Клайв Къслър
Азиатска вълна (6)

4.

Над сърцето на града, отдалечен на четири хиляди и осемстотин километра, ръмеше ситен пролетен дъжд. Една черна лимузина се носеше безшумно по мокрите безлюдни улици. Тъмните й стъкла бяха вдигнати и пътниците в нея не се виждаха отвън. Колата създаваше впечатлението, че е част от нощна погребална процесия и кара опечалени до гробище.

Най-влиятелната столица в света — Вашингтон — излъчваше спокойната аура на древно величие. Това се чувстваше особено осезателно късно нощем, когато административните сгради бяха тъмни, телефоните спираха да звънят, копирните машини замлъкваха, преставаше разтакаването и пречките по коридорите на бюрокрацията. Преходните политически обитатели отдавна се бяха прибрали да спят и в главите им танцуваха видения на дарителите на средства за предизборната кампания. Но поради уличното осветление и намаленото автомобилно движение градът приличаше на изоставен Вавилон или Персеполис.

Никой от двамата мъже в купето не говореше, докато шофьорът, седнал пред стъклената преграда, опитно управляваше колата по хлъзгавия асфалт, нашарен от отраженията на уличните лампи покрай тротоарите. Потънал в мисли, адмирал Джеймс Сандекър гледаше разсеяно през прозореца и дори не се размърда, когато шофьорът зави по Пенсилвания авеню. Беше облечен със скъпо спортно сако и памучни панталони, лицето му не издаваше никаква умора. Когато Мортън Леърд, началникът на кабинета на президента, му се обади по телефона, той имаше гости — беше поканил на късна вечеря група гостуващи океанографи от Япония в служебния си апартамент на най-горния етаж на сградата на НЮМА, намираща се на отсрещния бряг на реката в Арлингтън, Вирджиния.

Със стегнатото си телосложение в резултат на тичането му по осем километра на ден и гимнастиката в здравния център на служителите на НЮМА, Сандекър младееше за човек, който скоро щеше да навърши шейсет и пет години. Уважаван директор на НЮМА от деня на нейното основаване, той бе изградил федерално бюро за океански науки, което предизвикваше завистта на всички морски държави в света. Беше енергичен и смел човек и не приемаше „не“ за отговор. След трийсет години във Военноморските сили, окичен с много медали, той беше избран от един предишен президент да оглави НЮМА във време, когато нямаше един дайм излишен за финансиране, нито одобрение от Конгреса. В продължение на петнайсет години Сандекър беше настъпвал много хора по мазолите, беше си създал немалко врагове, но продължи да преследва целта си дотогава, докато не остана нито един конгресмен, който да го подчини на политическото лакейство. Егоцентричен, и в същото време простодушен, той не можеше да устои на суетата и си боядисваше сивеещите кичури, които прошарваха яркорижата му коса и брадичка а ла Вандайк.

Мъжът до него, командир Руди Гън, беше облечен със смачкан делови костюм. Седеше с превити рамене и току разтриваше ръце. Априлските нощи във Вашингтон бяха доста хладни, за да се отпусне човек. Възпитаник на Военноморската академия, Гън беше служил на подводници, докато адмиралът не го взе за свой главен помощник. Когато Сандекър напусна, за да сформира НЮМА, Гън го последва и бе назначен за ръководител на операциите.

Гън погледна Сандекър през очилата си с рогови рамки, после — към светещия циферблат на часовника си и наруши мълчанието. В гласа му се долавяше смесица от умора и раздразнение.

— Адмирале, имате ли представа защо президентът иска да ни види в един часа посред нощ?

Сандекър отмести поглед от прелитащите навън светлини и поклати глава.

— Не, никаква. Но съдейки по тона на Мортън Леърд, не можехме да отклоним поканата.

— Не знам да има някаква криза — измърмори с отпаднал глас Гън, — нито вътрешна, нито външна, която да налага такава среднощна секретност.

— Нито пък аз.

— Този човек спи ли изобщо?

— По три часа в денонощието, между четири и седем сутринта, според моите източници от Белия дом. За разлика от предишните трима президенти, които излязоха от редиците на Конгреса и бяха мои добри приятели, сегашният, който изкарал два мандата като губернатор на Оклахома, ми е напълно непознат. За краткото му време на този пост, откакто зае мястото на предшественика му, който получи лек инсулт, за първи път ще имам възможност да разговарям с него.

