Клайв Къслър
Азиатска вълна (37)

35.

Джулия с благодарност посрещна падането на мрака. Движейки се между сенките на външната палуба на влекача по посока на носа му, тя се прехвърли през борда му на шлепа и се скри сред черните чували с боклук. Слабата светлина, която хвърляше намаляващата луна, не я радваше, но поне й помагаше да наблюдава движението на екипажа на борда на влекача и да се взира в географските особености на местността, които да й послужат като знаци за ориентиране. Освен това следеше посоката, в която пътуваше, като през няколко минути поглеждаше към Полярната звезда.

За разлика от равния пейзаж на централната част на долината на Ачафалайа, затревените брегове на речното разклонение Теч подпираха плътен навес от вечнозелени дъбови дървета, с тук-там величествени кипариси и жилави върби между тях. Поясът от дървета обаче прекъсваше през километър-два и разкриваше светлините на фермерски постройки и осветени от лунната светлина новозасадени култури. Зад оградените пасища се виждаха силуетите на излязъл на паша добитък. Джулия дочу звуци от весел детски смях, долитащ от една поляна, и й се прииска да си има дом и семейство. Знаеше, че не е далече денят, когато началниците й в СЕН ще прекратят рискованите й опити да спре незаконното вкарване в страната на китайски емигранти и ще я сложат зад някое бюро.

Влекачът и шлепът минаха покрай живописен рибарски град, за който по-късно научи, че се казва Патърсън. Пристани обточваха бреговата ивица, където почти всички котвени места бяха заети от траулери. Запамети как е разположен градът покрай разклонението, докато той бавно се изгубваше от поглед. Приближаваха подвижен мост и капитанът на влекача подаде сигнал с въздушната свирка. Обслужващият моста също изсвири в отговор и вдигна двете половини на моста, за да пропусне плавателните съдове.

На няколко километра след Патърсън влекачът намали ход и започна да отбива към западния бряг. Джулия погледна зад борда и видя голяма тухлена постройка, наподобяваща склад, и още няколко сгради до нея, разположени край дългия пристан. Висока телена ограда с бодлива тел по горния й ръб ограждаше постройките. Няколко прожектора със слаби мръсни лампи осветяваха недостатъчно откритото пространство между постройките и пристана. Единственият признак на живот наоколо беше един пазач, който излезе от малка барака и застана до затворения портал в края на пристана. Беше облечен с обичайната за охраната на частна собственост униформа. През прозореца на бараката се виждаха отражения от екран на телевизор.

Сърцето на Джулия подскочи, когато зърна чифт железопътни релси върху бетонна настилка, които продължаваха под големия тухлен склад. Тя започна да става все по-сигурна, че това трябва да е разпределителният център, откъдето незаконните емигранти се превозваха до определеното им местоназначение. И стигнеха ли там, те биваха или поробвани, или пускани на свобода в гъсто населените големи градове.

Джулия се скри между чувалите, когато неколцина от китайския екипаж излязоха на палубата на шлепа и го завързаха за пристана, после се прехвърлиха отново на борда на влекача. Капитанът, моряците и пазачът до портала не си размениха нито дума. Капитанът изсвири пак със свирката, за да даде сигнал за намеренията си на една малка лодка за скариди, която беше на път да мине покрай тях, и бавно оттласна на заден ход от шлепа, описвайки широка дъга с кърмата. След малко плоският нос сочеше към разклонението на реката. Тогава влекачът увеличи скоростта и се отправи по обратния курс към Сунгари.

Следващите двайсет минути изтекоха в пълна тишина, което изплаши Джулия. Не от страх за безопасността си, а от ужасяващата мисъл, че може би е допуснала грешка. Пазачът на кея отдавна се бе прибрал в бараката при телевизора си. Шлепът, пълен с боклук, остана вързан за пристана, самотен и изоставен.

Малко след като бе скочила на борда на влекача, Джулия бе уведомила капитан Луис на „Уихокън“ за безразсъдната си постъпка. Луис никак не се зарадва, когато осъзна какъв опасен риск е поела жената, за чиято безопасност отговаряше той. Но като професионалист в работата си, той пропъди от себе си безпокойството и нареди да бъде спусната на вода голямата моторница заедно с група въоръжени членове от екипажа начело с лейтенант Стоу, която да последва влекача и шлепа в подкрепа на хеликоптера. Неговата единствена заповед към Стоу беше да поддържа по-голямо разстояние зад шлепа, за да не събуди подозрение. Джулия чуваше тупкането на двигателите на хеликоптера и виждаше навигационните му светлини в нощното небе.

