Клайв Къслър
Азиатска вълна (24)

22.

23 април 2000 г.

Река Ачафалайа, Луизиана

Една от най-големите реки в света, Нил още от древни времена омайва с романтично очарование, Амазонка извиква в съзнанието картини на смели приключения и дебнещи опасности, а Яндзъ изпълва душата със загадките на Ориента. Човек си представя фараони, излежали се в големи императорски лодки, карани от стотици гребци… Испански завоеватели, които се бият и загиват в зеления ад… Китайски джонки и сампани, сновящи по жълтеникавокафявата вода. Но реката, която истински пленява въображението, е Мисисипи.

Благодарение на повествованията на Марк Твен за големите колесни речни кораби, които надуват свирки при разминаването си със сала, на който са Хък Фин и Том Сойер, както и битките по реката между броненосците на Федералния съюз и Конфедерацията по време на Гражданската война, миналото на Мисисипи изглежда толкова близко, че човек трябва само да се взре през тънкото було, за да се потопи в него.

„Бащата на реките“, както я наричат индианците, Мисисипи е единствената река в Северна Америка, която се нарежда сред десетте най-големи реки в света. Трета по големина, трета по оттичане, пета по обем, общата й дължина от извора на притоците й в Монтана, наред с най-дългия й приток Мисури, до вливането й в Мексиканския залив достига 5607 километра.

Течаща тежко като живак, търсейки непрекъснато пътя на най-малкото съпротивление, Мисисипи многократно е променяла коритото си през последните пет хиляди години, и особено след като най-накрая водите й достигат настоящото си ниво в края на последния ледников период. Между 1900 и 700 година преди новата ера коритото й е било с близо 65 километра по на запад от сегашното. Реката неуморно се измества в една или друга посока на територията на Луизиана, оставяйки след себе си канал след канал. Почти половината от почвата на щата е образувана от натрупаните огромни количества дънна утайка и глина от Мисисипи, донесени чак от Минесота и Монтана на север.

— Водата изглежда доста спокойна днес — отбеляза мъжът на повдигнатата по-високо седалка, който гледаше от лоцманската кабина на „Джордж Б. Ларсон“ — хидрографски кораб на армейския инженерен корпус.

Застаналият до пулта за управление капитан на кораба Лукас Жиро само кимна, докато прекарваше плавателния съд покрай добитъка, който пасеше върху дигите край река Мисисипи в южната част на Луизиана.

Намираха се в Каджун, последния аванпост на културата на Френска Акадия. Виждаха се товарни камиони, паркирани под разперените корони на дърветата до издигнати върху пилони колиби със стени от насмолена дебела хартия. В близост малки баптистки черкви се издигаха от влажната местност, олющените им от боята дървени стени гледаха към гробища със слегнали се от атмосферните влияния гробове. Избуяли от богатата почва соеви и царевични насаждения се поклащаха между изкуствените езера, където се развъждаше сладководна риба. Малки магазинчета за железария и фураж от едната страна на тесни улички гледаха срещу автомобилни гаражи, около които бяха пръснати ръждясващи счупени коли, полузакрити от зелени храсти, прораснали през счупените им стъкла.

Генерал-майор Франк Монтейн наблюдаваше минаващия покрай тях пейзаж, докато големият хидрографски кораб се плъзгаше по реката, забулена от лека утринна мъгла. Той наближаваше шейсетте и беше облечен със светлосив костюм и синя раирана риза с виненочервена папийонка. Под разкопчаното му сако се виждаше жилетка, украсена с широка златна верижка на часовник, висяща от двете джобчета. Скъпа сламена шапка беше килната предизвикателно върху стоманеносивата му коса, пригладена назад от слепоочията. Веждите бяха успели да се запазят черни и се извиваха над ясните му сиво-сини очи. От външния му вид лъхаше изтънченост, подсилена от суровост, която само се долавяше, но не се забелязваше. Върху скута му лежеше „търговската му марка“ — бастун от върбово дърво с дръжка във вид на скачаща жаба.

