Клайв Къслър
Азиатска вълна (43)

41.

Речните звуци се заглушаваха от леката мъгла, която се стелеше над тъмната река. Белите чапли и сивите рибари, които крачеха безшумно по брега и заравяха дългите си извити клюнове в тинята, за да търсят храна, бяха първите, които почувстваха, че нещо, което не беше от техния свят, се приближава към тях в нощта. То започна с леко накъдряне на водната повърхност, което изведнъж се увеличи до внезапно раздвижване на въздуха и силен грохот. Изплашените птици разпериха крила и отлетяха.

Неколцината души, които се разхождаха по дигата след вечеря и гледаха светлините на корабите във водата, се стреснаха от внезапната поява на огромната сянка. После речното чудовище изплува от мъглата, порейки водата с невероятна за масивните му пропорции лекота. Въпреки че четирите гребни винта на кораба се въртяха бавно, за да преодолеят острия завой, дирята му образуваше високи вълни, които заливаха дигите почти до пътя и блъскаха в брега по-малките плавателни съдове. Но щом излезе от завоя, той се понесе с пълна скорост по водата.

Освен една бяла светлина на част от някогашната висока фокмачта и червените и зелени навигационни светлини, единственото друго осветление беше призрачно сияние от кормилната рубка. По палубите нямаше никакво движение, само от време на време се появяваха силуети на двете крила на мостика. Корабът не развяваше знаме, само на кърмата и носа с изпъкнали букви бе написано името му.

Но преди мъглата да го скрие отново, палубите му изведнъж се оживиха. Мъже се разтичаха нагоре-надолу и започнаха да разполагат пултове за управление на огъня и да подреждат една до друга преносими ракетни установки срещу евентуална атака от американските власти. Въпреки че мъжете бяха облечени небрежно, те бяха елитна бойна група — безпощадни, дисциплинирани и добре обучени за предстоящата им задача. Ако бъдеха заловени живи, те бяха готови да се самоубият или да загинат в битка. А ако операцията минеше успешно, всички щяха да бъдат качени на хеликоптери, преди корабът да бъде потопен.

Капитан Хунчан излезе прав по отношение на изненадата и шока, изписани по лицата на хилядите хора, стекли се по крайбрежието, за да посрещнат „Юнайтед стейтс“. След като подмина един плавателен съд, той подаде команда за пълен напред и се развесели, когато видя как градът остава зад кърмата и никак не се притесни, че корабът му блъсна една малка яхта и пътниците й, която се случи на пътя му. Разсмя се, като видя, че сред комисията по посрещането е губернаторът на Луизиана и кметът на Ню Орлиънс. Те изглеждаха истински потресени, когато „Юнайтед стейтс“ подмина пристанището, където трябваше да пусне котва и да бъде подновен с луксозни стаи, ресторанти, магазини за подаръци и хазартни маси.

През първите трийсет мили една флотилия от яхти, лодки с извънбордови двигатели и рибарски кораби го следваха по петите. Един катер на бреговата охрана също препускаше след него по реката, а по магистралата, минаваща успоредно на брега, хвърчаха шерифската и полицейските патрулни коли с виещи сирени и мигащи червени лампи. Хеликоптери, наети от новинарските канали на нюорлианската телевизия, кръжаха над кораба с камери, насочени към внушителната сцена под тях. Скоро катерът на бреговата охрана и частните лодки изостанаха, тъй като не можеха да поддържат същата невероятно висока скорост на кораба.

Когато се стъмни, първият проблем, пред който се изправи Хунчан, не беше стесняващият се воден канал между Ню Орлиънс и Батън Руж, чиято дълбочина намаля от триста до сто и петдесет метра. На кораба и петнайсет метра му бяха достатъчни. Корпусът му в най-широката си част беше трийсет метра и значително се стесняваше към водолинията. Щом можа да мине по Панамския канал, щеше да мине и оттук, заключи Хунчан. Безпокоеше го преминаването под шестте моста, свързващи двата бряга на реката. Пролетното оттичане беше увеличило нивото на водата с близо четири метра и това донякъде застрашаваше минаването на кораба под тях.

„Юнайтед стейтс“ се промъкна на сантиметри под първите три моста, като закачи обаче с високите си комини ниската част на последния. Следващите два моста му предоставиха тясна пролука от не повече от три метра и шейсет. За оставащия последен мост — край Доналдсвил — Хунчан внимателно бе изчислил, че корабът му може безопасно да мине под него и дори да му остане свободно място от метър и осемдесет. Оттам нататък по пътя му за Загадъчния канал нямаше да има повече препятствия освен речния трафик.

