увери го Кун Чон.

— Някакви необичайни действия край езерото?

— Камерите ни показват някакво движение между дърветата зад хижата отсреща, но по нищо не личи, че в момента вътре има някой.

— Искам да направите внезапна проверка на хижата. Трябва да знаем с кого си имаме работа.

— Такава проверка изисква време, за да се организира — каза Кун Чон.

— Тогава междувременно прати някого да извади от строя автомобила му, за да не избяга.

— Ако се случи нещо непредвидено, няма ли да рискуваме да се сблъскаме с местните власти?

— Това ми е последната грижа. Ако инстинктите не ме лъжат, обитателят й е опасен и представлява заплаха за нашия работодател, който ни плаща, при това добре ни плаща.

— Искаш ли да го обезвредя?

— Мисля, че това ще е най-доброто разрешение — отвърна Ло Хан и кимна на себе си. — Но бъди внимателен. Не искам никакви грешки. Не е разумно да си навличаме гнева на Кин Шан.

 

 

— Господин Пит? — Шепотът на Джулия Лий едва се чу в мрака.

— Да? — Пит, който беше оставил водния мотопед в малко заливче с излаз към езерото до хижата, вървеше между дърветата, за да открие Джулия и спътниците й. Когато ги видя, седна на ствола на едно паднало дърво и започна да сваля подводното си облекло. — Всичко наред ли е?

— Всички са живи, но има някои, които не са добре — отвърна Джулия с тих, леко дрезгав глас. — Целите са вир-вода и премръзнали от студ. Всички се нуждаят от сухи дрехи и медицинска помощ.

Пит опипа внимателно раната от куршума на бедрото си.

— Ще се погрижа за това.

— Защо да не влязат в хижата, където ще могат да се стоплят и намерят нещо за ядене?

Той поклати глава.

— Не е за препоръчване. А и килерът й е празен, тъй като от два дни не съм ходил в града. Най-добре да ги закараме в хангара за лодки. Там ще им занеса колкото храна ми е останала и всички възможни завивки.

— Не виждам някаква разлика — отвърна тя настоятелно. — Те ще се чувстват по-удобно в хижата, отколкото в някакъв миризлив хангар за лодки.

Ама че упорита жена, помисли си Пит, и самонадеяна на всичкото отгоре.

— Сигурно съм забравил да ви спомена за камерите за наблюдение и подслушвателните устройства, които никнат като гъби във всяка стая в хижата. Смятам, че ще е по-разумно вашите приятели от другата страна на езерото да наблюдават само мен. Ако изведнъж установят присъствието на хора, за които са сигурни, че са ги удавили, ще довтасат тук и ще почнат да стрелят, преди полицейският отряд от нашата страна да е пристигнал. Няма смисъл да ги дразним, още не им е дошло времето.

— Искате да кажете, че ви наблюдават от отсрещната страна на езерото? — попита изумена Джулия.

— Някой оттатък смята, че имам зорки очи и не бива да ми се има вяра.

Тя се вгледа в лицето му и се опита да различи чертите му, но не видя никакви подробности в тъмнината.

— Кой сте вие, господин Пит?

— Аз ли? — попита той и извади единия си крак от крачола на хидрокомбинезона си. — Аз съм най-обикновен човек, който дойде тук да си почине и да лови риба в езерото.

— Много сте далеч от понятието „обикновен човек“ — рече тя тихо, извърна глава и погледна към стихващите пламъци и тлеещите въглени на дока. — Никой обикновен човек не би направил това, което направихте вие тази вечер.

— Ами вие, госпожице Лий? Защо една високоинтелигентна жена като вас, която говори безупречен английски и общува с цяла сюрия незаконни емигранти, беше хвърлена в езеро с тежести на краката?

— Нима знаете, че са незаконни емигранти?

— Ако не са, нямаше да ги крият толкова добре.

Тя сви рамене.

— Мисля, че е безполезно да се правя на някоя друга. Не мога да ви покажа значка, но съм специален агент под прикритие от Службата за емиграция и натурализация. И ще ви бъда много благодарна, ако ми осигурите телефон.

— Винаги съм се размеквал в ръцете на жените. — Той отиде до едно дърво, вдигна ръка към клоните и се върна. Подаде й сателитния се телефон. — Обадете се на вашите началници и им кажете какво става тук — посъветва я той. — Кажете им, че сградата на брега на езерото е затвор за нелегални емигранти. С каква цел, не знам. Кажете им, че дъното на езерото е покрито със стотици, а може би и с хиляди трупове. Защо, също не знам. Кажете им, че охраната е първокласна и охранителите са тежковъоръжени. Кажете им да дойдат час по-скоро, преди всички да бъдат или застреляни, или удавени, или овъглени. И накрая им кажете да се обадят на адмирал Джеймс Сандекър в Националната агенция за подводни и морски изследвания и да му предадат, че неговият ръководител на специални проекти иска да се прибере у дома и да му прати такси.

