Клайв Къслър
Азиатска вълна (3)

1.

14 април 2000 г.

Тихи океан, край щата Вашингтон

Като мъчително изкачване от бездънна яма Лин Тай бавно започна да идва в съзнание. Чувстваше цялата горна половина на тялото си натъртена. Тя изстена през стиснати зъби, за да не изкрещи от непоносимите болки. Повдигна едната си тежко наранена ръка и внимателно опипа с пръсти лицето си. Едното й око с цвят на кафе беше затворено от оток, другото, също подуто, беше леко отворено. Носът й беше счупен и кръвта продължаваше да се стича от ноздрите. С облекчение почувства, че зъбите й са все още на местата си, но ръцете и раменете бяха целите в синини. Не си струваше да почва да ги брои.

Отначало Лин Тай не знаеше защо я бяха повикали за разпит. Обяснението дойде по-късно, малко преди да бъде жестоко пребита. Естествено, имаше и други, които бяха избутани настрани от огромната група незаконни китайски емигранти на борда на кораба, и те също бяха изтезавани и хвърлени в едно тъмно помещение в товарния трюм. Нямаше ясна представа за причината, всичко й се струваше объркано и неразбираемо. Почувства, че е отново на път да изпадне в безсъзнание и да полети обратно в ямата.

Корабът, с който пътуваше от китайското пристанище Киндао по Тихия океан, имаше всички външни белези на типичен туристически кораб. Носеше името „Индиго стар“^[1], корпусът му от водолинията до комина беше боядисан в бяло. „Индиго стар“, чиито размери не се различаваха от повечето други по-малки туристически кораби, които превозваха между сто и сто и петдесет пътници сред разкош и удобства, беше натъпкал в огромните си открити ниши в корпуса и надстройката близо хиляда и двеста незаконни китайски емигранти. Гледан отвън, той изглеждаше съвсем невинен, докато отвътре представляваше същински ад.

Лин Тай не си беше представяла, че тя и останалите над хиляда души като нея ще трябва да пътуват при такива непоносими условия. Храната беше оскъдна и едва задоволяваше глада. Условия за лична хигиена изобщо нямаше, а тоалетните бяха за окайване. Някои от пътниците, предимно деца и възрастни, вече се бяха простили с живота. Труповете им бяха изнесени навън и никой повече не ги видя. Лин Тай не изключи възможността те просто да са били изхвърлени в морето като боклук.

В деня преди „Индиго стар“ да стигне по разписание североизточното крайбрежие на Съединените щати, група надзиратели садисти, наричащи себе си „блюстители на закона“, които поддържаха атмосфера на страх и заплаха на борда на кораба, наобиколиха около трийсет-четирийсет от пътниците и ги отведоха насила на разпити, без да им дават никакви обяснения. Когато дойде нейният ред, Лин Тай беше въведена в малко тъмно помещение и й бе заповядано да седне на стол пред четирима надзиратели от тайната операция, които се бяха разположили зад една маса. И започнаха да обсипват Лин с въпроси.

— Име? — Въпросът й зададе слаб мъж, облечен в спретнат сив костюм на тънки райета. Имаше интелигентно, но безизразно гладко, кафяво лице. Другите трима седяха мълчаливо и гледаха кръвнишки. За посветените това беше класически акт на насилствен разпит.

— Казвам се Лин Тай.

— В коя провинция сте родена?

— Цзянсу.

— Там ли сте живяла? — попита слабият мъж.

— До двайсетата си годишнина, когато завърших образованието си. После се преместих в Кантон, където станах учителка.

Въпросите се задаваха безстрастно и без никаква интонация.

— Защо искате да отидете в Съединените щати?

— Знаех, че пътуването ще бъде крайно рисковано, но обещанията за големи възможности и по-добър живот ме изкушиха — отвърна Лин Тай. — Реших да напусна семейството си и да стана американка.

— Откъде взехте пари за това пътуване?

— Спестявах почти цялата си учителска заплата в продължение на повече от десет години. Останалата сума взех назаем от баща си.

— Той с какво се занимава?

— Преподавател е по химия в университета в Бейджин.

— Имате ли приятели или роднини в Щатите?

Тя поклати глава.

— Не, никакви.

Слабият мъж я изгледа продължително със замислено изражение, после я посочи с пръст и рече:

— Вие сте шпионка, изпратена да докладва за тайната ни операция.

Обвинението й дойде тъй неочаквано, че тя се смръзна за миг, преди да отвърне, заеквайки:

— Не зная… за какво говорите. Аз съм учителка. Защо ме наричате шпионка?

— По вида ви не личи да сте от Китай.

— Не е вярно! — извика тя, обзета от паника. — Баща ми и майка ми са китайци. Както и техните родители.

— Тогава обяснете защо ръстът ви е най-малко с десет сантиметра над средния за китайка и защо има нещо европейско в чертите на лицето ви?

— Кои сте вие? — попита тя. — Защо сте толкова груби?

— Макар че това не е важно, казвам се Ки Уон. Аз съм главният блюстител на реда на „Индиго стар“. А сега, моля, отговорете на последния въпрос.

Издавайки уплахата си, Лин обясни, че прадядо й бил датски мисионер, който оглавявал мисия в Лонян, и там се оженил за местно момиче.

— Това е единствената западна кръв в жилите ми, кълна се.

По всичко личеше, че инквизиторите изобщо не повярваха на обяснението й.

— Лъжете!

— Моля ви, повярвайте ми!

— Говорите ли английски?

— Знам няколко думи и изрази.

Тогава Уон мина към същността на разпита.

— Според нашите протоколи вие не сте платила достатъчно за това превозване. Дължите ни още десет хиляди щатски долара.

Лин Тай скочи на крака и извика:

— Но аз нямам повече пари!