Монтейн добре познаваше капризната природа на река Мисисипи. За него тя беше чудовище, обречено во веки веков да се провира през тесен проход. То предимно дремеше, но от време на време така се разяряваше, че преливаше от бреговете си и причиняваше бедствени наводнения. Работата на генерал Монтейн и на армейския инженерен корпус, който той представляваше, беше да озаптява това чудовище и да закриля милионите хора, живеещи покрай бреговете и дигите му.

Като председател на комисията за река Мисисипи, от Монтейн се изискваше веднъж годишно да инспектира проектите по контрол на наводненията с влекач на армейския корпус, оборудван почти като туристически кораб. По време на тези плавания го придружаваше група високопоставени офицери от армията, както и цивилният му персонал. При спирането край градовете и пристанищата на реката той даваше пресконференции за местните жители, за да чуе за техния принос в поддържането на реката, както и оплакванията им за влиянието на реката върху живота им.

Монтейн не обичаше гуляите, които местните власти даваха по този повод. Предпочиташе да извършва непредизвестени инспекции с най-обикновен работен кораб, на борда на който да са само той, капитан Жиро и екипажа му. Без някой да го разсейва, той можеше да проучи от първа ръка устойчивостта на подпорните стени покрай дигите, изградени с цел да намалят ерозията, да огледа състоянието на самите диги, каменните вълноломи и плавателните шлюзове, отвеждащи към и от реката.

Защо именно армейският инженерен корпус води безкрайна война срещу наводненията? Техният щурм за укротяването на река Мисисипи води началото си от първите години на осемнайсетия век. След построяването на укрепления покрай реката по време на войната от 1812 година, които да отблъснат британските военни сили, корпусът преценил за благоразумно да приложи опита си в граждански обекти, а Военната академия в Уест Пойнт имала само едно училище за инженери в страната. Днес организацията изглежда почти архаична, когато човек вземе предвид, че цивилните, които работят за корпуса, превъзхождат по численост армията със сто и четирийсет на един.

Франк (чието име в акта му за раждане е Франсоа) е роден каджунец от енорията Плакмайн под Ню Орлиънс и прекарал детството си в света на Френска Акадия, на юг от Луизиана. Баща му, рибар, или по-точно ловец на омари, построил с двете си ръце плаваща къща в блатото и с течение на годините натрупал сума ти пари, като закарвал и директно продавал улова си на ресторантите в Ню Орлиънс. И като повечето каджуни, той не харчел парите си и умрял много богат.

Монтейн говорел френски, преди да научи английски, и съучениците му в Академията го наричали Потпури, защото непрекъснато бъркал двата езика в разговор. След забележителна кариера като военен инженер във Виетнам и войната в Залива, Монтейн бързо се издигнал, след като получил няколко академични степени в свободното си време, включително доктор по хидрология. На петдесет и пет години е назначен за командир на цялата мисисипска долина край Сейнт Луис. Той се оказа роден за тази работа. Монтейн обичаше реката почти толкова, колкото обичаше жена си, също каджунка — сестра на най-добрия му приятел от детските години — и трите си дъщери. Но наред с любовта си към течащи води, той изпитваше и страх, че един ден майката природа ще се развилнее и ще помете всичките му усилия, като надигне бушуващата Мисисипи над дигите и залее милионите акри земя, докато си прокарва нов канал към Мексиканския залив.

По-рано същата сутрин, малко преди да пукне зората, „Ларсон“, наречен на името на отдавна споминал се военен инженер от армейския корпус, навлезе в плавателните шлюзове, построени от корпуса за регулиране на водата и за предпазване водите на Ачафалайа да се влеят в Мисисипи. Огромните контролни съоръжения, които в основата си представляват язовири с преливници, се намираха на осемдесет километра над Батън Руж, край един стар завой на реката, където преди сто и седемдесет години Ред Ривър някога се е вливала в Мисисипи, а Ачафалайа е изтичала оттам. После, през 1831 година, един търговец на парни кораби — капитан Хенри Шрив, прокопал канал през извивката на завоя. Сега Ред Ривър минава покрай Мисисипи и тече през останките от завоя, станали впоследствие известни като Олд Ривър. Подобно на сирена, подмамваща лековерен моряк, Ачафалайа, с дължината си от едва 227 километра до Мексиканския залив по посока на Мисисипи, подканва главната река в разтворените си прегръдки.

