Клайв Къслър
Азиатска вълна (22)

20.

Повечето от посетителите на Хонконг не подозират за съществуването на отдалечените острови край него — 235 на брой. Като се вземе предвид другото лице на оживения търговски район оттатък Коулун, старите рибарски селища и спокойните открити околности са изпъстрени с живописни ферми и древни храмове. Повечето от тези острови са по-трудно достъпни от островите Чюн Чау, Лама и Лантау, чието население е между 8 000 и 25 000 души, и затова много от тях са все още необитаеми.

На около шест километра югозападно от островния град Абърдийн в залива Рипълс от водите на канала Ийст Лама се издига остров Тиа Нан. Площта му е малка — не повече от километър и половина в диаметър. На върха му, стърчащ от носа на шейсет метра над водата, се извисява един истински паметник на богатството и властта, израз на върховна егоцентричност.

Някогашен таоистки манастир, построен през 1789 година в чест на Хо Хси Ку, един от безсмъртните последователи на таоизма, главният храм и трите принадлежащи към него по-малки храмове са изоставени през 1949 година. През 1990 година Кин Шан купува имота с мисълта да изгради разкошно имение, което да стане обект на завист от страна на всеки влиятелен бизнесмен и политик в югоизточен Китай.

Защитени от високи стени и силно охранявани портали, затворените градини са артистично оформени и засадени с най-редките дървета и цветя в света. Майстори художници сътворяват точни копия на древни мотиви. Занаятчии от всички краища на Китай са доведени тук, за да преобразуват манастира и го превърнат в забележителност на китайската култура. Архитектурната хармония е запазена и подсилена, за да излезе на показ огромната колекция от художествени ценности на Кин Шан. В продължение на трийсет години в мрежите му се хваща плячка от предмети на изкуството от праисторията на Китай до края на династията Мин през 1644 година. Той моли, предумва и подкупва бюрократите в Народна република Китай да му продадат безценни антики и художествени произведения и всякакви културни ценности, които си е набелязал.

Агентите му сноват из всички големи аукционни къщи в Европа и Америка или търсят изящни китайски предмети сред всяка частна колекция на всеки континент. Кин Шан купува ли, купува с фанатизъм, който удивлява малкото му приятели и съдружници в бизнеса. След добре пресметнат период от време онова, което не е могъл да купи, бива откраднато и внесено тайно в имението му. Предметите, които не могат да бъдат изложени поради липса на място, или защото са документирани като откраднати, той струпва в складове в Сингапур, а не в Хонконг, тъй като няма вяра на бюрократите в правителството на Китай, които могат да решат някой ден да конфискуват съкровищата му за себе си.

За разлика от много негови свръхбогати съвременници Кин Шан никога не заживя „живота на богатите и известните“. От деня, в който припечели по нечестен начин първата си монета, до натрупването на третия си милиард, той не спираше да работи за разширяването на процъфтяващата дейност на търговския си флот, нито потисна маниакалния си безкраен стремеж да колекционира културни богатства на Китай.

След като купи манастира, първият проект на Кин Шан беше да разшири и павира виещата се тясна пътека, водеща към храмовете от малко пристанище, за да може строителните материали, а по-късно и художествените му произведения и мебели да бъдат превозвани по стръмния хълм с товарни коли. Той искаше нещо повече — да възстанови и преустрои храмовете. Искаше да произведе такъв ефект, какъвто никога не е постиган от частна резиденция или която и да е сграда, определена да съхранява художествени ценности, събирани от частно лице, с изключение може би на замъка Хърст в Сан Симон, Калифорния.

Бяха нужни пет години от започването до завършването на преустройството на манастира, преди площите между високите зидове да избуят и декорът вътре в храмовете да бъде завършен. Минаха още шест месеца за подреждането на произведенията на изкуството и мебелите. Главният храм стана резиденция на Кин Шан и място за развлечение, което включваше богато украсена билярдна зала и просторен отоплен плувен басейн, който криволичеше в кръг с дължина над сто метра. Комплексът предоставяше също и два тенискорта и малък терен за голф с шест дупки. Другите три по-малки храма бяха превърнати в пищни жилища за гости. Накрая Кин Шан нарече имението си „Къщата на Тин Хау“ — покровителката и богинята на мореплавателите.

Кин Шан беше перфекционист, когато трябваше да изпипа нещата докрай. Той никога не преставаше да доизкусурява по нещо в любимите си храмове. В комплекса като че ли вечно се извършваше някаква дейност, свързана с промяна или добавка на някои детайли. Разноските бяха огромни, но той имаше повече от достатъчно пари, за да задоволява страстта си. Неговите хиляда и четиристотин предмета на изкуството предизвикваха завистта на всички музеи в света. Непрекъснато беше обсипван с предложения от галерии и други колекционери, но той само купуваше. Никога не продаваше.

