Клайв Къслър
Азиатска вълна (52)

50.

На сутринта Пит и Джулия се сбогуваха сърдечно със семейство Галахър и наеха стаи в един приятен хотел в Манитоуок. Докато Джулия разопаковаше багажа, Пит се обади на Сандекър и го осведоми за срещата си с Галахър.

— Искаш да кажеш — попита изуменият Сандекър, — че едно от най-големите съкровища на света е прекарало половин век под носа ни и Галахър не е казал на никого?

— Семейство Галахър ще ви харесат, адмирале. За разлика от Кин Шан, те не са се поддали на алчността. Били са убедени, че е по-добре да оставят останките необезпокоявани, докато не дойде подходящото време.

— Би трябвало да им се даде награда, възнаграждение за тези, които са го намерили.

— Едно благодарно правителство може да направи такова предложение, но се съмнявам, че ще бъде прието.

— Невероятно — произнесе тихо Сандекър. — Семейство Галахър възстановиха вярата ми в човешката раса.

— Сега, когато знаем къде е мястото, ще трябва да потърсим подходящо оборудван плавателен съд за търсенето и спускането до кораба.

— Тук съм едни гърди пред теб — отвърна веднага Сандекър. — Руди вече е наел такъв напълно оборудван малък кораб. Екипажът му е на път към Манитоуок. Името му е „Дайвърсити“. Тъй като трябва да се съобразяваме с изискванията за секретност, прецених, че един по-малък плавателен съд ще привлича по-малко внимание. Не би било умно да афишираме търсенето на съкровище с несметна стойност. Ако се разчуе, езерото Мичиган ще бъде нападнато от хиляди търсачи на съкровища, които ще налетят като пирани.

— Един феномен, характерен за всяко откритие на съкровище — съгласи се Пит.

— И изпълнен с надежда и предчувствие, че ще се справиш успешно с намирането, наредих на „Оушън ретривър“ да прекрати участието си в проекта на брега Мейн и го насочих към езерото Мичиган.

— Чудесен избор. Той е прекрасно оборудван за сложни спасителни операции.

— До четири дни той ще бъде на мястото, където се намират останките на кораба.

— Планирали сте и сте организирали всичко това, без дори да знаете, че Галахър ще ни заведе до съкровището? — попита изумен Пит.

— Както вече казах, отново имах предчувствие.

Пит не преставаше да се възхищава на Сандекър.

— Трудно може да се мери човек с вас, адмирале.

— Винаги обезпечавам залозите си.

— И аз се убедих в това.

— Късмет и ме дръж в течение.

 

 

Следван по петите от Джулия, Пит прекара деня в разговори с местни водолази за условията за гмуркане и в изучаване на морски карти на дъното на езерото около мястото, където лежеше „Принсес Доу Уан“. На следващата сутрин на разсъмване те оставиха колата си до яхтклуба на Манитоуок и тръгнаха по кея, докато не откриха „Дайвърсити“ и екипажа му, който ги очакваше.

Лодката, един дванайсетметров „Паркър“ с кабина, беше снабдена с извънбордов двигател „Ямаха“ 250. Добре оборудвана функционално и електронно, с глобална позиционираща система „Навтар“, свързана към компютър 486 и с геометричен военноморски магнитометър 866, „Дайвърсити“ беше снабден и с хидроакустична система „Клайн“ със странично сканиране, която щеше да играе главна роля за търсенето на останките от „Принсес Доу Уан“. За близко разпознаване корабът беше снабден с подводен робот — Минироувър „Бентос“ МК II.

Опитният екипаж се състоеше от Ралф Уилбанкс, едър, весел мъж, в началото на четирийсетте си години с изразителни кафяви очи и наболи мустаци, и партньора му, Уес Хол, общителен мъж, който говореше тихо и спокойно можеше да замества Мел Гибсън.

Уилбанкс и Хол поздравиха топло Пит и Джулия и се представиха.

— Не ви очаквахме толкова рано — каза Хол.