Джулия отново се вгледа в лицето на Пит, едва осветено от звездите, и се опита да разчете нещо там. Очите й бяха широко отворени, устните й бавно се раздвижиха.

— Вие сте удивителен човек, Дърк Пит. Ръководител на НЮМА! Никога нямаше да ми мине през ума. Откога агенцията обучава морски биолози за убийци и подпалвачи?

— От снощи — отвърна той кратко и се обърна да тръгне към хижата. — Освен това не съм морски биолог, а инженер. А сега се обадете където трябва и побързайте. Както е сигурно, че слънцето залязва на запад, така е сигурно, че много скоро ще си имаме друга компания.

 

 

Десет минути по-късно Пит се върна от хижата, натоварен с малък кашон с храна и десет одеяла. Освен това набързо се бе преоблякъл с по-удобни дрехи. Не успя обаче да чуе заглушените два изстрела, които пробиха радиатора на колата, която бе взел под наем. Забеляза само, че антифризът му направи локва под предната броня, и то защото светлината на лампите на верандата на хижата, които оставяше вечер да светят, се отразяваха в нея.

— Свърши се с намерението ми да се измъкнем оттук с кола — каза той тихо на Джулия, докато разпределяше малкото храна и раздаваше, одеялата на треперещите от студ китайци.

— Защо? — попита Джулия.

— Вашите приятели току-що пробиха радиатора й. Още преди да сме стигнали до магистралата, двигателят ще прегрее и лагерите ще блокират.

— Ако обичате, престанете да ги наричате мои приятели — каза с насмешка Джулия.

— Това е просто начин на изразяване.

— Не успях да схвана какъв е проблемът. Нали след час езерото ще бъде обградено от агенти на СЕН и ФБР?

— Тогава ще е много късно — отвърна със сериозен глас Пит. — Хората на Шан ще пристигнат тук много преди тях. Повредиха колата ми, за да печелят време да организират група за внезапна проверка. Вероятно вече са затворили пътя и в момента образуват обръч около хижата.

— Не се надявайте тия хора да са в състояние да изминат пеш километри през гората в такава тъмна нощ — заяви категорично Джулия. — Та те вече са толкова изтощени. Сигурно има друг начин да ги изведем оттук невредими. Трябва да измислите нещо.

— Защо все аз трябва да мисля?

— Защото вие сте единственият, на когото можем да разчитаме всички ние.

Женска логика, заключи наум Пит.

— Имате ли настроение за романтично преживяване?

— За романтично преживяване ли? — попита Джулия по-слисана от всякога. — В такъв момент? Да не сте полудял?

— Ни най-малко — отвърна нехайно Пит. — Но не може да не признаете, че нощта е прекрасна за едно пътешествие с кораб под звездите.

 

 

Дойдоха да убият Пит малко след разсъмване. Дойдоха тихо и целенасочено, като обградиха и приближиха хижата с точни и синхронизирани действия. Кун Чон ръководеше операцията по портативния си радиопредавател. Той имаше богат опит в провеждането на внезапни проверки в домовете на дисиденти още от времето, когато беше агент от разузнавателната служба на Китайската народна република. Не му хареса как изглежда отвън хижата. Цялата веранда беше осветена и това пречеше на зрението на снабдените с очила за нощното виждане нашественици. Лампите във всяка стая също бяха запалени, а от радио вътре гърмеше уестърна музика.

Групата му от двайсет души се бе приближила до хижата откъм пътя и гората, след като разузнавачът му го бе уведомил по радиото, че е пробил радиатора на колата на обитателя й. Кун Чон беше сигурен, че всички пътища за бягство са пресечени и че никой не е минавал през кордона. Който и да живееше в хижата, трябваше да е вътре. Въпреки това Кун Чон имаше чувство, че нещо не върви съвсем по плана.

Пускане на осветление около затъмнена сграда обикновено означаваше, че хората вътре са устроили засада и чакат да открият огън. Ярко осветеният двор правеше излишни очилата за нощно виждане. Но в този случай положението беше различно. Осветените стаи и силната музика озадачиха Кун Чон. Намеренията им за пълна изненада бяха осуетени. Докато хората му не стигнеха до стените на хижата, което щеше да им предостави относителна безопасност, и не нахлуеха през вратите, те щяха да се превърнат в лесни мишени за всеки, въоръжен с автоматично оръжие, още щом се втурнеха да пресичат двора. Той се местеше от място на място около хижата и се взираше през прозорците й с бинокъл. Накрая видя сам мъж да седи до масата в кухнята — единствената стая, която не бе снабдена с камера за наблюдение. Мъжът, с бейзболна шапка на главата и очила за четене, седеше наведен над масата и привидно четеше книга. Хижа, окъпана от светлина, радио, пуснато докрай, и мъж, облечен с всекидневни дрехи, който чете книга в пет и половина сутринта? Кун Чон „помириса въздуха“ и надуши нагласена работа.

