Клайв Къслър
Азиатска вълна (54)

52.

„Оушън ретривър“, на чийто борд бяха Пит, Джордино, Гън и Джулия, пристигна първи на мястото с останките на „Принсес Доу Уан“. Канадският спасителен кораб „Хъдсън бей“ на дружеството „Дийп ъбис систем лимитид“ от Монреал, пристигна само четири часа по-късно. Той беше по-стар съд, преустроен от влекач. Подпомогнато от чистата и спокойна вода, изваждането на съкровището започна веднага.

Работата под вода се извършваше от подводни апарати, използващи съчленени механични ръце, и водолази, затворени в скафандри за дълбоководно гмуркане под атмосферно налягане, наречени „Нютсют“, с които приличаха на рекламното човече на „Мишлен“. Издути и самоходни, изработени от фибростъкло и магнезий, тези скафандри позволяваха на водолазите, намиращи се вътре, да работят с часове във водата на дълбочина повече от двеста метра, без да се боят от декомпресия.

След като бе уточнен редът, ценните предмети започнаха да се вадят бързо и систематично. Операцията продължи с още по-голяма скорост, когато на сцената се появи и спасителният кораб „Дийн Хоуис“ на американските военноморски сили. Той пристигна от север два дни по-рано от очакваното и зае място до другите два. Беше относително нов — от пускането му на вода бяха изминали две години — и беше конструиран специално за работа в дълбоки води, и по-конкретно за изваждане на подводници.

Те докараха огромен открит шлеп с дълги баластни танкове. Като използваха глобалната позиционираща система, потопиха шлепа съвсем близо до предната част на „Принсес Доу Уан“. След това операторите на крановете, които работеха на корабите и използваха подводни камери, насочваха челюстите им, които здраво захващаха сандъците върху външната палуба на потъналия кораб, както и тези във вътрешността на корпуса, а също и художествените предмети, пръснати по дъното му между двете разцепени части. Сандъците заедно със съдържанието им бяха вдигнати и наредени върху потопения шлеп. След като целият бе натоварен, баластните танкове бяха напълнени със сгъстен въздух и шлепът се издигна на повърхността. Един влекач го взе на буксир и го закара до пристанището на Чикаго, където го посрещна екип от археолози на НЮМА, които поеха отговорността за товара му. Ценните предмети бяха внимателно извадени от прогизналите сандъци и прехвърлени веднага в контейнери за временно съхранение, преди да бъдат транспортирани до съоръжения за по-трайно съхранение.

Още преди да се издигне първият натоварен шлеп, на неговото място бе потопен втори и процесът бе повторен.

Шест подводни апарата, три собственост на НЮМА, един на канадците и два на военноморския флот, работеха в синхрон, като вдигаха съвестно сандъците с безценното съдържание и ги поставяха в специалните товарни отсеци на потопените шлепове.

За да улеснят изваждането на сандъците от вътрешността на кораба, водолазите разрязаха стоманените листи, като използваха подводни резачи, разтопяващи метала под вода. Веднага щом отворът беше готов, подводните апарати бяха вкарани вътре и започнаха да вадят съкровищата, подпомогнати от челюстите на крановете върху палубите на корабите.

Цялата операция се наблюдаваше и направляваше от командното помещение на борда на „Оушън ретривър“. На екраните, свързани към камери, разположени на стратегически места около останките, се следеше всяка стъпка на спасителната акция. Видеосистемата с висока разделителна способност бе контролирана внимателно от Пит и Гън, които ръководеха сложното разпределяне на хора и съоръжения. Работеха на смени от по двайсет часа, както правеха и екипажите на всички кораби. Работата не спираше, а потокът от артефакти сякаш нямаше край.

Пит беше готов да даде дясната си ръка, за да поработи в една от подводниците или във водолазен скафандър, но като ръководител на проекта трябваше да координира и организира операцията от повърхността. Той наблюдаваше със завист на един от мониторите как Джордино, независимо от счупения му крак, бе спуснат в една от подводниците „Сафо IV“. Джордино имаше над седемстотин часа работа в подводни апарати, а този, който направляваше в момента, беше любимият му. По време на смяната си дребният италианец беше планирал да вкара подводния съд навътре в надстройката на „Принсес Доу Уан“, което вече беше възможно, след като водолазите бяха разрязали корпуса.

Пит се обърна към Руди Гън, който влизаше в командното помещение. Ранното слънце просветна през вратата, огрявайки за момент вътрешността на кабината, която нямаше прозорци и илюминатори.

— Тук ли си вече? Можех да се закълна, че си тръгна току-що.