— Ставаме с кокошките, такива сме си — каза Пит усмихнат. — Как мина пътуването ви от Кеноша?

— През целия път имахме спокойни води — отвърна Уилбанкс.

И двамата говореха с мек южняшки акцент. Пих ги хареса от първия миг. Не му бяха необходими документи, за да разбере, че са професионалисти, отдадени на работата си. Те гледаха развеселени как Джулия скочи от пристана на палубата с грациозността на дива котка. Беше облечена с джинси и пуловер под найлоновия анорак.

— Хубава, солидна лодка — каза одобрително Пит, възхищавайки се на „Дайвърсити“.

Уилбанкс кимна в знак на съгласие.

— Ще свърши добра работа. — После се обърна към Джулия. — Надявам се, че нямате нищо против някои несгоди, госпожо. Не сме оборудвани с тоалетна.

— Не се безпокойте за мен, пикочният ми мехур е железен.

Пит погледна над водата към прострялото се сякаш до безкрайността езеро.

— Лек бриз, вълни до около половин метър, условията изглеждат добри. Готови ли сме да потеглим?

Хол кимна и свали вързалата от коловете на пристана. Точно преди да се качи отново на лодката, той посочи към една фигура, която се приближаваше тромаво към тях и махаше с ръка.

— Той с вас ли е?

За изненада на Пит това се оказа Ал Джордино, който подскачаше по дървените талпи, опрян на две патерици. Раненият му крак беше гипсиран от глезена до чатала. Джордино ги озари с тържествуващата си усмивка.

— Чумата да те тръшне, задето смяташе да ме оставиш на брега и да обереш цялата слава!

Щастлив, че вижда своя стар приятел, Пит каза:

— Не можеш да отречеш, че поне се опитах.

Уилбанкс и Хол повдигнаха внимателно Джордино и го настаниха на дълга възглавница, поставена върху една издатина в средата на кораба. Пит го представи на екипажа, а Джулия се суетеше около него и пъхна в ръката му чаша кафе от термоса, който носеше в кошницата за пикник.

— Не трябва ли да си в болница? — попита тя.

— Мразя болниците — изръмжа Джордино. — Това е място, където умират много хора.

— Всички ли, които трябваше, се качиха? — заинтересува се Уилбанкс.

— Всички са налице — отвърна Пит.

Уилбанкс се ухили и каза:

— Да тръгваме тогава.

 

 

Щом излязоха от пристанището, Уилбанкс подаде гориво и „Дайвърсити“ се устреми напред, вдигнал нос и запори вълните с трийсет мили в час. Докато Джулия и Джордино седяха, наслаждавайки се на началото на един прекрасен ден под небе, изпъстрено с облаци, които се движеха бавно като пасящо стадо от бели бизони, Пит даде на Уилбанкс навигационната си карта с означено кръстче на двайсет и пет мили югоизточно от къщата на Галахър. Той беше заградил кръстчето с координатна мрежа за търсене пет на пет мили. Уилбанкс въведе координатите в компютъра и изчака цифрите да се появят на монитора. Хол се зае с изучаване на снимките и размерите на „Принсес Доу Уан“.

Стори им се, че току-що бяха тръгнали, когато Уилбанкс намали скоростта и обяви:

— Навлизаме в обсега, дълбочина сто и осем метра. — Оборудването работеше в метрична система.

Пит помогна на Хол да спусне зад борда датчика на магнитометъра и сондата на хидроакустичната станция, закачени с кабели и въжета. След като свързаха кабелите, те се върнаха в кабината.

Уилбанкс насочи кораба в края на една линия, изписана на монитора, от която започваше координатната мрежа за търсене, разделена на успоредни коридори.

— Четиристотин метра напред.

— Имам чувството, че участвам в голямо приключение — каза Джулия.

— Много ще се разочароваш — засмя се Пит. — Да обхождаш коридорите на координатната мрежа е ужасно отегчително. Можеш да го сравниш с косене на трева по безкрайна ливада. Понякога го правиш с часове, дни, седмици, дори и месеци, без дори да намериш и една стара автомобилна гума.

