Клайв Къслър
Азиатска вълна (35)

33.

— Ето го и нашия далечен от дома ни дом — подметна Джордино, като видя шантибота, който двамата с Пит бяха наели от възрастния рибар. — Колкото клозет в селски двор в Северна Дакота.

— Може да не е луксозен, но пък е функционален — рече Пит, докато плащаше на шофьора на таксито и оглеждаше старовремската лодка, завързана в края на разнебитен, хлътнал кей, издаден от речния бряг върху подгизнали дървени пилони. Край нея няколко алуминиеви рибарски лодки се поклащаха в зелената вода, по извънбордовите им двигатели се виждаха петна от ръжда и грес от дълга и непрекъсната употреба.

— Сурови условия на живот! — изпъшка Джордино от тежестта на подводната екипировка, която вадеше от багажника на таксито. — Без парно, без климатична инсталация. Обзалагам се, че в това корито няма и течаща вода, нито ток за осветление или за телевизор.

— За какво ти е течаща вода? Можеш да се къпеш в реката.

— Ами за тоалетната?

— Използвай въображението си — усмихна се Пит.

Джордино посочи малка антена на покрива.

— Радар! — смънка той смаян. — Той имал радар!

Корпусът на шантибота беше широк и плосък — като на малък шлеп. Черната боя беше силно надраскана от стотиците търкания до пилоните на кея и до други лодки, но тази част от дъното й, която се виждаше под водолинията, беше чиста от морско обрастване. Квадратната постройка с прозорци и врати, която представляваше къщичката, се издигаше на малко над два метра. Избелелите от времето сини стени бяха почти наравно с бордовете на корпуса. Малка веранда с навес на носа се перчеше с градински столове. Над нея, разположен в средата на покрива на къщичката, сякаш добавена в последния момент, се виждаше ниска постройка, наподобяваща команден мостик, която служеше като тавански прозорец и малка лоцманска кабина. На покрива лежеше къс скиф с гребла, завързани наопаки. От задния край на къщата излизаше черен кюнец на тумбеста печка с дърва.

Джордино заклати тъжно глава.

— Спал съм на автобусна седалка, която е била далеч по-удобна. Ритни ме, когато пак започна да се оплаквам от мотелската си стая.

— О, имай малко вяра, престани да хленчиш. Повтаряй си, че всичко това не ни струва нищо.

— Трябва да призная, че то никак не е маловажно.

Пит поведе вечно мрънкащия Джордино към лодката.

— Иди да качиш екипировките ни и изпробвай двигателя. Аз ще прескоча до бакалията да купя провизии.

— Не мога да чакам да видя нашия мотив в действие — пак измърмори Джордино.

Пит мина по дъсчена пътека през двора на ремонтна работилница, водеща надолу към реката. Един работник полагаше нов пласт противообрастваща боя върху кила и корпуса на дървена рибарска лодка, поставена в шейна върху релси. В съседство Пит стигна до дървена постройка с табела, на която пишеше: „Пристанът на Уилър“. Дълга веранда обточваше постройката, която се издигаше от земята върху редица от къси колове. Стените бяха боядисани в яркозелено, капаците на прозорците — в жълто. Когато влезе вътре, Пит се изуми, че толкова много стока е вместена в такова малко пространство. Корабните резервни части заемаха единия край на магазина, а риболовните и ловджийски принадлежности — другия. Средата беше отредена за хранителните стоки. До едната стена имаше голям хладилник, натъпкан с пет пъти повече бира, отколкото с безалкохолни напитки и млечни произведения.

Пит взе една кошница и на бърза ръка я напълни с продукти, които щяха да стигнат за него и Джордино най-малко за три-четири дни. Като повечето мъже сигурно купи много повече, отколкото можеше да изяде. След като постави препълнената кошница на плота до касата, той се представи на едрия собственик на магазина, който подреждаше консерви.

— Господин Уилър, казвам се Дърк Пит. С един мой приятел взехме назаем шантибота на Байу Кид.

Уилър прекара пръст по мустаците си и му подаде ръка.

