Клайв Къслър
Азиатска вълна (36)

34.

След като пороят отмина и последните лъчи на слънцето изчезнаха отвъд мочурищата на запад, Пит и Джордино изместиха шантибота в един тесен приток на разклонението Хукър и го вързаха под огромна топола, за да го скрият от радиолокатора на ховъркрафта. После замаскираха плавателния съд с тръстики и мъртви клони от тополата. Ромбърг се оживи, когато Пит го нахрани с пълна купа морски вълк. Джордино му беше предложил малко хамбургер, но той не го докосна и лакомо се нахвърли на рибата.

Пит затвори капаците и закачи одеяла на прозорците и вратите, за да не се вижда светлината вътре, после разгърна топографската карта върху масата за хранене и започна да крои план за действие.

— Ако охраната на Шан действа както се очаква, те би трябвало да са разположили команден пункт някъде покрай бреговете на канала, или по-вероятно в средата, за да имат непосредствен поглед към двата му края за местните нарушители.

— Каналът си е канал, както и да го наречеш. Какво точно търсиш?

Пит сви рамене.

— Твоето предположение сигурно съвпада с моето.

— Трупове като онези, които си открил в езерото Орион?

— Господи, дано не е това! — рече мрачно Пит. — Но ако Кин Шан вкарва тайно чужденци през Сунгари, бъди сигурен, че има някъде наблизо място, където ги убива. В мочурищата лесно могат да се скрият трупове. Но според Дъг Уилър няма никакъв трафик на плавателни съдове от реката към канала.

— Кин Шан не е прокопал трийсет километра окоп в безплодно занимание.

— Най-малко той! — рече язвително Пит. — Скритият подтекст е в това, че три километра от изкопания нанос са му били напълно достатъчни, за да построи Сунгари. И въпросът е: защо е прокопал останалите двайсет и седем километра?

— Откъде започваме? — попита Джордино.

— Ще вземем скифа, защото вероятността да ни открият чрез охранителните им системи е много по-малка. Затова натоварваме всичко необходимо и потегляме по разклонението Хукър до мястото, където то се влива в канала. Оттам продължаваме на изток към Калзас. След като видим каквото има за гледане, се връщаме обратно към Ачафалайа до шантибота.

— Те сигурно имат детектори за откриване на нарушители.

— Разчитам да използват същата ограничена технология като тази край езерото Орион. Ако имат лазерни детектори, развивката на лъчите ще е насочена над блатната трева. Ловците, в своите плавателни съдове за придвижване, и рибарите, които се изправят в лодките си, за да хвърлят мрежите си, могат лесно да бъдат забелязани от километри. Докато ние, седнали ниско в скифа, се движим плътно покрай брега, можем да останем под развивката на лъчите.

Джордино изслуша плана за действие на Пит и остана мълчалив известно време, смръщил етруските черти на лицето си. После бавно заклати глава, представяйки си дългите, мъчителни часове на гребане.

— Значи — проговори той най-накрая — ръцете на момчето на госпожа Джордино ще бъдат целите в мазоли още преди да е свършила нощта.

 

 

Предвиждането на Дъг Уилар, че ще има четвърт луна, се оказа вярно. След като оставиха заситения и сънлив Ромбърг да пази шантибота, Пит и Джордино натиснаха греблата и поеха по разклонението. Лунната светлина им помагаше да следват завоите и чупките на водния път, а тясната лодка с изящни линии се плъзгаше леко и гребането не изискваше големи усилия. Когато някой облак засенчеше изтъняващия лунен сърп, Пит разчиташе на очилата си за нощно виждане, които да му показват пътя по разклонението, стесняващо се до не повече от метър и половина.

Блатистата местност се събуждаше нощем. Орляци от комари хвърчаха в нощния въздух и търсеха сочна стръв. Но Пит и Джордино, защитени от мокрите си водолазни облекла и от дебел пласт мазило против насекоми по лицето, врата и ръцете, не им обръщаха внимание. Хиляди жаби крякаха в хор все по-силно и по-силно, после изведнъж млъкваха едновременно, преди да започнат отново. Нощната им песен сякаш се дирижираше от невидим маестро. Блатната трева беше украсена с безброй светещи буболечки, които светваха и изгасваха светлинките си като падащи искри от догарящ бенгалски огън. След час и половина Пит и Джордино стигнаха до канала.