Хилядите му тревожни мисли започнаха да изчезват. Нямаше силен вятър, който да избутва кораба от курса му. Мин Лин направляваше с вещина кораба по честите завои на реката. И най-важното: изненадата беше на негова страна. Докато американците да осъзнаят какво става, щеше да е вече много късно. Хунчан щеше да е закарал кораба точно на мястото, където щеше да отклони водата през взривения в дигата пролом, екипажът му щеше да потопи кораба и да е във въздуха на път за безопасността на Сунгари, откъдето щеше да се качи за готовия да отплава „Сун Лиен стар“. Колкото по-бързо се приближаваше „Юнайтед стейтс“ до мястото на потапянето си, толкова по-бързо се отдалечаваха тревожните мисли на капитана му.

Изведнъж Хунчан почувства неочаквано сътресение на палубата под краката си и се напрегна. Погледна бързо към Мин Лин, очаквайки да получи от него знак за някаква грешка в изчисленията си. Но забеляза само капчици пот по челото на кърмчията и стиснатите му устни. После палубата отново се успокои, с изключение на вибрациите от машините, и корабът продължи с пълна скорост напред по правия участък на реката.

Хунчан стоеше с разкрачени крака. Никога не бе чувствал такава невероятна сила от кораб: 24 000 конски сили, които го движеха по реката с шеметната скорост от петдесет мили в час — скорост, каквато никой кораб под негово управление не бе вдигал. Той се усмихна, когато подминаха крайречна къща с висок пилон, на който се развяваше знамето на Конфедерацията. Скоро, много скоро знамето нямаше повече да плющи над водите на Мисисипи, а над малък кален поток.

Мостикът беше необичайно тих. Не се налагаше Хунчан да издава команди за курса и скоростта. Мин Лин бе поел пълното управление на кораба. Без да отделя ръце от щурвала, той наблюдаваше големия монитор, който изобразяваше плавателния съд и положението му спрямо реката в триизмерен образ, предаван от инфрачервените камери, монтирани на носа и комините.

— Пред нас има тласкач, който бута десет шлепа за зърно — съобщи Мин Лин.

Хунчан грабна корабния радиотелефон.

— До капитана на тласкача, който наближава кея Сейнт Джеймс. Застигаме ви. Ние сме на половин миля зад вас и скоро ще ви изпреварим откъм ваше дясно. Нашата широчина е трийсет метра, затова се дръжте на разстояние от нас!

От незнайния капитан на влекача не дойде отговор, но Хунчан успя да види през очилата си за нощно виждане, че влекачът бавно започна да отбива наляво. Капитанът на влекача не беше следил новините от Ню Орлиънс и не можеше да си представи, че кораб с размерите на бегемот го застига с такава невероятна скорост.

— Няма да успее да се дръпне навреме — отбеляза спокойно Мин Лин.

— Не можем ли да намалим скоростта? — попита Хунчан.

— Ако не го изпреварим по правия сектор, после ще стане невъзможно да го направим на завоите, които следват.

— Тогава сега или никога!

Мин Лин кимна.

— За нас всяко отклонение от компютърно програмираното ни плаване може доста да застраши операцията.

Хунчан отново взе радиотелефона.

— Капитане, моля, отдръпнете се бързо, в противен случай може да връхлетим върху вас.

Тогава се разнесе гневният глас на капитана на влекача.

— Ей, ти, Чарли Браун, реката да не е твоя! Ти кого си седнал да заплашваш?

Хунчан поклати отегчено глава.

— По-добре погледнете назад зад кърмата си.

Отговорът се чу като сподавено ахване:

— Божичко! Откъде се взехте?

Влекачът и шлеповете започнаха бързо да се отклоняват наляво. Макар маневрата да бе извършена навреме, огромната килватерна струя на суперлайнера, чийто корпус изместваше над 40 000 тона вода по време на движение, се изля като водопад върху влекача и шлеповете, отхвърли ги високо и ги запрати на сухо върху насипа на дигата.

След десетина минути корабът подминаваше Доналдсвил, след като успешно мина и под последния мост. Когато светлините на моста се загубиха зад завоя на реката, Хунчан си позволи лукса да си налее чаша чай.