— Очаквах ви. Кид каза, че ще дойдете тази сутрин. Той е готов за плаване, резервоарът за гориво е пълен, акумулаторът е зареден и има достатъчно резервно гориво.

— Благодаря ви за старанието. Ще се върнем след няколко дни.

— Разбрах, че отивате до канала, който прокопаха китайците.

Пит кимна.

— Мълвата бързо се разнася.

— Имате ли навигационни карти на реката? — попита Уилър.

— Надявах се вие да ме снабдите.

Уилър се обърна и провери етикетите, залепени на един шкаф с отделения, откъдето стърчаха навити навигационни карти на местните водни пътища и топографски карти на заобикалящите ги мочурища. Той извади няколко и ги разгъна върху плота.

— Това е карта за дълбочините на реката, а ето и няколко топографски карти на долината на Ачафалайа. Една от тях изобразява района около канала.

— Много ми помогнахте, господин Уилър — каза Пит. — Благодаря ви.

— Предполагам, знаете, че китайците няма да ви допуснат да минете по канала. Преградили са го с верига.

— Няма ли друг път, по който да влезем? — поинтересува се Пит.

— О, да, най-малко два. — Уилър взе един молив и започна да отбелязва знаци върху картата. — Може да поемете или по разклонението Хукър, или по Мортимър. И двете текат успоредно на канала и се вливат на около дванайсет километра от Ачафалайа. Но по Хукър е по-лесно да плавате с лодката.

— А дали „Кин Шан маритайм“ притежава земята около разклонението Хукър?

Уилър поклати глава.

— Техните граници се простират едва на стотина метра от двете страни на канала.

— Какво ще стане, ако минем през бариерата?

— Местните рибари и ловджии се промъкват от време на време, но в повечето случаи са залавяни и пропъждани от цяла армия въоръжени китайци, които охраняват канала.

— Значи охраната е силна — отбеляза Пит.

— Но само през деня. Ако опитате да влезете по тъмно, можете да видите каквото ви трябва, тъй като следващите две нощи ще има все още четвърт луна, и да се измъкнете, преди да са ви усетили.

— Някой да е казвал, че е видял нещо странно по канала и около него?

— Не, никой. Дори всички се чудят какво толкова пазят, та не дават да се припари дотам.

— Има ли движение на кораби или шлепове по канала?

— Не — поклати глава Уилър. — Веригата е неподвижна и не може да се свали, освен ако не бъде взривена.

— Каналът има ли име?

— Известен е като Загадъчното разклонение — отвърна замислен Уилър. — А беше много красиво разклонение, преди да го разширят. Наоколо имаше много сърни, диви патици и алигатори за ловуване, видове риба… Загадъчното разклонение беше същински рай за спортуване. Сега всичко отиде по дяволите, а до малкото, което остана, няма вече достъп.

— Надявам се с приятеля ми да открием някои отговори в следващите четирийсет и осем часа — каза Пит, докато прехвърляше продуктите от кошницата в един кашон, който му предложи Уилър.

Собственикът на пристана за лодки написа няколко цифри в единия край на една от навигационните карти.

— Ако ви се случи нещо, обадете ми се на клетъчния телефон. Ще се погрижа да получите помощ възможно най-бързо.

Пит беше трогнат от дружелюбните и будни хора в южна Луизиана и от тяхната отзивчивост. Той благодари на Уилър, взе кашона с провизиите и се запъти обратно към шантибота. Когато стъпи на верандата, завари Джордино да стои на вратата и да клати глава от почуда.

— Няма да повярваш какво ще видиш вътре — рече той.

— По-лошо, отколкото очакваше ли?

— Напротив. Вътре е чисто и спартански подредено. Само двигателят и пътникът малко ме стряскат.

— Какъв пътник?

Джордино му подаде бележка, която бе намерил на вратата. В нея пишеше:

Господин Пит и господин Джордино, тъй като искахте да приличате на местни жители по време на риболова ви, помислих си, че трябва да си имате и компания. Затова ви давам и Ромбърг, та да подсилите вида си на речни хора. Той ще яде всякаква риба, която му подхвърлите.