Командният пункт на охраната беше осветен като футболен стадион. Прожекторите, разположени върху два акра твърда почва, осветяваха стара къща в колониален стил, сгушена под вечнозелени дъбове, извисяващи се от обрасла с плевели морава, която се спускаше с лек наклон към брега на канала. Триетажната постройка приличаше на къщата във филма „Психо“, само че беше в много по-окаяно състояние. Няколко от капаците й висяха само на една от ръждясалите панти, таванските прозорци бяха счупени. Редица от дървени колони пред занемарената предна веранда подпираха дългия полегат покрив.

Във въздуха се носеше миризмата на китайска кухня. През голите прозорци се виждаше движението на мъже с униформи. Чуваше се китайска музика — бич за западняшките уши. Всекидневната на старата къща беше задръстена от апаратура и антени. И тук, както край езерото Орион, нямаше пазачи, патрулиращи по терена около командния пункт. Явно, че не се страхуваха от нападение и се доверяваха на електронните си системи. Ховъркрафтът беше вързан за малък кей, плаващ върху празни петролни варели. На борда му нямаше никой.

— Мини на отсрещния бряг, като гребеш съвсем бавно — прошепна Пит на Джордино. — Свеждай движенията си до минимум.

Джордино кимна, потопи внимателно греблото си във водата и загреба като в забавен каданс. Те се плъзнаха през сенките на каналния бряг като призраци в нощта, подминаха командния пункт и продължиха навътре по канала. След около стотина метра Пит даде знак да спрат за малка почивка. Промъкването крадешком бе наложително в случая, тъй като те не бяха взели оръжието си, за да спестят място и тегло на претоварения скиф.

— В сравнение с езерото Орион — каза Пит — това място се охранява много по-небрежно. Имат мрежа от детектори, но май не си правят труда да се вторачват в мониторите.

— Но днес следобед ни откриха много бързо — напомни му Джордино.

— Не е трудно да забележиш шантибот, висок три метра, върху равна местност от разстояние осем километра. Ако сега бяхме на езерото Орион, щяха да ни открият на петата секунда след качването ни на скифа. А тук се движим точно под носа им и все едно че ни няма.

— Трябва да се радваш, че са ни предоставили свободно преминаване — отбеляза Джордино.

— Да продължаваме нататък. Тук няма нищо интересно. Предстои ни да покрием още доста територия. Охранителите може и да мързелуват нощем, но трябва да са слепи, за да не ни забележат, ако не сме се върнали на лодката до изгрев-слънце.

С нарастваща увереност те отхвърлиха всяка мисъл за предпазливост и натиснаха по-яко греблата по канала. Краят му изглеждаше невероятно далеч, като мираж в пустиня. Нощният въздух беше уханен и влажен. Под мокрите си водолазни облекла те се чувстваха като раци във вряща вода, но не смееха да ги свалят. Светлата им кожа, макар и със слънчев загар, щеше да се откроява под намаляващата луна като лица на фона на черно кадифе. По магистралата в далечината пред тях се разминаваха фаровете на леки коли и камиони.

От двете страни на канала изникнаха сградите на пустеещия призрачен град Калзас. Къщите се гушеха на групи една до друга върху обширна земя, която се издигаше над мочурищата. Това беше място, обитавано от духовете на някогашните жители, които никога нямаше да се върнат. Зад бензинови колонки се виждаше хотелът на града, а малко по-встрани — камбанарията на църква до гробища. Скоро изоставеното селище остана зад скифа.

Най-сетне стигнаха края канала. Той се задънваше в дига, която се изкачваше към главен път. В основата на дигата имаше бетонна постройка, чиято фасада гледаше към подземен бункер. Затворената му врата беше заварена.

— Какво според теб може да държат тук? — попита Джордино.

— Нищо, от което да имат неотложна нужда — отвърна Пит, оглеждайки вратата през очилата си за нощно виждане. — Дори с газокислороден резач ще е нужен цял час, ако не и повече, за да се отвори вратата. — Той забеляза също и една тръба, която излизаше от вратата и се загубваше в калната вода на канала. — Хайде, дай да оставим скифа на брега и да се покатерим до шосето.

Джордино погледна нагоре и кимна. Доближиха се до брега и изтеглиха плавателния съд на сухо. Дигата имаше дълъг полегат наклон. Те стигнаха до върха й и прескочиха мантинелата на пътя, като за малко да бъдат отнесени от префучаващите коли. Пред тях се откри панорамна гледка, окъпана от светлини.

Те не очакваха точно такава гледка да видят. Светещите фарове от автомобилното движение по магистралата наподобяваха флуоресцентна огърлица върху змия, която се извиваше около широко водно пространство. Огромен влекач буташе двайсет шлепа, чиято редица достигаше дължина петстотин метра. Край голям град на отсрещния бряг се виждаха ярко осветени бели резервоари на петролни рафинерии и нефтохимически заводи.