Тя беше съвсем наясно каква съдба я очаква, ако хората на Кин Шан я хванеха, затова я изпълваше топло чувство, като знаеше, че е под закрилата на мъже, които биха дали живота си, за да я спасят, ако се случеше най-лошото.

Много преди това тя бе свалила дрехите на Лин Уан Чу и ги бе набутала в един от чувалите за боклук, но не за друго, а защото бяха бели и с тях лесно можеха да я забележат, когато се надигаше, за да се вглежда зад борда. Беше останала по късите си панталони и блузата, над които бе облякла униформата на китайката.

За първи път от близо час насам тя отново заговори в миниатюрното си радио и повика лейтенант Стоу.

— Влекачът остави шлепа и го върза за пристана близо до някаква постройка, наподобяваща голям склад.

Поелият управлението на моторницата лейтенант Джеферсън Стоу й отговори веднага:

— Разбрано. Влекачът е на път да се размине с нас. Как е положението при вас?

— Вълнуващо, все едно че гледам как се вкаменява дърво. Освен един пазач в единия край на високата ограда, който почти изцяло е погълнат от телевизора в бараката си, не видях друга жива душа.

— Да разбирам ли, че целта ви се е провалила? — попита Стоу.

— Трябва ми още време, за да проуча нещата.

— Дано да не продължи дълго. Капитан Луис не е от търпеливите, а хеликоптерът има гориво само за още половин час. А това е едва половината от него.

— А другата половина?

— Решението ви да скочите на влекача ни дойде изневиделица и нито екипажът ми, нито аз сме вечеряли.

— Поднасяте ли ме?

— Не и ако стане навик бреговата охрана да пропуска яденето си — разсмя се Стоу.

— Но нали ще бъдете в готовност и няма да ме изоставите?

— Разбира се — отвърна Стоу и веселият тон в гласа му изчезна. — Само се надявам влекачът да не е оставил шлепа за през нощта и да продължи към сметището утре сутринта.

— Не мисля така — каза Джулия. — Една от постройките е оборудвана с релси. Според мен тя представлява много удобно място за разпределяне на емигрантите по местоназначенията им в страната.

— Ще помоля капитан Луис да поиска справка от железопътната компания за разписанията на товарните влакове, които спират край захарната фабрика — предложи разумно лейтенант Стоу. — Междувременно ще отбия моторницата в един малък залив на разклонението на около стотина метра южно от вас. Ще останем тук до второ нареждане. — Настъпи кратка пауза. — Госпожице Лий?

— Да?

— Не губете надежда. Току-що забелязахме една стара избеляла табела край брега на разклонението, килната на една страна. Искате ли да узнаете какво пише на нея?

— Да, да, кажете ми — бързо изрече Джулия.

— Фабрика номер едно за преработка на захар „Феликс Бартоломо“. Основана през 1883 година. Вероятно шлепът е закотвен край тази отдавна изоставена захарна фабрика. Доколкото виждам, съоръжението е по-мъртво от вкаменени останки от динозавър…

— Тогава защо се охранява?

— Това не зная — призна Стоу.

— Чакайте! — извика ненадейно Джулия. — Чух нещо.

Тя замълча и се ослуша, а Стоу не я обезпокои с въпроси. Като от много далече до нея долетя приглушено подрънкване на метал в метал. Отначало помисли, че шумът идва от вътрешността на пустеещата фабрика, но после разбра, че го заглушава водата под шлепа. Тя бързо започна да мята чувалите настрани, за да си направи път до дъното на шлепа. После допря ухо до влажния ръждясал метал.

Този път чу приглушени гласове, чиято вибрация се предаваше през метала. Не можеше да различи думи, но разбра, че са викове на хора. Джулия отново се изкачи върху купчината чували и погледна към пазача. Той продължаваше да гледа телевизия и тогава тя се надвеси през борда и се вгледа във водата. В дълбините нямаше издайнически светлини, те бяха толкова черни, че не се виждаше нищо.

— Лейтенант Стоу?

— Слушам.

— Можете ли да видите нещо във водата между кея и шлепа?

— Оттук нищо. Но виждам вас.

Джулия инстинктивно се обърна в негова посока, но видя само тъмнина.

— Можете ли да следите движенията ми?

— Да, през оптичния уред за нощно виждане. Нямам намерение да допусна някой да се прокрадне до вас, без да го усетите.

Добрият, предан лейтенант Стоу! По друго време, на друго място сигурно би изпитала нежни чувства към него. Но всяка мисъл за подобни чувства, колкото и мимолетна да беше, извикваше в съзнанието й образа на Дърк Пит. За първи път в живота си бе сляпо увлечена по мъж и независимият й дух не знаеше как да приеме това положение. Някак с неохота тя отново се съсредоточи в задачата си.