Гън погледна към тъмнината навън.

— Никога ли не сте се срещали с Дийн Купър Уолас, дори когато беше вицепрезидент?

Сандекър поклати глава.

— Доколкото разбрах, на него НЮМА не му е нужна.

Шофьорът отби лимузината от Пенсилвания авеню и зави по барикадираната алея за коли, водеща към северозападния портал на Белия дом.

— Пристигнахме, господин адмирал — съобщи той, докато отваряше задната врата на колата.

Униформен служител от тайните служби провери личните карти на Сандекър и на Гън и отметна имената им в списъка за посетители. После двамата бяха поведени през входа на сградата към приемната. Администраторката, приятна жена на вид над трийсет и пет години, с кестенява коса, прибрана назад в старомоден кок, стана и се усмихна сърдечно. На табелката върху бюрото й беше изписано името Робин Кар.

— Адмирал Сандекър, командир Гън, приятно ми е да се запознаем.

— Много до късно работите — отбеляза Сандекър.

— За щастие часовникът ми тиктака в унисон с президентския.

— Дали ще можем да получим по чаша кафе?

Усмивката й мигом изчезна.

— Съжалявам, но мисля, че няма да има време. — Тя бързо седна на мястото си, вдигна телефонната слушалка и каза само: — Адмиралът е тук.

Не минаха и десет секунди, и в приемната се появи Мортън Леърд, който бе заел мястото на Уилбър Хътън, дясната ръка на хоспитализирания бивш президент, и се ръкува с двамата посетители.

— Благодаря ви, че дойдохте, господа. Президентът ще се радва да ви види.

Възпитаник на старата школа, Леърд беше единственият началник на президентския кабинет, който винаги носеше костюм с жилетка, от чието малко джобче висеше златна верижка на часовник. За разлика от повечето му предшественици, които идваха от колежите на Айви Лийг, той беше бивш преподавател по комуникации в Станфордския университет. Висок, леко плешив, с блестящи жълтеникавокафяви очи, които гледаха под гъсти вежди и през очила без рамки, той излъчваше особено очарование и се нареждаше сред малкото мъже в президентството, които се харесваха на всички. Леърд се обърна и покани с ръка Сандекър и Гън да го последват в Овалния кабинет.

Небезизвестната стая, чиито стени бяха свидетели на хиляди критични моменти, на самотните плещи, нагърбени с власт, и на мъчителните решения, от които зависеше животът на милиарди хора, сега беше празна.

Преди Сандекър или Гън да кажат нещо, Леърд побърза да ги предупреди:

— Господа, онова, което ще видите през следващите двайсет минути, е от особена важност за националната ни сигурност. Трябва да се закълнете, че от устата ви няма да излезе нито дума. Мога ли да разчитам на дадената ви клетва?

— Осмелявам се да ви кажа, че през годините в служба на държавата съм научил и пазил в тайна много повече поверителни неща, отколкото знаете вие, господин Леърд — отвърна Сандекър с най-убедителния си тон. — И мога да гарантирам за честността и на командир Гън.

— Простете ми, адмирале, но това влиза в задълженията ми. — Леърд отиде до една от стените и натисна замаскиран бутон. Част от стената се плъзна настрани и разкри вътрешността на асансьор. Леърд се поклони леко и ги покани с ръка.

Асансьорът беше малък, за не повече от четирима души. Стените му бяха облицовани с кедрова ламперия. На командното табло имаше само два бутона — за нагоре и за надолу. Леърд натисна долния, фалшивата стена на Овалния кабинет бавно се върна на мястото си, вратите на асансьора се затвориха и той потегли. Скоростта му не се усещаше, но Сандекър разбра, че се спускат бързо по реакцията на стомаха си. След по-малко от минута кабината забави ход и меко спря.

— Значи срещата ни с президента няма да се състои в оперативния пункт — отбеляза Сандекър с тон, в който се долавяше повече убеденост, отколкото запитване.

Леърд го погледна с почуда.

— Как отгатнахте?

— Не съм отгатвал. Бил съм в оперативния пункт по няколко повода. Той е още по-надолу.

— Много сте проницателен, адмирале — рече Леърд. — Наистина сме на половината път дотам.