Уон сви с безразличие рамене.

— В такъв случай ще трябва да бъдете върната обратно в Китай.

— О, не, моля ви, не мога да се върна, не и сега! — Тя закърши ръце до побеляване на кокалчетата им.

Главният надзирател хвърли скришом поглед към другите трима мъже, които седяха като каменни статуи. После заговори с променен, по-кротък глас.

— Вероятно ще се намери друг начин да влезете в Щатите.

— Ще направя каквото поискате — каза умолително Лин Тай.

— Ако ви свалим на брега, ще трябва да заработите останалата част от таксата за пътуването. Тъй като слабо говорите английски, няма да можете да си намерите работа като учителка. Без приятели или близки няма да имате средства за преживяване. Следователно ние ще се нагърбим да ви осигурим щедро храна, подслон и възможност да работите дотогава, докато сте в състояние сама да се издържате.

— Каква работа имате предвид? — попита плахо Лин Тай.

Уон помълча малко, след това се захили лукаво.

— Ще се захванете с изкуството да задоволявате мъжете.

Ето за какво било всичко това! На Лин Тай и на повечето от контрабандно влезлите чужденци никога нямаше да им бъде разрешено да се разхождат свободно из Съединените щати. Щом веднъж стъпят на чужда земя, те ще се превърнат в обвързани с договор роби, подложени на мъчение и изнудване.

— Да проституирам? — извика гневно ужасената Лин Тай. — Никога няма да се принизя толкова!

— Жалко — рече бездушно Уон. — Вие сте привлекателна жена и бихте могла да искате висока цена.

Той се изправи на крака, заобиколи масата и застана пред нея. Самодоволният му израз внезапно се замени от израз на злоба. После извади от джоба на сакото си нещо като твърд гумен маркуч и започна да я удря по лицето и тялото. Спря едва когато започна да го избива пот, хвана брадичката й с едната си ръка и я загледа в окървавеното лице. Тя стенеше и го молеше да я пощади.

— Може би ще промените решението си.

— Никога! — промълви тя през разранените си устни. — Предпочитам да умра!

Тънките устни на Уон се разтеглиха в студена усмивка. Той вдигна ръка и със силен замах стовари маркуча в основата на черепа й. Мрак обгърна Лин Тай.

Изтезателят й се върна до масата и седна на мястото си. След това вдигна слушалката на телефона и заговори:

— Можете да изведете жената и да я оставите при онези, които отиват в Орион Лейк.

— Значи не смяташ, че може да бъде превърната в доходоносна собственост, така ли? — обади се едрият мъж в другия край на масата.

Уон поклати глава, без да отмества поглед от Лин Тай, която лежеше на пода, потънала в кръв.

— Нещо в тази жена ме кара да не й имам вяра. По-добре да играем на сигурно. Никой от нас не бива да си навлича гнева на нашия уважаван шеф, като застраши с нещо рискованото начинание. Лин Тай ще осъществи желанието си да умре.

 

 

Възрастна жена, която се представи като медицинска сестра, нежно започна да попива с мокра кърпа лицето на Лин Тай, за да почисти засъхналата кръв, после проми раните с дезинфекционна течност от шишенце, което извади от малка аптечка. След като свърши, жената отиде да утешава едно момче, което хлипаше в прегръдките на майка си. Лин Тай отвори по-малко подутото си око и потисна внезапен пристъп на гадене. Въпреки неописуемите болки, които бликаха от всяка точка на тялото й, съзнанието й беше напълно ясно и тя можеше да си даде сметка за всичко онова, което я доведе до това тежко състояние.

Тя не се казваше Лин Тай. В американското й свидетелство за раждане бе вписано името Джулия Мари Лий, родена в Сан Франциско, Калифорния. Баща й, американски финансов експерт, бил пратен на работа в Хонг Конг, където се запознал и оженил за дъщерята на заможен китайски банкер. С изключение на гълъбовосивите очи под кафявите контактни лещи, тя приличаше на майка си, която минаваше за красавица със синкавочерната си коса и азиатски черти на лицето. Лин Тай не беше и никаква учителка от китайската провинция Цзянсу.

Джулия Мари Лий работеше като специален агент под прикритие в отдела за разследване на международни тъмни сделки към Службата за емиграция и натурализация на САЩ. Представяйки се за Лин Тай, в Бейджин^[2] тя бе броила на представителя на синдиката за контрабандно прехвърляне на чужденци в китайска валута сумата, равностойна на 30 000 щатски долара. Ставайки част от човешкия товар и мизерните му условия, тя събра богата информация за дейностите на синдиката и методите за осъществяване на операцията.

Планът й, след като веднъж бъдеше нелегално свалена на брега, беше да се свърже с местния помощник областен директор по разследванията в Сиатъл, който беше уведомен и очакваше информацията, за да арестува контрабандистите на своя територия и да разбие канала на синдиката, водещ до Северна Америка. Сега съдбата й беше несигурна и тя не виждаше път за бягство.

Благодарение на някакъв резервоар на силата на духа й, за който не бе подозирала, Джулия издържа на мъченията. Месеците на усилена подготовка не я бяха закалили за жесток побой. Тя се проклинаше, задето бе избрала погрешен курс на поведение. Ако просто беше приела съдбата си, планът й да избяга положително щеше да се осъществи. Но тя си бе помислила, че като играе ролята на изплашена, но горда китайка, ще успее да заблуди престъпниците. Сметките й обаче излязоха криви. Вече проумяваше, че всеки опит за съпротивление щеше да се наказва безмилостно. Много от мъжете и жените, както започна да вижда в слабата светлина, също са били подложени на жесток побой.

Колкото повече Джулия мислеше за положението си, толкова повече се уверяваше, че и тя, и другите около нея в товарния трюм, ще бъдат убити.