Когато бе завършена, „Къщата на Тин Хау“, огромна и великолепна, се издигаше над морето като призрак, охраняващ тайните на Шан.

Поканата за гостуване в „Къщата на Тин Хау“ винаги се приемаше с огромно удоволствие от азиатски и европейски кралски особи, световни лидери, хора от висшето общество, финансови магнати и филмови звезди. Гостите, които обикновено пристигаха на международното летище на Хонконг, веднага биваха прехвърляни на огромен служебен хеликоптер, който ги сваляше направо на летателната площадка, намираща се в непосредствена близост до външната страна на високия зид, опасващ комплекса от храмове. Високопоставените държавни служители и по-подбрани хора от елита биваха превозвани по вода с невероятното двестаметрово плаващо имение на Кин Шан — с действителните размери на малък туристически кораб, проектирано и построено в собствената му корабостроителница. При пристигането си гостите биваха посрещани от цял щаб прислужници. Те ги настаняваха в луксозни автомобили, за да бъдат закарани до близките спални помещения. Там ги очакваха специално назначените им лични камериерки и камериери, които да ги обслужват по време на престоя им. След като ги уведомяха за графика за хранене, те ги питаха дали предпочитат нещо по-специално за ядене или определена марка вино.

Удивени от простора и великолепието на обновените храмове, гостите си почиваха в градините, излежаваха се в шезлонгите край плувния басейн или се отдаваха на работа в библиотеките, обслужвани от високопрофесионални секретарки. На разположение бяха последните издания, компютърни и съобщителни системи за гостуващите бизнесмени и правителствените служители, за да не прекъсват връзките си с различните си фирми и кантори.

Вечерите винаги бяха официални. Гостите се събираха в огромно преддверие, представляващо пищна тропическа градина с водопади, гладки като огледала изкуствени езера, пълни с ярко оцветени сладководни риби, и обгърнато от лека парфюмирана мъгла, която се процеждаше от малки отвори в тавана. За да запазят прическите си, жените сядаха под изящно изрисувани копринени чадъри. След коктейлите всички се отправяха към голямата зала на храма, която служеше за трапезария, и сядаха на масивни столове, с екзотично резбовани крака на дракон и с облегалки за ръцете. Приборите за хранене бяха по избор — дървени клечки за азиатските гости и позлатени прибори за западняците. Вместо традиционната продълговата маса, на чието челно място сядаше домакинът, Кин Шан бе предпочел огромна кръгла маса с достатъчно място между столовете за удобство на гостите. В едната част на масата беше изрязана тясна пролука, за да могат прелестните и грациозни китайки в красиви копринени рокли, подчертаващи извивките на телата им и цепнати от ханша надолу, да сервират по-лесно от вътрешността на масата многобройните национални ястия. За съзидателния ум на Кин Шан този начин беше по-практичен от утвърдения метод за сервиране над рамото на госта.

След като всички заемеха местата си, Кин Шан се появяваше от асансьор, който излизаше от пода. Обикновено той носеше скъпа копринена роба на мандарин и сядаше на древен трон, поставен на подиум, издигащ се с пет сантиметра над нивото на столовете на гостите. Без да зачита положението или националността на гостите си, Кин Шан се държеше така, сякаш всяко ястие е церемониално, а той е император.

Не беше изненада, че високопоставените гости се възхищаваха на всеки миг от стилно организираната вечеря, която в действителност се превръщаше в празненство. След вечерята Кин Шан отвеждаше гостите си в разкошния кинотеатър, където им прожектираше някой от най-нашумелите филми от цял свят. Те сядаха на меки плюшени кресла и си слагаха наушни слушалки, по които диалогът им се превеждаше на родния им език. Краят на програмата завършваше към полунощ. Тогава се поднасяха леки закуски и гостите се смесваха и разговаряха помежду си, а Кин Шан изчезваше в частната си всекидневна с един-двама избрани гости, за да обсъди с тях положението на световните пазари или да преговаря за търговски сделки.

Тази вечер Кин Шан беше поканил Жу Куан, седемдесетгодишния учен и най-уважавания историк в Китай. Куан беше дребен човек с усмихнато лице и малки кафяви очи с тежки клепачи. Кин Шан му посочи да седне на дървен стол с дебели възглавници, резбован с лъвски изображения. Поднесоха му кайсиево бренди в малка порцеланова чаша от династията Мин.