— Още дванайсет мили и пристигаме — каза Мин Лин с такова спокойствие, сякаш отбелязваше колко е спокойно времето. — Това прави двайсет — двайсет и пет минути, не повече.

Хунчан тъкмо допиваше чая си, когато един от моряците на вахта на дясното крило на мостика надникна през вратата на кормилната рубка.

— Виждам самолети, капитане, приближават ни от север. Шумът им е като на хеликоптери.

Хунчан се беше надявал и на радиолокатор на борда, но Кин Шан, знаейки, че „Юнайтед стейтс“ е на последното си плаване, сметна да не се впуска в излишни разноски.

— Можеш ли да определиш колко са на брой?

— Видях два насочени право към реката — отвърна морякът, продължавайки да се вглежда през очилата си за нощно виждане.

Няма защо да се паникьосвам, помисли си Хунчан. Те са или на щатската полиция и не могат да направят нищо, освен да подадат предупреждения към кораба да спре, или са наети от медиите. Той вдигна глава и погледна през очилата си за нощно виждане. Кръвта му във вените се смръзна, когато разпозна отличителните знаци на военните.

В същия момент дълга редица от прожектори освети реката ярко като ден и той видя конвой от бронетанкова техника на отсрещната страна на източната дига, с оръдия, насочени към участъка на речния канал, по който щеше да мине корабът. Хунчан се изненада, като не видя гранатохвъргачки. Тъй като не бе запознат с военната бойна техника, той не разпозна по-старите танкове М1А1 на Националната гвардия със 105-милиметрови оръдия. Но беше напълно наясно какво можеха да причинят на невъоръжен суперлайнер.

Двата хеликоптера „Сикорски Н-76 Ийгълс“ се разделиха и оградиха кораба от двете страни, поддържайки височина на нивото на горната палуба. После единият намали скоростта си и закръжи над кърмата, а другият се изравни с кормилната рубка и насочи ярък прожектор към нея.

Глас от високоговорител прогърмя над шума от лопатите на витлото:

— Веднага спрете кораба!

Хунчан не се подчини. Съдбата неочаквано се бе обърнала срещу него. Явно, че американците са били предупредени. Те са разбрали! Дявол да ги вземе! Разбрали са, че Кин Шан има намерение да разруши дигата и да използва кораба като отклоняващ бент.

— Спрете незабавно! — долетя отново гласът. — Ще се качим на борда да арестуваме кораба ви!

Хунчан преценяваше шансовете си, ако пробие засадата. Преброи шест танка, наредени върху дигата напред. При липсата на ракети с мощни бойни глави врагът нямаше да е в състояние да потопи огромния кораб само с оръдейно обстрелване. Големите му двигатели се намираха доста под водолинията и бяха защитени от нападение от повърхността. Той погледна часовника си. Загадъчният канал беше само на петнайсет минути път. За миг си помисли да спре кораба и да се предаде. Но нали беше поел отговорност. Да зареже сега всичко, означаваше да загуби достойнството си. Не, няма да направи нищо, с което да опозори семейството си. И реши да продължи напред.

Сякаш в подкрепа на решението му, един от отрядите от китайските специални части изстреля една противовъздушна ракета SA-7 с инфрачервено самонасочване, руско производство, в хеликоптера, кръжащ над кърмата. На разстояние по-малко от двеста ярда беше невъзможно тя да не улучи, дори и да нямаше система за самонасочване. Ракетата улучи хеликоптера в лонжерона зад фюзелажа и го разби. Летателната машина загуби хоризонталното управление и се запремята бясно във въздуха, преди да падне в реката и да изчезне от поглед. Междувременно обаче двамата пилоти и войниците в него успяха да скочат.

Мъжете във втория хеликоптер нямаха този късмет. Следващата ракета го пръсна надве и запрати горящите отломки и тела в тъмните води на реката.

Хунчан и китайският отряд не чуха ниския шум от бучене, който се приближаваше от горното течение на реката, нито забелязаха двата черни парашута, които закриха за миг звездите на нощното небе. Погледите на всички бяха обърнати към заплашителните оръдия на танкове, мислите на всички бяха съсредоточени върху пробиването на засадата от разрушителен огън, за който не се съмняваха, че ще ги унищожи.

С тих глас капитан Хунчан подаде по корабния телефон командата си в машинното отделение:

— Пълен напред!