Той направи знак на един от хората си, който носеше пушка с оптичен мерник и дълъг заглушител, да дойде при него.

— Виждаш ли мъжа, който седи в кухнята?

Снайперистът кимна безмълвно.

— Застреляй го.

За снайпериста всичко, намиращо се на разстояние по-малко от сто метра, беше фасулска работа. Не беше възможно точен прицел с ръчно оръжие да пропусне целта. Той дори не си послужи с оптичния мерник и се прицели направо. Изстрелът възпроизведе звук, подобен на еднократно пляскане с ръце, последван от звън на стъкло. Кун Чон вдигна бинокъла пред очите си. Куршумът беше направил малка дупка в прозореца, но мъжът в кухнята продължаваше да седи в същото положение, сякаш нищо не се бе случило.

— Глупак! — изръмжа Чон. — Не го улучи!

Снайперистът поклати глава.

— Не е възможно да не съм го улучил от такова разстояние.

— Стреляй отново!

Стрелецът сви рамене, прицели се и натисна спусъка. Мъжът край масата не помръдна.

— Той или е вече мъртъв, или е в кома. Уцелих го точно над гърбицата на носа. Вижте сам къде е дупката.

Кун Чон нагласи фокуса на бинокъла върху лицето на мъжа в кухнята. Наистина имаше дупка точно над гърбицата на носа му над очилата, само че не кървеше.

— Да го вземат мътните! — изрева Кун Чон. Край на промъкването крадешком, край на издаваните с тих глас заповеди. Яростният му глас се разнесе високо над просеката пред хижата: — Нахлувайте! Нахлувайте вътре!

Облечените в черно мъже излязоха от сенките на дърветата и тичешком прекосиха двора, подминаха колата и нахълтаха през предната врата в хижата. Пръснаха се из стаите като разровен мравуняк, всеки насочил оръжието си в готовност да стреля при първия признак на съпротивление. Кун Чон беше петият, влязъл във всекидневната. Той се устреми като хала между хората си към кухнята.

— Що за хитрец е тоя? — измърмори той, като вдигна чучелото, настанено на стола, и го захвърли на пода. Бейзболната шапка отхвръкна настрани, очилата се счупиха и разкриха лице, оформено набързо от мокри вестници и изрисувано небрежно със сок от зеленчуци.

Първият му помощник се приближи до него.

— Хижата е празна. Няма никаква следа от набелязаната жертва.

Кун Чон събра устни в тънка линия и кимна — донесението не го изненада. Той натисна предавателния бутон на радиото си и изговори едно име. Гласът на Ло Хан се обади веднага.

— Докладвай.

— Избягал е — съобщи кратко Кун Чон.

След миг мълчание Ло Хан каза с раздразнение:

— Как е възможно да е заобиколил хората ти?

— Нищо по-голямо от плъх не би могло да мине през кордона ни. Той трябва да е някъде наблизо.

— Много странно. Няма го в хижата, няма го в гората, къде може да е отишъл?

Кун Чон погледна през прозореца към хангара за лодки, претърсен преди това от хората му.

— В езерото — отвърна той, — остава единствено да е в езерото.

Той заобиколи чучелото на пода и хукна през задната врата право към дока. Изблъска настрани хората си там и влезе в хангара за лодки. И ветроходът, и каяците, и кануто бяха на местата си. Само миг след това остана като гръмнат, когато осъзна каква огромна грешка бе допуснал и с каква невероятната леснота бе измамен. Трябваше да предвиди, или поне да предположи, че е имало и друг начин, по който мъжът би могъл да му се изплъзне.

Старата лодка, моторницата „Крис-крафт“, която беше тук, когато лично бе дошъл да претърси хижата и хангара, сега я нямаше.

 

 

Една гледка на около три километра от хижата беше в състояние да разтупти сърцата на хората, имали късмета, че са живели преди много години. Красивият махагонов корпус, завършващ със срязана, както са я наричали ветераните, кърма, се извиваше елегантно от огледалото на кърмата към машинното отделение, което се намираше между предния и задния кокпит. Натоварен с дванайсет възрастни пътника и две деца, натъпкани в двата кокпита, шейсет и седем годишният двигател „Крайслер“ с мощност 125 конски сили придвижваше лодката с близо трийсет мили в час. Вирнала нос поради претоварването си, тя хвърляше завеси от вода от двете си страни и оставяше висока килватерна следа зад себе си. С малкото китайско момченце в скута си Пит седеше зад кормилното колело на построената от „Фоли“ през 1933 година моторница и я направляваше по водите на река Орион към залива Грейпвайн.