Кин Шан заговори усмихнат:

— Искам да ви благодаря, че дойдохте, Жу Куан.

— И аз съм ви признателен за поканата — отвърна любезно историкът. — За мен е чест да гостувам във великолепния ви дом.

— Вие сте най-големият познавач на древната китайска история и култура в страната. Пожелах да дойдете, защото исках да се запозная с вас и да ви предложа евентуална съвместна работа.

— Да разбирам ли, че искате от мен да направя някои проучвания?

— Да — кимна Кин Шан.

— Как мога да ви бъда полезен?

— Нали разгледахте отблизо някои от моите съкровища?

— О, да — отвърна Жу Куан. — Рядко удоволствие е за един историк да изучава най-великите произведения на изкуството на страната ни от първа ръка. Нямах представа, че толкова много предмети от миналото ни все още съществуват. Много от тях се считаха за изгубени. А тези великолепни бронзови съдове за кадене, инкрустирани със злато и скъпоценни камъни от времето на династията Дзъ, бронзовата колесница с кочияш в човешки ръст и четири коня от времето на династията Хан…

— Те са фалшификати, копия! — прекъсна го рязко Кин Шан и лицето му мигом доби мрачен израз. — Художествените произведения, които смятате за шедьоври, оставени от нашите предци, са пресъздадени от снимки на оригиналите.

Жу Куан се почувства едновременно смаян и разочарован.

— Но те изглеждат толкова съвършени, че направо ме заблудиха.

— Нямаше да стане така, ако бяхте имали време да ги изучите при лабораторни условия.

— В такъв случай вашите занаятчии са забележителни. По вещина те спокойно могат да се мерят с онези, които са творили преди хиляди години. На днешния пазар художествените ви ценности положително ще струват цяло състояние.

Кин Шан седна тежко на стола срещу Жу Куан.

— Така е, но репродукциите не са безценни като оригиналите. Затова се радвам, че приехте поканата ми. Това, което искам от вас, е да ми съставите списък на произведения на изкуството, за които се знае, че са съществували преди хиляда деветстотин четирийсет и осма година и са изчезнали оттогава.

Жу Куан го погледна твърдо в очите.

— Готов ли сте да платите огромна сума за такъв списък?

— Да, готов съм.

— Тогава считайте, че до края на седмицата ще разполагате с опис на всички ценни предмети, изчезнали преди последните петдесет-шейсет години. Къде искате да ви бъде доставен, тук или в кантората ви в Хонконг?

Кин Шан го гледаше озадачен.

— Но това е просто невероятно. Наистина ли ще можете да изпълните молбата ми за такъв кратък срок?

— От трийсет години насам събирам подробни описания на такива ценности — поясни Жу Куан. — Направих си този приятен труд за мое собствено удоволствие. Нужни са ми само няколко дни, за да ги класифицирам. Тогава ще имате списъка безплатно.

— Това е много щедро от ваша страна, но аз не съм човек, който иска услуга без компенсация.

— Пари няма да приема, но имам едно условие.

— Готов съм да го чуя.

— Покорно ви моля да използвате огромните си ресурси за откриване на загубените ценности, които след това да бъдат върнати на народа на Китай.

Кин Шан кимна важно.

— Обещавам ви да използвам всеки източник на мое подчинение. Макар че аз отдадох само петнайсет от вашите трийсет години за проучване, със съжаление трябва да кажа, че не постигнах много. Една от големите загадки е изчезването на костите на пекинския праисторически човек^[1].

— Дори и никакви следи ли не сте открили? — попита Жу Куан.

— Единственият ключ на вероятната загадка, на който се натъкнаха моите агенти, се оказа един кораб на име „Принсес Доу Уан“.

— О, помня го много добре. Като малък веднъж пътувах с него за Сингапур заедно с родителите си. Чудесен кораб за времето си. Доколкото си спомням, беше притежание на Кантонските параходни линии. Преди няколко години аз също търсех някакви следи от него след изчезването му. Но каква връзка има той с изгубените произведения на изкуството?

— Малко след като Чанкайши плячкоса националните музеи и ограби частните колекции от художествени ценности от нашите предци, „Принсес Доу Уан“ отплавал в неизвестна посока. Но така и не стигнал никъде. Агентите ми не успяха да открият никакъв очевидец. Изглежда, мнозина от тях също са изчезнали при загадъчни обстоятелства. Няма съмнение, че корабът лежи в незнаен гроб благодарение на Чанкайши, който се е постарал комунистите да не узнаят никоя от тайните на кораба.