— Предполагам, че има друг плавателен съд или някакво помещение, прикачено под дъното на шлепа — съобщи тя.

— По какво съдите? — попита Стоу.

— Чух гласове през палубата. Това обяснява как китайците са успели да прекарат емигрантите тайно през Сунгари и да минат безпроблемно през емиграционните и митническите служители и бреговата охрана.

— Ще ми се да ви повярвам, госпожице Лий, но предположението ви за някакво херметическо помещение, превозено през два океана от Китай, а после прикачено под дъното на шлеп за плаване по речно разклонение в Луизиана до железопътен терминал в изоставена захарна фабрика може да ви донесе награда за художествена проза, но не би могло да издържи пред прагматични умове.

— Готова съм да се обзаложа — отвърна твърдо Джулия.

— Мога ли да попитам какви са намеренията ви? — Приятелският тон на Стоу изведнъж стана официален.

— Смятам да се добера до фабриката и да я огледам отвътре.

— Неразумен ход. По-добре изчакайте до сутринта.

— Ще бъде много късно. Дотогава емигрантите положително ще бъдат наблъскани в товарни вагони и откарани далеч.

— Госпожице Лий — заговори със студен глас Стоу. — Настоявам да избиете тази мисъл от главата си и да се завърнете при нас. Ще се доближа с моторницата и ще ви взема от шлепа.

Но Джулия не бе стигнала дотук, за да изостави нещата.

— Не, благодаря ви, лейтенант Стоу. Ще вляза във фабриката. Ако открия това, на което се надявам, тогава вие и хората ви можете да нахлуете вътре.

— Госпожице Лий, държа да ви напомня, че сте под покровителството на бреговата охрана, ние не сме полицейски отряд. Съветът ми, ако искате да се вслушате в него, е да изчакате до сутринта, да поискате заповед за обиск от местния съдия и тогава да изпратите местния шериф да разследва случая. Така ще спечелите повече точки пред вашите началници.

Джулия като че ли изобщо не го слушаше.

— Моля ви, помолете капитан Луис да уведоми Питър Харпър във Вашингтон и СЕН в Ню Орлиънс за предположението ми. Лека нощ, лейтенант Стоу! Ако искате, да обядваме заедно утре.

Стоу се опита на няколко пъти да се свърже с Джулия, но тя беше изключила приемника си. Той огледа разклонението през уреда за нощно виждане и я видя как скочи от шлепа и се затича по пристана, после изчезна от поглед зад един покрит с мъх дъб от външната страна на телената ограда.

 

 

Джулия стигна до дъба и се скри за малко под мъха, който висеше от клоните на дървото. Погледът й бавно обходи пустеещите на вид постройки на захарната фабрика. Никаква светлина не се процеждаше от пропуканите врати и прозорците. Ослуша се, но чу само ритмичната стържеща песен на жътвари и си помисли, че лятото е вече зад ъгъла. Благоуханният въздух беше тежък и влажен, не подухваше ветрец, за да изсуши мократа й от пот кожа.

Основната постройка беше на три етажа и изглеждаше здрава и масивна. Прозорците бяха само толкова, колкото да пропускат дневна светлина във вътрешността, но никъде не се виждаха вентилационни отвори и за мъжете и жените, които някога са работили тук, условията явно са били тежки. Тухлените стени бяха покрити със зелен мъх и с пълзящи растения, които така се бяха впили в пукнатините на мазилката, че бяха обезсилили прегръдката й и на много места парчета от нея бяха паднали.

Тя продължи в сянката на избуялата покрай оградата растителност и стигна до широка бетонна пътека с релси, които водеха към тежък портал, заключен с катинар, и свършваха пред масивна дървена врата за вътрешността на главния склад. Наведе се да огледа релсите под светлината на един електрически стълб. Бяха лъскави и без петънце ръжда. Сега предположението й още повече се потвърди.

Тя продължи да разузнава, промъквайки се безшумно като котка между храстите, и стигна до малка дренажна тръба с диаметър около шейсет сантиметра, която минаваше под оградата и някога е изливала съдържанието си в канавка, успоредна на старата фабрика. Хвърли бърз поглед наоколо, за да провери дали все още не е забелязана, влезе в тръбата и запълзя навътре.