Монтейн беше излязъл на палубата, когато вратите се затвориха и пресякоха пътя на водите на Мисисипи. Той наблюдаваше стените на шлюза, които като че ли се издигаха към небето, докато хидрографският кораб се спускаше към Ачафалайа. Той помаха на дежурния на шлюза, който също вдигна ръка за поздрав. Водите на Ачафалайа течаха с четири метра по-ниско от тези на Мисисипи, но бяха нужни само десет минути, преди западните врати да се отворят и „Ларсон“ да навлезе в канала, водещ на юг към Морган Сити и Мексиканския залив оттатък него.

— По кое време изчислихте, че ще се срещнем с научноизследователския кораб на НЮМА под Сунгари? — попита той капитана на „Ларсон“.

— Някъде около три часа — отговори Жиро без колебание.

Монтейн впери поглед към един голям тласкач, бутащ дълга редица от шлепове надолу по реката.

— Май превозват дървен материал — отбеляза той.

— Сигурно са на път за новото промишлено съоръжение близо до Мелвил.

С орловите си френски черти и с дългите си черни мустаци Жиро приличаше на един от тримата мускетари. И той като Монтейн бе израснал в земята на каджуните, само че никога не я беше напускал. Едър мъж с корем, който рядко не беше пълен с бира „Дикси“, той имаше язвително чувство за хумор, познато нагоре и надолу по реката.

Монтейн наблюдаваше как една бърза лодка с четирима младежи препускаше безразсъдно около кораба им и пресече на метри пред шлеповете, последвана от други техни четирима приятели, яхнали чифт скутери.

— Ама че глупави деца — смотолеви Жиро. — Ако на някое от тях загасне двигателят пред шлеповете, влекачът по никакъв начин няма да е в състояние да спре инерцията, с която ги бута.

— И аз правех така с петметровия алуминиев риболовен скиф на баща ми, чийто извънбордов двигател имаше мощност двайсет и пет конски сили, пък ето че останах жив.

— Извинете, че ще ви го кажа, господин генерал, но вие сте бил по-луда глава и от тях.

Монтейн знаеше, че Жиро не го каза от липса на уважение към него. Знаеше също, че лоцманът бе станал свидетел на дяла му в злополука през дългите години, в които бе управлявал кораби и влекачи нагоре-надолу по речната система на Мисисипи. Какво ли не бе виждал по реката: заседнали кораби, петролни разливи, сблъсъци, пожари и като повечето стари лоцмани беше предпазлив човек. Никой не беше по-наясно от него, че Мисисипи е река, която не прощава.

— Кажи ми, Лукас — каза Монтейн, — мислиш ли, че някой ден Мисисипи ще се влее в Ачафалайа?

— Едно голямо наводнение, и реката ще разкъса дигите и ще се понесе към Ачафалайа — отвърна стоически Жиро. — След една година, след десет или дори след двайсет, но рано или късно реката няма повече да тече покрай Ню Орлиънс. Въпрос е само на време.

— Армейският корпус доста се е потрудил да я държи под контрол.

— Човек не може да нарежда много дълго на природата какво да прави. Само се надявам да доживея да видя това.

— Гледката няма да е приятна — отбеляза Монтейн. — Резултатите от бедствието ще бъдат потресаващи. Смърт, големи наводнения, масово разрушение. Защо искаш да ставаш свидетел на подобна разруха?

Жиро се извърна от кормилното колело и погледна генерала.

— Каналът вече носи водите на реките Ред и Ачафалайа. Само помислете каква огромна река ще потече през южна Луизиана, когато цялата Мисисипи се отприщи и добави водите си към другите две. Такава гледка трябва да се види!

— Да — рече бавно Монтейн, — трябва, но се надявам аз да не доживея да я видя.