Успех!

Байу Кид

— Кой е тоя Ромбърг? — попита Пит.

Джордино се дръпна от рамката на вратата и безмълвно посочи навътре в помещението, където лежеше по гръб чистокръвна хрътка, с вирнати нагоре лапи, с уши, проснати от двете му страни и с полуизплезен език.

— Да не е мъртво?

— Ами можеше и да бъде след огромния ентусиазъм, който изрази, като ме видя — отвърна Джордино. — Оттогава не е мигнало, не е помръднало.

— А на двигателя какво му е?

— Ела само да го видиш. — Джордино го поведе през единственото помещение, което представляваше едновременно дневна, спалня и кухня, към капак на пода. Той вдигна капака и посочи надолу в компактното машинно отделение на дъното на корпуса. — „Форд“ 1070 кубически сантиметра, V-8. Възстаричък, но доста добър. Вероятно е с най-малко четиристотин конски сили.

— Ако не и четиристотин двайсет и пет — предположи Пит, оглеждайки с възхищение мощния двигател, който изглеждаше в безупречно състояние. — Как ли се е смял вътрешно човекът, когато го попитах дали двигателят може да движи лодката срещу течението!

— С такава огромна „плаваща палатка“ сигурно ще можем да вдигнем скорост до двайсет и пет мили в час, ако се наложи.

— Не го насилвай, поддържай умерена скорост. Не е нужно да даваме вид, че бързаме — посъветва го Пит.

— Колко е далече канала?

— Не съм мерил разстоянието, но ми се струва, че е поне около стотина километра.

— Ще трябва да стигнем там някъде преди залез-слънце — рече Джордино, пресмятайки наум спокойна крайцерска скорост.

— Аз ще оттласна, а ти хвани щурвала и поеми към канала, докато разопаковам провизиите.

Джордино нямаше нужда от втора покана. Нямаше търпение да задейства големия двигател и да почувства въртящия му момент. Включи стартера и се заслуша в свирепия му грохот. Остави го на празен ход за няколко минути, наслаждавайки се на звука. Прекалено добър е, за да е истина, помисли си той. Двигателят не беше стар, а по-скоро модифициран и пригоден за по-висока скорост.

— Господи! — смънка той под носа си. — Той е далеч по-мощен, отколкото си мислехме!

Пит не се съмняваше, че Джордино всеки момент ще потегли и ще отвори дроселите докрай, и закрепи здраво продуктите, за да не се разпилеят по палубата. После прекрачи спящия Ромбърг, излезе на верандата и се отпусна в един от столовете, но за всеки случай подпря стъпалата си във фалшборда и обви ръка около леерното ограждане.

Докато изчакваше лодките по река Ачафалайа да се отдалечат, Джордино разгърна навигационната карта на реката и проучи дълбочините напред. После, както се очакваше, увеличи скоростта дотолкова, че плоският нос на шантибота се надигна с цели трийсет сантиметра над водата, а кърмата хлътна надолу, оставяйки широка и дълбока бразда по повърхността. Гледката на този тромав на вид плавателен съд, пердашещ по реката със скорост почти трийсет и пет мили в час, беше изключителна и рядко виждана. На верандата съпротивлението на вятъра и немалкият наклон на носа притискаха Пит до стената на къщичката с такава сила, че той просто не можеше да помръдне.

Най-сетне, след около три километра, оставяйки диря, висока близо метър след шантибота, който навлезе в мочурливи води и разкъса плътния дотогава килим от водни нарциси, простиращ се от речния канал, Джордино видя две малки рибарски лодки да се задават на път за Морган Сити. Той намали скоростта почти до пълзене. Водните нарциси са красиви растения, но са цяло бедствие за вътрешните водни пътища, тъй като избуяваха много бързо и задръстваха потоците и речните разклонения. Те се държат на повърхността благодарение на стеблата си, които са пълни с торбички въздух. Цъфтят с красиви виолетово-розови цветове, но когато се откъснат от водата, за разлика от повечето цветни растения, миризмата им се доближава до тази от фабрика за производство на торове.