Джулия още не можеше да се начуди, че само един пазач охранява мястото. Липсата на повече охрана и по-ярко осветление предполагаше, че тук не се държи нищо кой знае колко ценно. Но тъй като си разбираше от работата, не изключи възможността движенията й да се записват със скрити инфрачервени видеокамери от мига, в който скочи от шлепа. Но вече нямаше връщане назад. Ако това наистина беше разпределителен пункт за незаконни емигранти, тогава Кин Шан не работеше под обичайната формула за фанатична тайнственост и силна охрана.

Един широкоплещест мъж никога не би могъл да се провре през дренажната тръба, а на Джулия дори й оставаха сантиметри от двете страни. Отначало виждаше само тъмнина, но след като се промуши по леката извивка на тръбата, пред нея се разкри кръг от лунна светлина, който се отразяваше във вода. Най-накрая излезе от тръбата и се озова в ров, пълен с няколкосантиметрова кал, който обточваше главната складова постройка с цел да събира дъждовната вода, стичаща се по улуците от улеите на покрива.

Огледа се наляво и надясно. Никакви сирени, никакви кучета, никакви прожектори не посрещнаха влизането й в двора на захарната фабрика. Облекчена, че присъствието й не е открито, тя тръгна крадешком покрай постройката, търсейки начин да проникне вътре. Спря се да размисли от коя страна да заобиколи сградата. Тази, където бяха релсите, които се спускаха към сутерен, беше открита и осветена от лампата на електрически стълб, затова реши да продължи в обратната посока, която й предлагаше повече тъмнина от горичката от кипариси.

Малък гъст храсталак се изпречи на пътя й и Джулия пропълзя под него. Разперените й опипващи пръсти докоснаха каменно стъпало, после второ, които вървяха надолу. Тя присви очи и се вгледа в мрака. Стъпалата бяха покрити с боклуци и тя се стараеше да стъпва внимателно. Вратата в подножието на стълбите беше съвсем очукана. Направена от дъб и някога масивна, тя е могла да възпира нашественици, но от влажния климат пантите й бяха толкова силно ръждясали, че дори лек ритник беше достатъчен да я отвори, което Джулия и направи.

Вратата се открехна и Джулия се промъкна вътре. Трябваше й малко време, докато разбере, че се намира в коридор с каменни стени. В другия край, на петнайсетина метра пред нея, доколкото прецени, се виждаше слаба светлина.

Тя тихо пристъпи напред, изпълнена с характерното за жените предчувствие за нещо лошо. Озова се в кабинет, обзаведен с тежка дъбова мебел, много популярна в началото на двайсетия век. Стаята беше безупречно чиста. Никъде не се виждаше прах или паяжина. Сякаш беше влязла в капсула на време. Както и в капан.

Стомахът й се сви, когато дъбовата врата се затвори зад нея и трима мъже излязоха иззад параван, прикриващ дневна стая в другия край на стаята. И тримата мъже бяха облечени в делови костюми, двама от тях носеха кожени куфарчета, сякаш току-що излизаха от съвещание.

Преди да успее да се обади по радиото, някой хвана ръцете й и запуши устата й.

— Вие сте много упорита млада дама, Лин Тай… или може би да ви наричам Джулия Лий? — каза Ки Уон, главният екзекутор на Кин Шан, покланяйки й се леко със сатанинска усмивка. — Нямате представа колко съм радостен да ви видя отново.

 

 

Стоу гледаше блатистото разклонение и в същото време притискаше приемника в ухото си с едната ръка, а с другата държеше микрофона пред устата си.

— Госпожице Лий, ако ме чувате, моля ви, обадете се.

Слухът му долови нещо като приглушени гласове миг преди връзката с Джулия да прекъсне. Първият му инстинкт беше да потегли по разклонението и да закотви до кея. Но не беше сигурен дали Джулия не е изпаднала в застрашаваща живота й ситуация, както и дали трябва да рискува живота на хората си. Друг фактор, който му дойде наум, беше възможността от засада на територия, която не му беше позната. Стоу пое по пътя, използван от хитрите офицери, откакто бе сформирана първата военна сила: прехвърли отговорността на началника си.

— „Уихокън“, тук лейтенант Стоу.

— Чуваме ви — отговори гласът на капитан Луис.

— Сър, мисля, че имаме ситуация.

— Моля, обяснете.

— Връзката с госпожица Лий се загуби.

Настъпи моментна пауза. После Луис заговори бавно.

— Останете където сте и дръжте захарната фабрика под наблюдение. Съобщавайте ми всяка нова информация. Аз тръгвам към вас.

Стоу стоеше в моторницата и гледаше към стихналите и тъмни постройки.

— Дано бог да ви помогне, ако сте в беда, госпожице Лий — смънка той под носа си. — Защото аз няма да мога.