Вратите на асансьора се плъзнаха плавно настрани и Леърд пристъпи в ярко осветен и безупречно чист тунел. До отворената врата на изработен по поръчка микробус стоеше агент от тайните служби. Вътрешността на превозното средство беше оборудвана като малък кабинет: меки кожени столове, бюро във формата на подкова, напълно зареден минибар и кабина на тоалетна. След като всички се разположиха удобно, агентът седна зад волана и заговори в микрофона с наушните слушалки на главата.

— „Риба меч“ напуска сградата. — После включи предавката и микробусът безшумно потегли към вътрешността на тунела.

— „Риба меч“ е кодовото ми име за тайните служби — поясни Леърд някак смутено.

— Моторът е електрически — отбеляза Сандекър, съдейки по безшумното движение на микробуса.

— По-ефикасно е, отколкото да строим вентилационна система, която да пречиства изгорелите газове на газовите двигатели.

Сандекър погледна към страничните входове на тунела, през който минаваха.

— Подземният Вашингтон е много по-обширен, отколкото си представят хората.

— Системата от пасажи и съобщителни пътища под града образуват сложен лабиринт с дължина над хиляда и шестстотин километра. Той не е обществено достояние, хората знаят само за тунелите, построени за канализацията, отводнителните канали, паропроводите и електропроводите, а има още и голяма мрежа, ползвана всекидневно от превозните средства. Тя се простира от Белия дом до Върховния съд, до сградата на Капитала, Държавния департамент, под река Потомак до Пентагона, главната квартира на Централното разузнавателно управление в Лангли, и до десетки други стратегически правителствени сгради и военни бази в града и около него.

— Нещо като катакомбите на Париж — вметна Гън.

— Парижките катакомби бледнеят пред вашингтонската подземна транспортна мрежа — каза Леърд. — Да ви предложа нещо за пиене?

Сандекър поклати глава.

— Аз съм пас.

— И аз не искам, благодаря — отвърна Гън и се обърна към адмирала. — Знаехте ли за това, сър?

— Господин Леърд забравя, че от много години съм вътрешен човек във висшите кръгове на Вашингтон. Неведнъж ми се е случвало да използвам подземните му тунели. Тъй като те минават под нивото на подпочвените води, една малка армия от хора по поддръжката им се преборва с непрекъснатата влага и мухъл, за да ги поддържа сухи. Освен това много скитници, наркотрафиканти и престъпници си правят сборища в тъмните им и призрачни ниши. Както, разбира се, и немалко дръзки и безразсъдни хора, водени от любопитство и които не страдат от клаустрофобия, намират развлечение в това да проучват проходите. Голяма част от тях са опитни пещерняци, които гледат на лабиринтите като на предизвикателство.

— Как се контролират толкова много нашественици, които бродят навътре-навън?

— Главните артерии, които са от особена важност за държавата, се охраняват от специалните сили за безопасност. Те ги наблюдават с видеомонитори и инфрачервени сензори — поясни Леърд. — Проникването в стратегически важните участъци е почти невъзможно.

— Признавам, че не знаех за това — каза бавно Гън.

Сандекър се усмихна загадъчно.

— Началникът на президентския кабинет пропусна да спомене за аварийните тунели.

— Аварийни тунели ли? — попита механично Гън.

— Да му кажа ли? — обърна се с извинителен тон Сандекър към Леърд.

Леърд кимна и въздъхна.

— Явно, че държавните тайни имат кратък живот.

— Същински сценарий за научнофантастичен филм — продължи Сандекър. — Досега това, че президентът, кабинетът му и началниците на военните щабове ще бъдат спасени по време на ядрен удар, като бъдат отведени набързо с хеликоптер до летище или до център за подземни операции, беше чиста заблуда още от самото начало. Подводните снаряди, изстрелвани от неколкостотин километра от морето по време на изненадващо нападение, ще се посипят над града за по-малко от десет секунди. Време, съвсем недостатъчно, за да се извърши спешна евакуация.

— Трябва да има друг начин — вметна Леърд.

— Има — потвърди Сандекър. — За прокарването на подземните тунели, водещи извън града, е използвана електромагнитна технология, благодарение на която цял конвой от коли, пълни с високопоставени лица от Белия дом и поверителни материали на Пентагона, може да стигне до военновъздушната база Андрюс и до подземието на хангар, където транспорт с въздушно командване, версия на бомбардировач Б-2, е в готовност да излети само секунди след пристигането им.

— Със задоволство установих, че знам нещо, което вие не знаете — рече загадъчно Леърд.

— Ако нещо съм сбъркал, поправете ме.