— Горе-долу толкова беше — отвърна с усмивка Гън. Под мишница носеше голяма, навита на руло мозаечна снимка на корабните останки, направена преди началото на спасителните операции. Тя беше незаменим помощник при откриването на предметите, разпръснати из различните отсеци и за насочване на апаратите и водолазите към тях. — Докъде сме стигнали? — попита той.

— Шлепът е натоварен и е на път към повърхността — отговори Пит, който подуши въздуха и долавяйки мириса на кафе, извика да му донесат една чаша.

— Все още съм изумен от броя на предметите — каза Гън, настанявайки се пред пулта за радиовръзка и редицата светещи екрани.

— „Принсес Доу Уан“ е бил невероятно претоварен — отбеляза Пит. — Не е изненадващо, че се е разчупил и потънал в бурните води.

— Какво ни остава, за да приключим?

— Повечето от сандъците са извадени. С кърмата сме привършили. Трюмовете трябва да бъдат изпразнени до края на следващата смяна. Сега събираме малките сандъци, които са били подредени в коридорите и пътническите каюти в централната част на кораба. Колкото по-навътре проникват водолазите, толкова по-труден става пътят им.

— Има ли някакво известие кога се очаква пристигането на спасителния кораб на Кин Шан?

— „Джейд адвенчърър“ ли? — Пит погледна към картата на Големите езера, разгъната върху масата. — Последното съобщение е, че е преминал Квебек и е на път към Сейнт Лоурънс.

— Това означава, че ще пристигне след около три дена.

— Не са загубили никакво време да приключат търсенето около Чили. Час след като Жу Куан е получил фалшивите ни сведения, вече са били на път към Канада.

— Ще се разминем на косъм — забеляза Гън, докато наблюдаваше как изкуствените пръсти на подводния апарат нежно измъкват от тинята една порцеланова ваза. — Ще извадим късмет, ако успеем да свършим и се изнесем оттук, преди „Джейд адвенчърър“ и нашият приятел да са се появили на сцената.

— Засега имаме късмет, че Кин Шан не изпрати някой от агентите си на разузнаване.

— Бреговата охрана, която се грижи за нас, има заповед да докладва за всяко подозрително плавателно средство.

— Когато идвах на смяна миналата нощ, Ал каза, че репортер от местен вестник бил получил по някакъв начин обаждане от „Оушън ретривър“. Ал го засякъл, когато разпитвал какво правим тук.

— И какво му е обяснил Ал?

— Казал му, че проучваме дъното и търсим останки от динозаври.

— И репортерът му е повярвал? — попита недоверчиво Гън.

— Вероятно не, но Ал му обещал да го качи на кораба през почивните дни.

Гън погледна озадачено.

— Но ние би трябвало да сме си тръгнали дотогава.

— Такъв е планът — разсмя се Пит.

— Трябва да се смятаме за щастливци, че слуховете за съкровища още не са довели тук рояци търсачи.

— Щом чуят и една дума, ще долетят да оберат трохите.

Джулия влезе с поднос в едната ръка.

— Закуска — обяви весело тя. — Каква прекрасна сутрин!

Пит потри наболата си брада.

— Не съм забелязал.

— Защо си толкова радостна? — попита я Гън.

— Току-що ми се обади Питър Харпър. Кин Шан е слязъл на летището на Квебек от японски самолет, преоблечен като член на екипажа. Канадската кралска моторизирана полиция го е проследила до брега, където се качил на малка лодка и се срещнал с „Джейд адвенчърър“.

— Алилуя! — възкликна Гън. — Захапал е стръвта.

— Вече виси на въдицата — отвърна Джулия засмяна. Тя остави подноса на масата за навигационни карти и повдигна кърпата, откривайки чинии с пържен бекон и яйца, препечен хляб, грейпфрут и кафе.

— Това са добри новини — каза Пит, придръпвайки стол към масата, без да са го поканили. — Харпър каза ли кога е планирал да арестува Кин Шан?

— Има среща с юристите на СЕН, за да съставят план. Мога да ви кажа, че съществуват големи опасения, че Външното министерство и Белия дом ще се опитат да окажат натиск.

— Страхувах се от подобно нещо — каза Гън.

— Питър и комисарят Мънро имат съмнения, че Кин Шан може да се изплъзне от мрежата им благодарение на политическите си връзки.

— А защо не се качат на „Джейд адвенчърър“ и да приберат задника му още сега? — попита Гън.

— Нямаме законно право да го задържим, докато корабът му плава в канадски гранични води — езерата Онтарио, Ери и Хурон — обясни Джулия. — Чак след като „Джейд адвенчърър“ мине през проливите Мекинък и влезе в езерото Мичиган, Кин Шан ще бъде в американски води.