— Смятате, че Чанкайши се е опитал да изнесе контрабандно съкровищата от „Принсес Доу Уан“?

— Съвпадението и странните събития ме карат да мисля така.

— Това би отговорило на много въпроси. Единствените сведения, които успях да намеря за „Принсес Доу Уан“, ме наведоха на мисълта, че корабът е изчезнал, докато е пътувал за склада за корабни отпадъци в Сингапур.

— Всъщност следите му свършват някъде във водите на запад от Чили, откъдето е бил подаден сигнал за бедствие от кораб, представил се като „Принсес Доу Уан“, преди да потъне по време на силна буря.

— Добре сте се справили, Кин Шан — отбеляза Жу Куан. — Може би сега ще можете да разрешите загадката.

Кин Шан поклати глава в знак на възражение.

— Лесно е да се каже. Корабът може да е потънал навсякъде в район с радиус от четиристотин квадратни морски мили. Един американец би казал, че това е равносилно да се търси игла в купа сено.

— Подобно издирване не е чак толкова трудно, че да се откаже човек. То трябва да продължи. Нашите най-безценни национални съкровища трябва да бъдат намерени.

— Съгласен съм. И именно за тази цел построих специален изследователски кораб. От шест месеца спасителният ми екип кръстосва въпросния район, но не е видял никакви признаци за потънал кораб на морското дъно, който да съвпада с размерите и описанието на „Принсес Доу Уан“.

— Моля ви да не се отказвате — настоя със сериозен глас Жу Куан. — Ако откриете и предадете артефактите на музеите и галериите в страната, вие ще станете безсмъртен.

— Тази е причината да ви поканя тук. Ще ми се да положите всички усилия, за да намерите някаква следа, която да ви отведе до последното местонахождение на кораба. Ще ви плащам много добре за всяка нова информация.

— Голям патриот сте вие, Кин Шан.

Но очакванията на Жу Куан, че Кин Шан извършва благородно търсене на ценностите заради народа на Китай, бързо се изпариха, когато Кин Шан продължи с усмивка:

— Вече съм постигнал огромно състояние и могъщество в живота си. Не правя всичко това, за да остана безсмъртен. Правя го, защото не мога да умра неудовлетворен напълно. Никога няма да почивам в мир, докато съкровищата не бъдат намерени.

Булото, обгръщащо подмолните намерения на Кин Шан, се разкъса. Милиардерът не притежаваше никакъв морал. Ако имаше късмета да намери потъналия кораб и безценния му товар, той щеше да го задържи за себе си. Всеки предмет, колкото и мъничък да беше, щеше да стане част от скритата колекция, на която се радваше единствено той.

 

 

Кин Шан лежеше в леглото и изучаваше финансовите справки на обширната си търговска империя, когато телефонът до него тихичко иззвъня. За разлика от повечето неженени мъже в неговото положение, той обикновено спеше сам. Възхищаваше се на жените и понякога, когато пожелаеше, повикваше някоя, но голямата му страст си оставаха бизнесът и финансите. За него пушенето и пиенето бяха губене на време, както и задоволяването на плътските желания. Беше прекалено дисциплиниран за поддържане на общоприета интимна връзка. Изпитваше презрение към мъже с власт и богатство, които се похабяваха от разгулен и развратен живот.

Той вдигна телефона.

— Да?

— Настояхте да ви се обадя при необходимост по всяко време на нощта — долетя от слушалката гласът на секретарката му Су Жон.

— Да, да — потвърди той нетърпеливо, след като ходът на мислите му беше прекъснат. — Какви са последните новини за „Юнайтед стейтс“?

— Напуснал е дока в седем часа тази сутрин. Всички автоматизирани системи функционират нормално. Ако се размине със силна буря в открито море, ще стигне за рекордно време в Панама.

— Има ли екипаж в готовност да се качи на борда и да го преведе през канала?

— И за това е помислено — отвърна Су Жон. — Влезе ли веднъж корабът в Карибско море, екипажът ще пусне отново в ход автоматизираните системи за пътуването му до Сунгари и ще напусне кораба.

— Някакви вести за нашествениците в корабостроителницата?

— Само това, че операцията е била извършена съвсем професионално и е бил използван технически усъвършенстван подводен апарат.

— А екипа му за подводна охрана?

— Телата им са намерени. Никой не е оцелял. Изглежда, че повечето са починали от сътресение на мозъка. Патрулният катер е намерен край кея на пристанищните власти, но от екипажа няма и следа.

— На борда на товарния кораб с иранска регистрация, закотвен близо до корабостроителницата, качи ли се наша група, за да го провери?