— Река Мисисипи — смънка на себе си Пит. — Отвъд нея, на север, е Батън Руж. Това е краят на пътя, тъй да се каже. Защо точно тук е прокопан каналът?

— Кой знае какви машинации се въртят в главата на Кин Шан — рече философски Джордино. — Сигурно плановете му са били да има достъп до магистралата.

— За какво му е този достъп? Тук автомобилите няма къде да обръщат. — Пит седеше на мантинелата и гледаше замислено към реката. После каза бавно: — Тук магистралата е права като стрела.

Джордино го изгледа учудено.

— Някаква нова особеност ли има в правия като стрела път?

— Дали е съвпадение, или е добре замислен таен план това, че каналът да свършва точно там, където реката завива на запад и минава на косъм покрай магистралата?

— Какво значение има това? Инженерите на Шан са могли да задънят канала на много други места.

— Голямо значение има, както започвам да подразбирам. И то много голямо значение.

Мислите на Джордино не течаха в посоката на Пит. Той погледна водолазния си часовник на светлината на фаровете от приближаващ се автомобил.

— Ако искаме да си свършим работата, докато е все още тъмно, предлагам да спуснем отново скифа на вода и бързо да запретваме ръкави.

Оставаха им да претърсят с автономния подводен апарат още осемнайсет мили. След като се върнаха при скифа, те извадиха АПА от калъфа, спуснаха го зад борда и го проследиха с поглед как се изгуби под тъмната повърхност. После, докато Джордино гребеше, Пит взе устройството за далечно командване и започна да направлява подводния апарат, като включи светлините му и го поддържаше на метър и половина от дънната кал на канала. Поради гъстите водорасли видимостта под водата беше едва метър и осемдесет и имаше опасност апаратът да се блъсне в нещо, преди Пит да успее да измени посоката му.

Джордино правеше дълги равномерни загребвания, като по този начин улесняваше Пит да придвижва подводния апарат със скоростта на скифа. Едва когато стигнаха външната периферия на светлината около старата къща в колониален стил, той стана по-предпазлив и намали движението на скифа до скоростта на охлюв.

По това време на нощта повечето от охранителите би трябвало да спят и затова се изненадаха, когато къщата изведнъж се оживи и мъжете от охраната се спуснаха по моравата към малкия кей, където бе вързан ховъркрафта. Придържайки се плътно в сянката, Пит и Джордино видяха, че амфибийният съд се товари с автоматични оръжия. Двама от мъжете вдигнаха нещо дълго, тежко и продълговато и го качиха в ховъркрафта.

— Май отиват на лов за мечки — изрече тихичко Джордино. — Освен ако не бъркам, че и това е ракетна пускова установка.

— Никак не бъркаш — прошепна Пит. — Сигурен съм, че шефът на охраната на Кин Шан в Хонконг е открил кои сме и е съобщил, че сме тръгнали да шпионираме една от мръсните му търговски спекулации.

— Шантибота! Явно, че възнамеряват да взривят шантибота и обитателите му!

— Ще бъде много нелюбезно от наша страна да им позволим да унищожат собствеността на Байу Кид. И да не забравяме, че оставихме там Ромбърг. Обществото, обявяващо се против насилието над животните, ще ни постави завинаги в черния си списък, ако ракетен огън възнесе горкия Ромбърг на кучешкото небе.

— Двама невъоръжени бонвивани срещу цяла орда варвари, въоръжени до зъби! — смотолеви Джордино. — Не сме за завиждане, нали?

Пит сложи водолазната си маска на лицето и вдигна бутилката си под налягане.

— Трябва да преплувам канала, преди ония да са потеглили. Ти се изтегли със скифа и ме чакай на стотина метра отвъд къщата.

— Чакай да позная. Ще извадиш малкия си водолазен нож и ще срежеш надуваемата възглавница на ховъркрафта.

Пит се захили.

— Ами нали като е спукана, няма да се надуе.

— А АПА?

— Дръж го потопен. Може и да си струва да се види що за смет хвърлят те в канала пред жилището си.

След десет секунди Пит изчезна под водата, без да вдига никакъв шум или плисък. Едва след като преплува пет-шест метра от скифа, той лапна накрайника на регулатора за дишане. Калта на дъното изглеждаше черна и застрашителна, а самата вода беше хладка като във вана. Пит плуваше с изпънати напред ръце и със събрани върхове на пръстите, за да намалява съпротивлението, и риташе с крака и плавници доколкото му позволяваха мускулите на краката.