— Бих искал да видя физиономията му, когато хората му спуснат камерите до „Принсес Доу Уан“ и намерят утробата му празна — каза Пит, похапвайки грейпфрут.

— Знаете ли, че чрез един от филиалите си той е подал иск в държавните и федерални съдилища, предявявайки права над кораба и товара му.

— Не — каза Пит, — но не съм изненадан. Това е начинът му на действие.

Гън удари с ножа по масата.

— Ако някой от нас предяви по законен път претенции към кораб, пълен с ценности, ще го изхвърлят като мръсно коте. А всички предмети на изкуството, които сме намерили, ще трябва да ги предадем на държавата.

— Хората, които търсят имане — каза философски Пит, — смятат, че всичките им проблеми приключват, когато направят големия удар, и изобщо не осъзнават, че най-големите им неприятности едва тогава започват.

— Много вярно — потвърди Гън. — Все още не съм чувал за ценно откритие, което да не е оспорвано в съда от някой паразит или държавен бюрократ.

Джулия сви рамене.

— Може да е така, но Кин Шан има голямо влияние, за да му затръшнат вратата в лицето. Ако не друго, той е купил цялата опозиция.

Пит я погледна, сякаш умореното му съзнание изведнъж се бе сетило за нещо.

— Ти няма ли да ядеш? — попита той.

— Не, хапнах два залъка преди малко в камбуза.

Първият офицер на кораба надникна през вратата и кимна към Пит.

— Шлепът е на повърхността, сър. Казахте, че искате да погледнете съкровището му, преди да го вземат на буксир.

— Да, благодаря — сети се Пит. После се обърна към Гън. — Целият е твой, Руди. Ще се видим утре по същото време на същото място.

Гън помаха с ръка, без да сваля очи от мониторите.

— Наспи се добре.

Джулия увисна на ръката на Пит, когато двамата излязоха на мостика и погледнаха към огромния шлеп, изплувал от дълбочините. Товарът му се състоеше от сандъци с различни размери, съхранили невероятни ценности от китайското минало. Те бяха подредени спретнато с крановете и подводните апарати. В отделните отсеци върху допълнителни подложки бяха поставени предметите, чиито сандъци бяха или повредени, или отворени. Някои от тях бяха музикални инструменти — пеещи камбани от камък, бронзови звънци и барабани. Имаше и една трикрака готварска печка, на чиято врата беше излято отблъскващо лице, нефритени фигури на мъже, жени и деца в половин човешки ръст, различни фигури на животни от мрамор.

— О, погледни! — посочи тя с ръка. — Извадили са императора на коня.

Огрят от слънчевата светлина за първи път от половин век, с блестящи капки вода по бронзовата броня на ездача, които се стичаха от коня, скулптурата отпреди повече от две хиляди години едва ли изглеждаше по-зле от деня, в който се бе родила в леярната работилница. Непознатият император беше вперил взор в безкрайния хоризонт, сякаш търсеше нови земи за завоюване.

— Всичко е толкова невероятно красиво — промълви Джулия, без да откъсва очи от древното чудо. После посочи с ръка към сандъците, чието съдържание оставаше скрито. — Удивена съм, че дървените контейнери не са се разпаднали след толкова години във вода.

— Генерал Хуай е бил далновиден мъж — обясни й Пит. — Той не само е настоял сандъците да бъдат и с вътрешна подплата, но и да са изработени от тиково, а не от по-обикновено дърво. Вероятно е било доставено в шанхайските корабостроителници от Бирма. Хуай е знаел, че тиковото дърво е изключително здраво и устойчиво и без съмнение е наредил там да бъдат изработени сандъците. Това, което не е могъл да предвиди по онова време, е било, че неговата предвидливост се е отплатила добре, запазвайки богатството през следващите петдесет години, прекарани под водата.

Джулия вдигна ръка, за да засенчи очи срещу отразяващата се слънчева светлина във водата.

— Жалко, че не е могъл да ги направи водоустойчиви. Лакираните предмети, дърворезбите и рисунките едва ли са оцелели без повреди, а може и да са напълно унищожени.

— Ще разберем съвсем скоро от археолозите. Да се надяваме, че студената и сладка вода е запазила повечето от изящните предмети.

Докато влекачът правеше маневри, за да закачи въжето за шлепа и да го вземе на буксир за пристанището в Чикаго, от рубката се появи моряк с лист хартия в ръка.

— Ново съобщение за вас от Вашингтон, госпожице Лий.

— Вероятно е от Питър — каза тя и взе листа. Тя изучава дълго време написаното, като изражението на лицето й се промени неколкократно, от изненада до пълно объркване и неприкрит гняв. — О, мили боже! — промълви тя.