— Името му е „Орегон“. Потеглил е малко преди „Юнайтед стейтс“. Според нашите източници във военноморското командване, той е бил превзет по ваше настояване от капитан на крайцера „Чендо“ Ю Тиен. В последното му съобщение се казва, че е заставил товарния кораб да легне на дрейф и е пратил абордажна група от моряци да го инспектира.

— Няма ли друго съобщение от капитан Ю Тиен оттогава? — поинтересува се Кин Шан.

— Не, никакво.

— Може би абордажната му група е открила нарушение и той е превзел кораба и се е отървал от екипажа му при строга тайна.

— Няма съмнение, че нещата стоят точно така — съгласи се Су Жон.

— Какво друго можеш да ми кажеш?

— Вашите агенти разпитват пазача на главния портал, който твърдял, че трима мъже, единият от които с униформа на охранител, представили откраднати пропуски и влезли в корабостроителницата с ролс-ройс. Предполага се, че се насочили право към „Юнайтед стейтс“, но това не може да бъде потвърдено, тъй като на нашата охрана е било наредено да напусне дока, преди отплаването на кораба ни.

— Искам отговори на въпроси! — извика гневно Кин Шан. — Искам да знам коя организация стои зад шпионирането на операциите ми. Искам да знам кой е отговорен за това нахлуване и за смъртта на охранителите ми.

— Желаете ли Павел Гаврович да оглави разследването? — попита Су Жон.

Кин Шан се замисли за миг.

— Не, нека той се залови с премахването на Дърк Пит.

— По последни сведения Пит е в Манила.

— На Филипините? — Кин Шан вече загуби присъствие на духа. — Пит е на Филипините?! На два часа път по въздуха от Хонконг?! Защо никой не ме е уведомил за това?

— Съобщението дойде от Гаврович едва преди час. Той проследил Пит до дока в Манила, където той и партньорът му Албърт Джордино били видени да се качват на борда на ирански товарен кораб.

Гласът на Кин Шан стана тих и злобен.

— Да не би да е същият ирански кораб, който е бил спрян от „Юнайтед стейтс“?

— Още нямаме такова потвърждение — отвърна Су Жон. — Но всички външни белези говорят, че това е същият кораб.

— Пит е замесен по някакъв начин в тази работа. Като ръководител на специални проекти в Националната агенция по морски и подводни изследвания, е близко до ума, че той може да пилотира подводно средство. Но какъв интерес може да има НЮМА към моите операции?

— По всяка вероятност намесата му в събитията край езерото Орион са чиста случайност — каза Су Жон. — Но може би сега работи за някоя друга американска разузнавателна служба, като СЕН или ЦРУ.

— Твърде е възможно — отвърна Кин Шан и в гласа му се прокраднаха нотки на враждебност. — Този дявол се оказа с много по-разрушителни способности, отколкото предполагах. — Минаха няколко секунди в пълно мълчание. След това продължи: — В такъв случай уведоми Гаврович, че му давам пълна власт и неограничен бюджет, за да разкрие и пресече всякаква прикрита операция срещу „Кин Шан маритайм“.

— А Дърк Пит?

— Кажи му да отложи убийството на Пит до завръщането му.

— В Манила ли?

Кин Шан дишаше учестено, устните му бяха образували тънка бяла черта.

— Не, във Вашингтон.

— Откъде сте сигурен, че ще се върне направо в американската столица?

— За разлика от теб, Су Жон, която гадаеш за хората по снимки, аз изучих основно биографията на този човек от деня, в който се е родил, до деня, в който осуети операцията ми край езерото Орион. Затова ми вярвай, като ти казвам, че той ще се върне у дома при първа възможност.

Су Жон сви леко рамене, знаейки какво щеше да последва.

— Имате предвид самолетния хангар, където той живее с колекцията си от стари автомобили?

— Точно така — изсъска като змия Кин Шан. — Пит ще наблюдава с ужас как ценните му автомобили се обвиват в пламъци. Може дори да поизчакам малко и да го видя как и той ще изгори заедно с тях.

— В графика ви не е предвидено пътуване до Вашингтон следващата седмица. За тогава са насрочени заседания с директорите на дружеството ви в Хонконг и с правителствени служители в Пекин.

— Отмени ги — махна равнодушно с ръка Кин Шан. — Уреди ми срещи с моите приятели от Конгреса. Отделно ми уговори среща и с президента. Време е да загладя всички недоразумения, които биха могли да имат относно Сунгари. — Той замълча и разтегли устни в зловеща усмивка. — Освен това мисля, че е уместно да бъда на разположение, когато Сунгари стане главно товарно пристанище в Северна Америка.