Пит пое наблюденията с магнитометъра, а Хол включи ХАС „Клайн & Асошиейтед систем 2000“. Той седеше на стол пред цветен видеодисплей с висока разделителна способност, монтиран на пулта на термичен принтер, записващ дъното на езерото в 256 нюанса на сивото.

— Триста метра — проточи Уилбанкс.

— С какъв обхват работим? — обърна се Пит към Хол.

— Тъй като търсим голям обект, дълъг около двеста метра, ще настроим на хиляда метрови коридори. — Той посочи към принтера, където вече се разпечатваха подробностите от дъното. — Изглежда плоско и гладко и тъй като работим в чиста вода, не би трябвало да имаме проблем с откриване на аномалии с размерите на целта.

— Скорост?

— Водата е почти спокойна. Мисля, че можем да се движим с десет мили в час и пак да получаваме ясно изображение.

— Мога ли да гледам? — запита Джулия от вратата на каютата.

— Заповядай — покани я Хол и й направи място в натъпканото помещение.

— Забележително — каза тя, като разглеждаше разпечатаното от принтера. — Можеш да видиш чак гънките на пясъка.

— Разделителната способност е добра — осведоми я Хол, — но не и толкова, колкото би била в една снимка. Изображението от ХАС прилича на снимка, от която е правена снимка и след това е пусната три пъти през копирна машина.

Пит и Хол си размениха усмивки. Страничните наблюдатели винаги се впечатляваха, като гледаха данните, получавани от ХАС. И Джулия не правеше изключение. Знаеха, че тя ще наблюдава с часове в ентусиазирано очакване да се материализира изображението на кораба.

— Започваме с първи коридор — обяви Уилбанкс.

— Каква ни е дълбочината, Ралф? — попита Пит.

Уилбанкс погледна към дълбокомера, който висеше от покрива отстрани на щурвала.

— Около двеста метра.

Като човек с голям опит в процеса на търсене и проучване, Ал се провикна от удобното си убежище върху възглавницата:

— Смятам да си направя малка почивка. Викайте, ако се появи нещо.

Часовете се занизаха бавно, докато „Дайвърсити“ пореше тихите води с десет мили в час, обхождайки площта; магнитометърът цъкаше, линията на записа се точеше по средата на хартията, като от време на време отскачаше встрани, когато отчетеше наличие на желязо. В унисон с него от термичния принтер се разнасяше слабо потракване при всяко развиване на специалния термичен филм. На него се виждаше голо езерно дъно без следа от човешки останки.

— Долу е като някаква пустиня — разочарова се Джулия, разтривайки уморените си очи.

— Не е подходящо място да си построиш къщата на мечтите — пошегува се Хол.

— С това свършваме коридор двайсет и втори — съобщи Уилбанкс. — Преминаваме в коридор двайсет и три.

Джулия погледна часовника си.

— Време е за обяд — обяви тя и отвори кошницата, която беше приготвила в хотела им. — Има ли някой друг гладен освен мен?

— Аз винаги съм гладен — извика Джордино от палубата.

— Забележително — поклати глава изуменият Пит. — На шест метра от нас, отвън, с вятъра и шума на извънбордовия двигател, той все още може да чуе и най-малкото споменаване за храна.

— Какви вкуснотии си приготвила? — попита Джордино Джулия, след като се бе примъкнал до вратата на каютата.

— Ябълки, овесени пръчици, моркови и студен билков чай. Имаш избор между сандвичи с хумус и авокадо. Ето това наричам аз здравословен обед.

Всички мъже на лодката се спогледаха с неподправен ужас. Повече биха се зарадвали, ако им беше казала, че ги е записала доброволци за сменяне на пелени в целодневен детски дом. От уважение към Джулия никой от тях не изрази разочарованието си. Фактът, че беше жена и че майките им ги бяха възпитали като джентълмени, усложняваше дилемата. Джордино обаче не беше от тази класа. Той изрази протеста си на глас.