С чувството, че е оцелял от скоростно влакче в увеселителен парк Пит влезе вътре, извади топографската карта и започна да изучава чупките и завоите на реката и да се запознава с мрежата от блатисти разклонения и езера в района между пристана на Уилър и канала, прокопан от „Кин Шан маритайм“. Седна отново на сянка под навеса на верандата и си помисли колко е приятно да се пътува по гладките речни води — удоволствие, което само лодка може да предостави. Крайречната растителност се променяше километър след километър. Гъсти гори от върби, канадски тополи и кипариси, с пръснати между тях къпинови и малинови храсти, бавно отстъпваха на вековни тресавища, на прерия от високи тръстики, които се полюшваха от лекия ветрец. Самотен кипарис се извисяваше от тревата като ветроход на морски хоризонт. Мярнаха се и чапли, които се разхождаха с дългите си и тънки като клечки крака и току извиваха S-образно шиите си, за да се наведат и клъвнат храна в тинята.

За ловджията в кану или каяк, който гребе през мочурищата на южна Луизиана, номерът беше да намери твърдо парче почва, върху която да опъне палатката си. Водна леща и нарцис изпълваха по-голямата част от откритата вода, горички се издигаха от смрадливата кал. Твърда почва нямаше. Едва зад сигурността на хилядите километри системи от диги хората развиваха земеделие и строяха ферми и градове. Пит за първи път виждаше такъв пейзаж.

Денят беше приятно студен, с лек ветрец, който диплеше повърхността на водата. Часовете се точеха дълги, сякаш времето беше безкрайно като космоса. Но колкото и идилична да беше реката, на двамата с Джордино им предстоеше сериозна работа, която лесно можеше да стане причина за смъртта им. Не биваше да допускат никакви грешки в плана за разузнаването на загадъчния канал.

Минути след пладне Пит занесе сандвич със салам и бутилка бира на Джордино в малката кормилна рубка на покрива. Пит му предложи да поеме управлението, но Джордино не пожела и да чуе — личеше си какво удоволствие изпитва да бъде на щурвала, затова Пит се върна на верандата.

Макар привидно времето да нямаше значение, часовете на Пит не минаваха напразно и безцелно. Залови се да приготви леководолазните екипировки, после разопакова и настрои регулаторите на малкия АПА, който бе използвал в езерото Орион. Накрая извади очилата за нощно виждане от калъфката им и ги постави върху една от възглавниците на старото канапе.

Минаваше пет часа следобед, когато Пит влезе в къщичката и застана в подножието на стълба, водеща към лоцманската кабина на покрива.

— Остава половин миля до устието на канала — предупреди той Джордино. — Продължи още малко до следващото разклонение, после направи завой надясно.

— Как се казва разклонението? — попита Джордино.

— Хукър, но не си прави труда да търсиш упътваща табела. След около шест мили ще стигнеш до обозначен на картата изоставен пристан със затворен петролен кладенец край него. Там ще завържем лодката и ще вечеряме, докато чакаме да се стъмни.

Джордино мина покрай дълга върволица от шлепове, бутани от огромен тласкач по течението на реката. Капитанът наду веднъж въздушната свирка за поздрав, уверен, че собственикът на шантибота е на борда. Пит, който междувременно се бе върнал на стола си на носа, му помаха в отговор. После взе бинокъл и започна да оглежда канала, докато прекосяваха устието му. Той беше прокопан в съвършено права отсечка, широка около петстотин метра — приличаше на зелен килим, постлан на хоризонта. Ръждясала верига, закачена на два бетонни стълба, бе опъната пред устието. Високи табели с големината на билбордове предупреждаваха с червени букви на бял фон:

МИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО

ВСЕКИ, ЗАЛОВЕН В СОБСТВЕНОСТТА НА „КИН ШАН МАРИТАЙМ“, ЩЕ БЪДЕ ПОДВЕДЕН ПОД ОТГОВОРНОСТ

Как няма да мразят Кин Шан местните жители, помисли си Пит. Той не можеше да си представи, че местният шериф ще седне да арестува свои приятели и съседи, задето са ловели риба или ловували в чужда собственост.