— Какво има?

Джулия подаде съобщението на Пит.

— Операцията на СЕН за задържане на Кин Шан е отменена със заповед от Белия дом. Не трябва да го безпокоим или притискаме по никакъв начин. Всички ценни предмети, извадени от „Принсес Доу Уан“, трябва да се предадат на Кин Шан в качеството му на представител на китайското правителство.

— Това е лудост — произнесе уморено Пит, прекалено изтощен, за да избухне в гняв. — Човекът е доказан убиец. Да му дадем съкровището! Президентът очевидно е получил мозъчен удар.

— Никога досега не съм се чувствала по-безпомощна — побесня Джулия.

Съвсем неочаквано устните на Пит се разпънаха в налудничава усмивка.

— Ако бях на твое място, не бих го приел толкова навътре. Всяко нещо си има и хубава страна.

Тя го изгледа, сякаш беше освидетелстван.

— Какви ги приказваш? Къде я виждаш тази хубава страна? Да оставим мерзавеца на свобода и да му позволим да отмъкне със себе си всичко ценно?

— Заповедите от Белия дом са, че СЕН не трябва да безпокои по никакъв начин Кин Шан.

— Е и?

— В заповедите — продължи ухиленият Пит, но със стоманена нотка в гласа — никъде не се споменава какво може или не може да прави НЮМА…

Той замълча, тъй като от командната кабина изхвърча развълнуваният Гън.

— Ал мисли, че ги е намерил — думите излетяха от устата му. — Той се оттласва към повърхността и иска да знае как да ги извади.

— Много внимателно — отвърна Пит. — Кажи му да се издига бавно и да ги държи здраво. Когато излезе на повърхността, ще вдигнем „Сафо IV“ на палубата заедно с тях.

— Кои са тези „ги“? — попита Джулия.

Пит й хвърли бегъл поглед, преди да хукне надолу по стълбата към палубата, от която се изваждаха подводните апарати.

— Костите на Пекинския човек, разбира се.

Мълвата бързо се разпространи и екипажът на „Оушън ретривър“ започна да се събира на работната палуба на кърмата. Екипажите на другите два кораба се струпаха край леерното ограждане, за да наблюдават какво става на кораба на НЮМА. Когато сапфиреносиният „Сафо IV“ се появи на повърхността, леко поклащащ се от бавните вълни, се възцари необичайна тишина. Във водата го очакваха водолази, които закачиха въжето на крана към куката за повдигане на покрива на подводния апарат. Очите на всички бяха вперени в коша между двете механични ръце. В него лежаха две големи дървени кутии. Хората затаиха дъх, докато апаратът бавно се издигаше от езерото. Операторът на крана внимателно свали подводния съд на палубата.

Тълпата на палубата се насъбра около него, а корабната археоложка, около четирийсетгодишна руса жена на име Пат О’Конъл, пое грижите по разтоварването. Докато тя се занимаваше с отварянето на кутиите, от подводния апарат се измъкна Ал Джордино.

— Къде ги намери? — провикна се към него Пит.

— Като се ориентирах по чертежите, успях да проникна в капитанската кабина.

— Май си улучил мястото — каза Гън, надничайки през слънчевите си очила.

С помощта на четирима нетърпеливи помагачи археоложката отвори капака на кутията и надникна вътре.

— О, боже, о, мили боже! — промълви със страхопочитание тя.

— Какво има? — настоя Пит. — Какво виждаш?

— Войнишки пътнически сандъци с надпис МОРСКА ПЕХОТА НА САЩ.

— Добре, защо стоиш, отвори ги — настоя Пит.

— Това би трябвало да се извърши в лаборатория — възрази О’Конъл. — С правилна методология, нали се сещаш.

— Не! — заяви твърдо Пит. — Правилната методология да върви по дяволите. Тези хора тук се трудиха здраво и продължително. И господ ми е свидетел, че те заслужават да видят плода на своя труд. Отвори куфарите.

Като разбра, че Пит няма да отстъпи и като забеляза неприязънта, изписана върху морето от лица около нея, О’Конъл се наведе и с малък лост започна да се бори с ключалката. Стената около ключалката се отдели лесно, сякаш беше от глина и тя отвори капака много, много бавно.

Вътре, на най-горния ред, лежаха няколко предмета, старателно завити в подгизнал тензух. Всеки от тях беше поставен в отделна преграда. Пат О’Конъл взе най-големия и внимателно махна плата от него, все едно че държеше в ръцете си Свещения граал. Когато и последното парче тензух падна, се откри нещо, което приличаше на жълто-кафява купа.

— Череп… — прошепна тя — на Пекинския човек.