— Сандвичи с хумус и авокадо?! — намръщи се той от отвращение. — По-добре да скоча зад борда и да доплувам до брега и да си купя един двоен хамбургер…

— Имам индикация от магнитометъра! — прекъсна ги Пит. — А нещо от ХАС?

— Сондата на ХАС се движи след датчика на твоя магнитометър — отвърна Хол, — така че моите показания ще закъснеят.

Джулия се надвеси над принтера в очакване да види как образът на предмета се отпечатва. Изображението на голям обект бавно започна да се появява едновременно на екрана и от принтера.

— Кораб! — извика ентусиазирано Джулия. — Това е кораб!

— Но не е този, който търсим — заяви сухо Пит. — Това е стар ветроход, забит в изправено положение на дъното.

Уилбанкс се наведе над останалите, за да разгледа потъналия ветроход.

— Погледни само детайлите. Каютите, покрива на палубите, бушприта, всичко се вижда ясно.

— Няма мачти — забеляза Хол.

— Вероятно са пометени от същата буря, която го е потопила — каза Пит.

Корабът излезе от обхвата на сондата, но Хол извика изображението на видеоекрана, за да го разгледа, като синхронизира увеличението.

— Дълъг е — каза той, докато го оглеждаше. — Поне петдесет метра.

— Мисля си за екипажа — каза Джулия. — Дано са успели да се спасят.

— Тъй като изглежда относително цял — отбеляза Уилбанкс, — това означава, че е потънал доста бързо.

Моментът на възбуда премина бързо и те продължиха търсенето на „Принсес Доу Уан“. Лекият вятър, който беше изменил посоката си от север на запад, постепенно утихваше и едва раздвижваше флага на лодката. Кораб, пренасящ руда, мина покрай тях и ги разлюля. В четири часа следобед Уилбанкс се обърна към Пит.

— Остават ни още два часа дневна светлина. В колко часа искаш да приключим и да обърнем към пристанището?

— Никога не знаеш кога езерото ще стане противно — отвърна Пит.

— Предлагам да продължим и да обходим колкото можем повече коридори, докато водата е спокойна.

— Сеното трябва да се събира, докато грее слънце — съгласи се Хол. Предчувствието, че нещо ще се случи не беше изчезнало. Пит беше поискал от Уилбанкс да започне този път от центъра на координатната мрежа и да продължи на изток. Половината беше обходена и сега започваха да търсят на запад. Оставаха им още трийсет коридора. Слънцето беше надвиснало над западния бряг, когато Пит отново извика:

— Обект на магнитометъра. — В гласа му имаше нотка на вълнение.

— При това голям.

— Ето го, идва! — възкликна Джулия наелектризирана.

— Имаме си модерен железен кораб — отбеляза Хол.

— Колко е голям? — попита Уилбанкс.

— Не мога да кажа. Все още е в края на екрана.

— Но той е огромен! — промълви Джулия със страхопочитание.

Пит се ухили като играч, улучил джакпота.

— Мисля, че го открихме. — Той провери кръстчето върху картата.

Корабните останки бяха три мили по-близо до брега, отколкото беше преценил Галахър. Като се има предвид всичко, невероятно добро попадение, помисли си Пит.

— Разцепил се е на две — каза Хол, посочвайки към синьо-черното изображение върху екрана, докато всички, включително Джордино, се бяха скупчили по-близо. — Около шейсет метра от кърмата й са се отделили.

— Предната част сякаш се е вирнала нагоре — добави Пит.

— Наистина ли мислиш, че това е „Принсес Доу Уан“? — попита Джулия.

— Ще разберем със сигурност, когато спуснем подводния робот. — Той изгледа втренчено Уилбанкс. — Искаш ли да изчакаш до сутринта?

— Но нали вече сме тук? — отвърна Уилбанкс с усмивка. — Някой има ли нещо против да работим през нощта?