След като разясни на Джулия последния си план, Пит веднага нареди на двама възрастни китайци да почнат да източват бензин от резервоара на колата и да го наливат в резервоара на моторницата. Тъй като големият й двигател не бе работил няколко месеца, Пит смени и акумулатора й с този на колата си. Чрез Джулия, която превеждаше, той накара неколцина от другите китайци да вземат греблата от каяците и кануто и им показа как да гребат, без да пляскат силно водата. Като се имаше предвид умората на емигрантите и тъмнината, която затрудняваше действията им, изпълнението на плана протече изненадващо гладко.

Изведнъж Пит се обърна рязко и изхвърча от хангара за лодки.

— Къде отивате? — извика след него Джулия.

— За малко да забравя най-доброто си приятелче — отвърна през рамо Пит, докато тичаше към хижата. След две минути се върна с малък пакет подмишница, увит в хавлиена кърпа.

— Това ли е най-доброто ви приятелче? — попита Джулия.

— Никъде не тръгвам без него.

Без повече приказки той започна да помага на групата да се качи в лодката. Когато емигрантите, с изпити лица и хлътнали очи, се натъпкаха в двете кабини, Пит отвори вратата на хангара и шепнешком нареди на всички да почнат да гребат. Не бяха изминали и четиристотин метра, когато изтощените китайци започнаха да забавят темпото от безсилие. Пит продължи да наляга веслата — моторницата трябваше час по-скоро да напусне езерото. Едва когато течението на реката я грабна, той остави греблата и си пое дъх. Късметът беше на тяхна страна — все още бягството им не бе разкрито. Той изчака течението да ги изведе по-далече от езерото и тогава опита да запали двигателя. Заля с гориво двата карбуратора, за да отпуши смукателния тръбопровод. След това отправи мислено молба към всяка звезда в полезрението си и натисна бутона на стартера, намиращ се на арматурното табло.

Големият двигател „Крайслер“ с осем редови цилиндъра се завъртя бавно, докато маслото зациркулира, и започна да увеличава оборотите си. Той го остави да поработи няколко секунди, после пусна бутона на стартера. На следващия опит два от цилиндрите изпукаха и заработиха, после другите два и другите два, докато двигателят запърпори с осемте си цилиндъра. Пит избута лоста на пода напред и остави моторницата да се движи на бавен ход. Настани малкото момченце в скута си и пое щурвала. От брега все още не се чуваха викове, нито прожектори осветяваха езерото. Той обърна глава, за да погледне назад към хижата. Видя мънички фигури да излизат от гората и да се втурват към светлината на външните лампи, които бе оставил да светят.

Първите лъчи на слънцето огряха върховете на планините на изток. Пит обърна глава към Джулия, която седеше до него и беше прегърнала малкото момиченце. Погледна я и за първи път видя лицето й на светлина. Изуми се от обезобразените й черти и оцени смелостта и издръжливостта й на преживените мъчения.

Мигом го изпълни силен гняв.

— Боже мой, тия негодници здравата са ви насинили.

— Не съм се поглеждала в огледало, но подозирам, че дълго време няма да мога да се показвам пред хора — отвърна тя бодро.

— Ако вашите началници от СЕН раздават медали, трябва да окичат целите ви гърди.

— Едва ли ще получа нещо повече от грамота в досието си.

— Кажете на хората да се хванат здраво — посъветва я Пит. — Навлизаме в бързеи.

— След като стигнем до устието на реката, накъде ще продължим? — попита тя.

— Според моите разсъждения, щом заливът се казва Грейпвайн, значи, че там има грозде, а за да има грозде, значи има лозя, а щом има лозя, значи има и хора. Колкото са повече, толкова ще е по-весело. Бесните псета на Шан едва ли ще се осмелят да ни нападнат пред погледите на стотици американски граждани.

— Няма да е лошо да се обадя отново на местните служители от СЕН и да ги уведомя, че сме напуснали района и да им кажа накъде сме тръгнали.

— Чудесна идея — съгласи се Пит и докато избутваше напред дросела с едната ръка, с другата й подаде телефонния апарат. — Така ще могат да съсредоточат силите си в имението, вместо да се тревожат, че сме в хижата.

— Говорихте ли с някого от НЮМА? — попита Джулия, като надвика увеличаващия се грохот от отработилите газове.

— Уговорихме се да ме чакат и приберат, след като стигнем залива Грейпвайн.

— Те използват ли малък открит самолет, боядисан в жълто?

Пит поклати глава.

— Не, наетите от НЮМА реактивни самолети и хеликоптери са боядисани в тюркоазен цвят. Защо питате?

Джулия потупа Пит по рамото и посочи над кърмата към един жълт свръхлек самолет, който летеше зад тях над реката.

— Ако ония там не са приятели, зле ни се пише.