— Общоизвестен факт е, че военновъздушната база Андрюс се използва за излитане и кацане на самолети, превозващи високопоставени лица — поясни Леърд. — Много сте прав по отношение на съоръжението за настаняване на В-2, модифициран като въздушнопреносим команден пункт. Само че самолетът се намира под земята в секретен обект на югоизток от града — в Мериленд.

— Моля за извинение — намеси се Гън. — Не се съмнявам в думите ви, но ми се струва, че в тях има и малко фантазия.

Леърд се изкашля и заговори на Гън така, сякаш напътстваше ученик.

— Американският народ ще бъде потресен, ако дори само заподозре, че се извършват нечестни и заобиколни маневри около столицата в името на доброто управление. Лично аз също бях потресен, когато дойдох тук. И все още съм.

Микробусът намали ход и спря до входа на къс проход, водещ към стоманена врата с по една видеокамера от двете й страни. Внушаващата страх гледка се подсилваше от скрито луминесцентно осветление, което обливаше тясна кухина с ярка светлина. Гън направи асоциация с „последния километър“, извървяван от осъдените убийци по пътя им за газовата камера. Той не помръдна от стола си и гледаше с блуждаещ поглед прохода, когато шофьорът заобиколи и отвори страничната врата на микробуса.

— Извинете, сър, но имам още един въпрос. — Гън отмести поглед към Леърд. — Ще ви бъда признателен, ако ми кажете къде точно ще се срещнем с президента.

Леърд изгледа замислен Гън, после Сандекър.

— Какво ще кажете, адмирале?

Сандекър сви рамене.

— При тези обстоятелства мога да разчитам единствено на предположения и слухове. Самият аз съм също любопитен.

— Тайните се създават, за да се пазят — отвърна Леърд сериозно, — но тъй като стигнахте дотук и честното ви служене на държавата не подлежи на съмнение, вярвам, че мога да поема отговорността да ви кажа. — Той замълча, после продължи със спокоен глас: — Нашето кратко пътуване ни доведе до Форт Макнеър, точно под някогашната базова болница, преди да бъде изоставена след Втората световна война.

— И защо точно във Форт Макнеър? — настоя да узнае Гън. — Нямаше ли да е по-удобно за президента да ни посрещне в Белия дом?

— За разлика от предишните държавни глави, президентът Уолас почти никога не остава в Белия дом нощно време. — Леърд го каза с такъв тон, сякаш говореше за времето.

По лицето на Гън се изписа недоумение.

— Не разбирам.

— Болезнено ясно е, командире. Ние живеем в макиавелски свят. Лидерите на неприятелските страни — враговете на Съединените щати, ако щете — армии от добре обучени терористи или просто обикновени луди, всички те мечтаят да унищожат Белия дом и обитателите му. Мнозина са се опитвали. Всички помним колата, която се блъсна в един от порталите, лунатика, който стреля с автоматично оръжие през оградата откъм Пенсилвания авеню, и самоубиеца маниак, който приземи самолета си на южната морава. Всеки атлет с точен прицел може да хвърли камък от улицата в прозорците на Овалния кабинет. Тъжното е, че Белият дом е лесна мишена…

— Това се подразбира — добави Сандекър. — Множеството опити, които бяха пресечени в зародиша им от нашите разузнавателни служби, останаха в дълбока тайна.

— Адмирал Сандекър има право. Професионалистите, които планират да нападат имението на държавния глава, бяха разкрити, преди да предприемат операцията си. — Леърд допи водката си, остави чашата в малка мивка и слезе от колата. — Много е опасно за Първото семейство на държавата да живее и спи в Белия дом. То е там само когато има организирани посещения, пресконференции, посрещане на официални лица и за снимки по време на срещи на президента с гражданството в Розовата градина.

На Гън му беше трудно да приеме обяснението му.

— Искате да кажете, че ръководното тяло на държавата си върши работата някъде извън Белия дом?

— По-точно на двайсет и девет метра над нас.

— И откога се практикува това? — попита Сандекър.

— От края на Клинтъновата администрация — отвърна Леърд.

Гън гледаше замислено стоманената врата.

— Значи когато обсъждате настоящото положение у нас и в чужбина, предполагам, че понякога се срещате с него, понякога не, което е доста добро решение.

— Колко жалко — каза Сандекър, — че сградата, която някога беше уважаван дом на нашите президенти, сега не представлява нищо друго освен място за приеми.