Никой не възрази. Пит и Хол измъкнаха бързо сондата на ХАС и датчика на магнитометъра и сръчно свързаха робота „Бентос Минироувър“ МК II към кутия за ръчно управление и видеоекран. С неговите трийсет и пет килограма бяха необходими само двама човека, за да го вдигнат и спуснат зад борда във водата. Ярките халогенни подводни прожектори на робота бавно изчезнаха в дълбочината и той започна пътешествието си в тъмната бездна на езерото Мичиган. Беше свързан към „Дайвърсити“ и пулта за управление като с пъпна връв. Уилбанкс хвърляше по едно око към екрана на компютъра на глобалната позиционираща система и умело държеше „Дайвърсити“ неподвижно над отломките.

Спускането на сто и двайсет метра отне само няколко минути. Светлината от залязващото слънце напълно изчезна при сто метра дълбочина. Хол спря робота щом се появи дъното. Приличаше на неравен килим от сива тиня.

— Тук дълбочината е сто и трийсет метра — каза той, като направи малък кръг с робота. Неочаквано прожекторите осветиха голям прът, приличащ на пипало на морско чудовище.

— Какво, по дяволите, е това? — измърмори Уилбанкс, който беше престанал да наблюдава своя екран.

— Премести напред — нареди Пит на Хол. — Мисля, че сме се спуснали до предната част на трюма и в момента гледаме отгоре стрелата на товарния кран от предната палуба.

Използвайки устройството за ръчно управление, Хол премести бавно робота по продължение на крана, докато не се получи ясно изображение на корпус, принадлежащ на голям кораб. Той прекара робота отстрани на корпуса към носа, който стоеше идеално изправен, сякаш корабът отказваше да се признае за мъртъв и все още мечтаеше да плава отново в морето. Съвсем скоро стана възможно да се различи името на кораба. То изглеждаше грубо изписано върху издигнатия бял планшир над черния нос, малко отстрани на котвата, която продължаваше да виси в гнездото си. Една по една буквите преминаха на екрана.

Лекарят би ви казал, че ако сърцето ви спре, вие сте мъртъв, но май сърцата на всички прескочиха по няколко удара, докато името на потъналия кораб мина пред камерите на робота.

— „Принсес Юнтай“! — изкрещя Джордино. — Намерихме го!

— Кралят на Китайско море — промълви Джулия като в транс. — Изглежда така студен и самотен. Имам чувството, че се е молил за нашето появяване.

— Мислех, че търсите кораб на име „Принсес Доу Уан“? — каза Уилбанкс.

— Дълга история — отвърна с широка усмивка Пит, — но това е един и същи кораб. — Пит постави ръка на рамото на Хол. — Дръпни робота настрани, дръж го поне на три метра от кораба, да не прережем случайно въжетата и да го изгубим.

Хол кимна мълчаливо и премести устройството. Под ярката халогенна светлина видимостта беше почти петнайсет метра и се виждаше, че външният вид на „Принсес Доу Уан“ беше много малко изменен след петдесет и две години. Студената чиста вода и голямата дълбочина бяха предотвратили корозията и обрастването му с водни организми.

На екрана се появи надстройката, невероятно запазена. Нищо от нея не беше паднало. По боята имаше полепнал тънък слой тиня, от който беше потъмняла, но независимо от всичко, като цяло изглеждаше невероятно свежа. „Принсес Доу Уан“ приличаше на вътрешността на изоставена къща, в която половин век не е бърсан прах.

Хол премести робота над мостика. Повечето от прозорците бяха изпочупени от силата на вълните и налягането на водата. На място си беше и телеграфът за връзка с машинното отделение, останал на положение ПЪЛЕН НАПРЕД. Сега там живееха само няколко риби. Нямаше екипаж — вероятно бе пометен от ледените вълни, преди корабът да потъне. Минироувърът продължи да пълзи по хоризонтала на малко разстояние над главната палуба. Лодбалките на спасителните лодки бяха празни и изкривени — мрачно доказателство за хаоса и ужаса през онази жестока нощ на 1948. Дървени сандъци, напълно здрави, бяха пръснати по цялата палуба. Коминът липсваше, но се виждаше, че е паднал близо до корпуса, докато корабът се е спускал бавно на дъното.