Добрият гмуркач усеща водата така, както животното усеща промените на времето или присъствието на хищник. Неприятната на вкус вода на канала беше топла и гостоприемна, за разлика от зловещата и зле настроена вода на езерото Орион. Пит се притесняваше единствено да не би някой от охраната да се вгледа в повърхността на канала и да забележи въздушните мехурчета, които изпускаше при дишането си. Макар да не му се вярваше много — те бяха така погълнати от подготовката си за нападението над шантибота, че едва ли биха имали време да се вторачват във водата дори за половин секунда.

С наближаването на целта, светлината ставаше все по-ярка и след миг видя сянката на ховъркрафта. Беше сигурен, че товарът и екипажът са вече на борда, готови за претърсване и атака. Единствено липсата на звук му подсказваше, че двигателят още не е запален. Зарита още по-силно с плавниците, твърдо решен да спре потеглянето на амфибийния кораб от кея.

От мястото си на отсрещната страна на канала Джордино започна да се съмнява, че Пит ще стигне до ховъркрафта навреме. Наруга се, задето не бе гребал по-бързо, та да бяха пристигнали по-рано. Но можеше ли да знае, че пазачите се готвят да нападат шантибота? Той не напускаше тъмнината покрай брега и гребеше съвсем бавно, за да не издава шум.

— Направи го, направи го! — смънка той на себе си, сякаш Пит можеше да го чуе.

Пит почувства как ръцете и краката му започват да се сковават. Събра колкото имаше сили за последен тласък, преди изтощеното му тяло да е отказало да му се подчини. Не можеше да повярва, че ще загине, за да спаси едно куче, за което беше сигурен, че като пале е било ухапано от мухата цеце и страдаше от хронична сънливост.

Изведнъж светлината над повърхността угасна и той се озова в пълна тъмнина. Подаде глава над водата и видя, че се намира точно под въздушната възглавница. Отпусна се във водата, за да успокои дишането си и събере сили, докато я оглеждаше.

Видя, че този ховъркрафт използва алуминиев винт като вентилатор за подаване на въздух към възглавницата. Тъкмо посегна да извади водолазния нож от калъфа, завързан с ремък над единия му глезен, за да започне да пробива дупки в гумираната материя, и мигът на победата му бе грабнат от звука на задействаните двигатели. После лопатките на винта се завъртяха, увеличавайки скоростта си с всеки оборот, въздушната възглавница започна да се издува, водата закипя като при водовъртеж. Стана твърде късно да среже гумената възглавница и да попречи на плавателния съд да потегли.

Напълно отчаян, той откопча катарамата на ремъка на бутилката си под налягане, изплю накрайника на регулатора за дишане и вдигна бутилката над главата си. После с едно движение се изтласка напред към въртящия се винт и се наведе под възглавницата, която беше почнала да се издува. Лопатките на винта закачиха бутилката и се пръснаха на парчета. Това беше постъпка, родена от отчаяние. Пит съзнаваше, че бе рискувал безразсъдно и бе насилил прекомерно късмета си.

Раздробеният винт причини ураган от метални парчета, които се забиваха в гумения цилиндър като шрапнели. След малко последва втори, по-мощен взрив, когато стените на бутилката се пробиха и тя избухна от внезапното освобождаване на вкарания й под налягане въздух. За да не останат по-назад, резервоарите за гориво се включиха в настъпилия хаос, като изригнаха със сиянието на огромен пожар, който изпрати огнена буря във въздуха. Разхвърчалите се горящи отломки от ховъркрафта изпопадаха върху покрива на триетажната къща и мигом подпалиха дървената конструкция.

Джордино онемя от ужас, когато видя ховъркрафта да се повдига от водата и в следващия миг да се пръсва на хиляди огнени парчета. Тела се въртяха високо във въздуха като пияни циркови акробати, а после цопваха във водата с вдървеността на кукли, хвърляни от самолет. Прозорците на къщата станаха на сол. Взривната вълна премина с грохот над повърхността на канала и блъсна откритото лице на Джордино като удар от ръкавица на боксьор. Внезапен порой от пламнало гориво обгърна амфибийния кораб. Горящите останки от него започнаха да потъват във водите на канала сред огромни облаци съскаща пара и тъмен пушек, който се извиваше нагоре и се стопяваше в черното небе.

С нарастващ страх Джордино загреба като обезумял към разбитите и горящи амфибийни останки. Когато стигна до тях, бързо нахлузи ремъците на бутилката си под налягане и се гмурна в канала. Стотиците малки огньове на повърхността осветяваха водата с призрачно и злокобно сияние. Той започна да търси между потъналите останки в отчаян опит да открие тялото на приятеля си. Както опипваше отломките от касапницата, причинена от Пит, ръцете му докоснаха част от разчленено човешко тяло, голо, без крака. Едно черно око, отворено широко и безвзорно, му беше достатъчно да го увери, че това не е Пит.