След четирийсет минути Джордино намали скоростта, измъкна тромавата лодка от тясното разклонение Хукър и бавно насочи плоския, леко скосен нос към останките от бетонен кей на ниския бряг. Върху бетонните пилони се виждаше щампован надпис:

ПЕТРОЛНА КОМПАНИЯ „ЧЕРОКИ“, БАТЪН РУЖ, ЛУИЗИАНА

Шантиботът нямаше котва, затова те извадиха дългите пръти, служещи за парапети на преходните мостчета, и ги забиха в тинята. После вързаха въжетата на лодката за тях. Най-накрая от лодката до твърдата почва бе прехвърлена дебела дъска-стълба.

— Имам обект на радарния екран, който се движи през блатото от югоизток — съобщи невъзмутимо Джордино.

— Те идват откъм Загадъчния канал.

— И то доста бързо — уточни Джордино.

— Охраната на Шан не си губи времето и ни е погнала. — Пит влезе вътре и се върна с широка квадратна риболовна мрежа с отвесни опори, която бе открил на верандата. — Измъкни Ромбърг навън, а ти вземи в ръка бутилка бира.

Джордино погледна към мрежата.

— Какво, да не смяташ да уловиш кораби за вечеря?

— Не — отвърна Пит, забелязвайки отражение от залязващото слънце върху лъскав предмет доста далеч в океана от трева. — Номерът е да изглеждам така, сякаш знам какво правя.

— Това е или хеликоптер — съобщи отново Джордино, — или моноплан.

— Прекалено ниско се движи, по-скоро е ховъркрафт.

— Навлезли ли сме в собствеността на Кин Шан?

— Според картата се намираме на цели триста метра от границата на собствеността им. Сигурно ще се доближат само да ни предупредят.

— Какъв ни е сценарият?

— Аз влизам в ролята на ловец на краби, ти — на беден земеделски работник, който се налива с бира, а Ромбърг ще си бъде Ромбърг.

— Не е лесно на италианец да се прави на френски каджун.

— Ще се справиш някак.

Кучето се оказа отзивчиво — излезе на верандата, но не от послушание, а от нужда. То мина бавно по дъската стълба и се облекчи. Хрътката явно има железен мехур, помисли си Джордино, щом издържа толкова дълго. В този момент Ромбърг изведнъж наостри уши, излая към един заек, който пробяга през тревата, и го подгони.

— Ще видиш награда друг път, Ромбърг! — извика Джордино след кучето, което отпраши по пътеката покрай брега. После се тръшна на един стол, свали гуменките и чорапите си и вдигна крака върху леерното ограждане с бутилка „Дикси“ в едната ръка.

Заели позиции — Пит със стария си 45-милиметров колт, скрит в една кошница в краката му и покрит с парцал, и Джордино с 12-калибровата пушка от хангара, която лежеше под възглавницата на стола му — наблюдаваха как черната точка, която се оказа ховъркрафт, се уголемява, докато летеше ниско над тресавищата, като разлюляваше и оставяше след себе си ивица от повалени тръстики. Това беше амфибийно транспортно средство, приспособено да се движи по вода и суша. Задвижва се от сдвоени самолетни двигатели с винтове на кърмата и е снабден с въздушна възглавница. Управлението на ховъркрафта се извършва чрез комплект от кормила, подобни на самолетните. Пит и Джордино виждаха с каква лекота и бързина напредваше над мочурищата и калните равнини.

— Много е бърз, наистина — отбеляза Пит. — Може да развива скорост до осемдесет километра в час. Дълъг е около шест метра, има малка кабина, която, както преценявам, може да побере шестима души.

— И никой от тях не е усмихнат — измърмори Джордино, когато ховъркрафтът се приближи до шантибота и намали ход. В този момент Ромбърг изскочи от мочурливата трева, лаейки като бесен.

— Добрият ми той, Ромбърг. Налетя право на следата — подметна Пит.