— Бих дала всичко, за да видя какво има в онези сандъци — каза Джулия.

— Може да намерим някой, който се е счупил — предположи Пит, без да откъсва очи от екрана.

Задната част на надстройката беше разбита и зееше отворена, стоманата беше изкривена и назъбена там, където се е счупила под напора на гигантските вълни. Кърмата се е откъснала, когато корабът е тръгвал към дъното. Сякаш някой великан беше разчупил кораба и после захвърлил парчетата на всички страни.

— Май по-дребните предмети в кораба са се пръснали между отломките от корабокрушението — забеляза Джордино.

— Едва ли — възрази Пит. — Всеки несъществен предмет е бил изнесен преди последното му плаване. С риск да прозвуча като неукротим оптимист, мога да се обзаложа, че в момента наблюдаваме един акър или повече пълен с изключителни предмети на изкуството.

В по-близък план камерите на минироувъра разкриха море от дървени сандъци, разпръснати между останките от кораба. Предположението на Пит се потвърди, когато роботът премина над отломките и се приближи до странна форма, която се материализира от тъмнината. Всички наблюдаваха замаяни как едно изумително човешко творение бавно изплува пред обектива на камерата. Стените на огромен сандък се бяха разпукали като пъпка на роза, откривайки странна форма, застинала в зловеща самота.

— Какво е това? — запита Уилбанкс.

— Бронзов кон с ездач в цял размер — промълви с благоговение Пит. — Не съм голям експерт, но би трябвало да е скулптурата на древен китайски император от династията Хан.

— На колко години предполагаш, че е? — попита Хол.

— На около две хиляди.

Ефектът от вида на коня и ездача, застанали гордо на дъното, беше толкова силен, че следващите две минути всички наблюдаваха мълчаливо образа му на екрана. Джулия сякаш се беше върнала назад във времето. Главата на коня беше леко извърната по посока на минироувъра, ноздрите му бяха издути. Ездачът седеше изправен сковано, невиждащите му очи втренчени в нищото.

— Съкровището… — прошепна Джулия — то е навсякъде.

— Насочи апарата към кърмата — обърна се Пит към Хол.

— Въжето достигна максималната си дължина — отговори Хол. — Ралф ще трябва да премести лодката.

Уилбанкс кимна, измери на компютъра разстоянието и посоката и премести „Дайвърсити“, като повлече и робота, докато не го докара до откъснатата кърма. После Хол прекара сръчно устройството над винтовете на кораба, извисяващи се в тинята. Огромният щурвал беше все още в положение курс право напред. Надписите по кърмата можеха да се различат и показваха, че пристанището му за домуване е Шанхай. Историята се повтори — огънат и разкъсан обков на корпуса, откъснати двигатели, разпръснати произведения на изкуството.

Полунощ дойде и отмина, докато първите хора, чиито очи видяха „Принсес Доу Уан“ след петдесет и две години, разгледаха разбития корпус и безценния му товар от всички ъгли. Накрая, когато решиха, че няма повече какво да се види, Хол започна да изтегля минироувъра.

Дълго след като роботът достигна повърхността и образът на „Принсес Доу Уан“ изчезна в дълбоката бездна, те продължиха да гледат екрана. Корабът отново остана сам на дъното на езерото, единствената му компания беше непознатият ветроход на около петстотин метра от него. Но самотата на „Принсес Доу Уан“ беше временна. Много скоро хора, кораби и съоръжения щяха да проучат останките му и да извадят безценния му товар, който той беше пренесъл от другия край на света и ревниво бе пазил през всичките години, откакто бе отплавал от Шанхай.

Съдбовното пътуване на „Принсес Доу Уан“ все още не беше приключило. Краят му предстоеше да бъде написан.