Опитваше да пропъди страха от смразяващата мисъл, че не е възможно някой да е оцелял от тази сеч, затова продължаваше да търси живо тяло. Божичко, къде ли е Пит, изкрещя наум Джордино. Изтощението започна да го мъчи и той беше почти готов да се откаже, когато нещо се подаде от тъмнината на дънната утайка под него и сграбчи единия му глезен. Ледени тръпки го побиха, когато почувства здравата хватка на живия човек. Бързо се извърна и видя едно лице да се пули срещу него с присвити зелени очи, за да вижда през течния мрак и със струйка кръв от носа, която се размиваше от водата.

Като възкръснал от мъртвите Пит едва-едва се усмихна. От водолазния му костюм висяха парцали, маската му за лице липсваше, но той беше жив. Пит посочи с едната ръка нагоре, пусна глезена на Джордино и се оттласна към повърхността. Двамата подадоха глави едновременно и Джордино обви ръка около раменете на Пит в мечешка прегръдка.

— Да те вземат мътните! — извика Джордино. — Ти си жив!

— Да ме вземат мътните, ако не съм! — отвърна през смях Пит.

— Как, по дяволите, го направи?

— Чист късмет. Хвърлих бутилката си под налягане във винта на ховъркрафта и се гмурнах под въздушната възглавница. Това беше доста глупава постъпка между другото, тъй като не бях на повече от три метра, когато бутилката гръмна. Взривът избухна навън, а последвалата силна струя от резервоарите за гориво — нагоре. Бях невредим до момента на ударната вълна. Тя ме захвърли към калното дъно, което пое удара. Цяло чудо е, че тъпанчетата ми не се спукаха. Ушите ми още свирят. Боли ме на места, които дори не подозирах, че съществуват. Положително всеки квадратен сантиметър от тялото ми е синьо-черен. Бях зашеметен няколко минути, но бързо се съвзех, когато поех въздух с накрайника и устата ми се напълни с блатна вода. Повръщайки и плюейки, се издигнах до повърхността и се отпуснах върху водата, докато си възстановя ума и тялото. И тогава видях мехурчетата да минават покрай мен.

— Аз си помислих, че този път си опънал жартиерата.

— Аз също — призна Пит и внимателно опипа носа си и сцепената си устна. — Нещо ме фрасна по лицето, когато бях запратен на дъното на канала… — Той млъкна и направи гримаса. — Носът ми е счупен. За първи път в живота ми.

Джордино кимна към опустошението — къщата в колониален стил се бе превърнала в огнен ад.

— Някога интересувал ли си се от чия страна на семейството ти си наследил необикновения похват да причиняваш разруха?

— Доколкото знам, в рода ми няма пироманиаци.

Трима от охранителите бяха все още живи: единият пълзеше настрани от къщата — от тлеещите дупки на гърба на униформата му се извиваше дим; вторият лежеше замаян на ръба на брега, запушил с ръце ушите си, чиито тъпанчета явно бяха спукани. Третият беше изпаднал в шок и гледаше тъпо в раздробения ховъркрафт. От дупка на бузата му течеше кръв, стичаше се по врата му и багреше ризата му. Четири трупа плуваха в осветената от пожара вода. Останалите бяха изчезнали.

Пит доплува до брега, изправи се на крака и тръгна покрай водата. Изпадналият в шок охранител разшири очи срещу облеченото в черно привидение, което излезе от канала, сякаш виждаше появата на извънземен. Той конвулсивно посегна за оръжието си в кобура на кръста, но то беше отхвръкнало от експлозията. Тогава се обърна и се затича, но след няколко крачки се препъна и падна. Привидението, от чийто нос течеше кръв, се приближи и го погледна.

— Говориш ли английски, приятел?

— Да — кимайки, отвърна охранителят със сипкав от ужас глас. — Научих американски речник.

— Добре. Тогава предай на твоя шеф Кин Шан, че Дърк Пит иска да знае дали все още се навежда да събира банани. Разбра ли ме?

Охранителят заекна няколко пъти, докато повтаряше изречението, но с помощта на Пит най-накрая го научи правилно.

— Дърк Пит иска да знае дали почитаемият Кин Шан все още се навежда да събира банани.

— Бързо схващаш — каза весело Пит. — Ще станеш първенец на класа.

После нехайно закрачи обратно към канала и преджапа водата до скифа, където го чакаше Джордино.