Ховъркрафтът спря на три метра от тях, с половината корпус в блатистото разклонение. Шумът на двигателите му стихна до приглушено мъркане. Петимата мъже на борда носеха оръжия през рамо в същите униформи като на охранителите на Кин Шан, с които Пит се бе сблъскал край езерото Орион. Почернелите от слънцето им лица имаха азиатски черти, никой не се усмихваше.

— Какво правите тук? — попита единият от тях със сурово лице на безгрешен английски. На раменете и на кепето му имаше отличителни знаци на висок чин и приличаше на човек, който с удоволствие ще забива карфици в живи насекоми, човек, който само чака възможност да застреля друго човешко същество. Той погледна Ромбърг със свиреп блясък в очите.

— Забавляваме се — отвърна Пит язвително. — Какъв ви е проблемът?

— Това е частна собственост — каза с леден глас капитанът на ховъркрафта. — Не можете да престоявате тук.

— Аз пък случайно разбрах, че земята около разклонението Хукър е собственост на петролната компания „Чероки“.

Капитанът се обърна към хората си и избъбри нещо на китайски. После пристъпи крачка и съобщи:

— Качваме се на борда.

Пит се напрегна и се приготви да грабне стария колт. В следващия миг осъзна, че това изявление е лъжливо. Джордино обаче не се хвана на въдицата.

— Ще се качите, друг път! — рече той заплашително. — Нямате никакво право. А сега си вдигнете задниците оттук, докато не съм се обадил на шерифа.

Капитанът огледа очукания шантибот и избелелите и вехти дрехи на Пит и Джордино.

— Да не би да имате радио или клетъчен телефон на тая лодка?

— Имаме сигнален ракетен пистолет — отвърна Джордино, почесвайки се въображаемо между пръстите на единия си крак. — Изпращаме сигнални ракети и представителите на закона се втурват насам.

Китаецът присви очи.

— Малко ми е трудно да го повярвам.

— Пренебрежителното ви отношение към интелектуалната безпогрешност няма да ви доведе доникъде.

Онзи се стегна.

— Какво казахте? — попита той гневно. — Я повторете!

— Казах да ни оставите на мира — изрече провлачено Пит. — Ние не правим нищо лошо.

Последва ново кратко събеседване. После капитанът насочи пръст към Пит.

— Предупреждавам ви: не навлизайте в собствеността на „Кин Шан маритайм“.

— Че кому е притрябвало? — озъби му се Джордино. — Вашето дружество опустоши околността, унищожи рибата и прогони дивия животински свят с тия ваши разкопки. Тъй че, за кво ни е да влизаме?

Китаецът грубо обърна гръб и ги остави. В същия момент първите капки дъжд започнаха да потропват по покрива на шантибота. Той хвърли още един убийствен поглед към продължаващия да лае Ромбърг и каза нещо на екипажа си. Двигателите бяха форсирани и ховъркрафтът започна да се оттегля по посока на канала. След миг той изчезна от поглед, а дъждът рукна и образува плътна завеса.

Джордино остана на мястото си, за да се наслаждава на пороя, който шибаше голите му крака, вдигнати над ограждането, но побърза да се свие на кълбо, за да се предпази от пръските, които се разхвърчаха във всички посоки, когато Ромбърг отърси мократа си козина.

— Бляскаво изпълнение направихме. Само дето ти по едно време доста се поизхвърли.

Пит се разсмя.

— Е, малко остър и необуздан хумор винаги наежва хората.

— Да, ама това можеше да ни издаде.

— Аз целях да запишат високомерието ни. Видя ли видеокамерата отгоре на кабината им? В този момент нашите снимки бяха изпращани по сателита до главните квартири по охраната на Кин Шан в Хонконг, за да проверят кои сме. Жалко, че няма да можем да видим лицето на Шан, когато го уведомят, че си врем носовете в друг от уязвимите му проекти.

— Значи нашите приятелчета ще се върнат.

— Бъди сигурен в това.

— Ромбърг ще ни пази — подхвърли шеговито Джордино.

Пит се огледа за кучето и го видя свито на кравай вътре в къщичката, без да помръдва, и отвърна:

— В което аз сериозно се съмнявам.