Клайв Къслър
Азиатска вълна (47)

45.

Експлозията изтрещя в ушите на войниците и помощник-шерифите, които бяха спрели само на половин километър от двата автовлака. Чак небето потрепери, когато неописуемата детонация изтръгна вътрешността на дигата. Секунди по-късно последва гигантски фонтан от кал от насипната преграда и бетон от магистралата. Горящите парчета метал от взривените тежкотоварни автомобили се посипаха надолу от един свят на хаоса и разрухата. Както гледаха онемели, всички като по даден знак приклекнаха зад колите или се проснаха под тях, за да се предпазят от урагана от пламнали отломки.

Сандекър закри с ръка очите си от ослепителната светлина. Въздухът стана тежък и наситен с електричество. В този момент силен тътен прониза ушите му. Огромно кълбо от пламъци се издигна високо, набъбна като гъба и се разпръсна в небето, превръщайки се във вихрещ се черен облак, който закри звездите.

Всички погледи се обърнаха назад, където на неколкостотин метра по главния път допреди малко имаше дига и два огромни автовлака. Сега на тяхно място бяха останали само руини. Никой от хората, които стояха в шок, не беше подготвен за този потресаващ спектакъл, в който изчезващите отломки от дигата бяха пометени като лавина. Тътнещата вибрация в ушите им постепенно отмина, за да бъде сменена от далеч по-ужасяващ звук, звук на невероятно силно съскане и грохот, когато кипящата водна стена нахлу катастрофално в очакващите я прегръдки на Загадъчния канал, прокопан от Кин Шан именно за този случай.

В продължение на една дълга минута всички гледаха с невярващи очи, хипнотизирани от този бушуващ водопад, който не можеше да се опише, дори и от самите свидетели. Те бяха безсилни пред милионите литри вода, която се лееше през пролома в дигата и магистралата, следвайки естествените закони на гравитацията и пришпорена от течението на речната водна маса, започнала да изтича от Мисисипи.

Огромното разрушително наводнение пое неотклонно по пътя си.

За разлика от океанските приливни вълни, тук нямаше бразди. Водната маса се движеше съвършено гладка и с неописуема бързина.

Малкото, останало от град Калзас, беше залято и отнесено от водата. Високият близо девет метра неудържим кипящ поток погълна блатистите местности, устремен към очакващите го обятия на река Ачафалайа. Малка яхта с четирима пътници на борда й, които се оказаха в неподходящ момент на неподходящо място по реката, бяха всмукани в пролома и повлечени от бесния водовъртеж, изчезнаха от поглед. Никакво човешко действие не можеше да спре бушуващата стена от неконтролируема вода, препускаща по долината на път за залива, където калният й поток щеше да бъде погълнат от морето.

Сандекър, Олсън и другите мъже на магистралата, безсилни да направят нещо, само наблюдаваха кошмарното бедствие. Гън потрепери и извърна глава към Мисисипи.

— Корабът! — надвика той грохота на водата, сочейки възбудено към него. — Корабът идва!

Хипнотизирани от грандиозната гледка, всички бяха забравили за „Юнайтед стейтс“. Погледите им се насочиха в посоката, в която сочеше Гън, и видяха как един безкраен черен силует изплува от нощта. Надстройката, от край до край, представляваше огромна купчина от развалини, фокмачтата липсваше, комините, целите надупчени, бяха килнати на една страна, металните листове на корпуса бяха разкъсани и под тях зееха огромни дупки.

Но корабът продължаваше да се движи, пришпорван от огромните си двигатели. Нищо не можеше да го спре. Той мина покрай мъжете с изумителна скорост, вълнорезът му отхвърляше високи водни завеси, порейки водата срещу течението. Независимо че целта му беше да сее смърт и разруха, той изглеждаше величествен. Всеки, който го видя тази нощ, никога нямаше да забрави, че е станал свидетел на края на една легенда.

Мъжете гледаха прехласнати, в очакване корпусът му да се завърти и да застане напреки реката, за да изпълни ролята си на бент и да отклони завинаги Мисисипи от сегашното й корито. В този момент, сякаш като оправдание на очакванията им, от корпуса бликнаха струи вода.

— Боже господи! — промълви смаян Олсън. — Те са взривили експлозивите! Той ще потъне!

Всяка надежда, която таяха, че армейският корпус може да овладее потопа, изчезна, когато славният суперлайнер започна бавно да тръгва към дъното.

Но „Юнайтед стейтс“ не бе насочен да зарови вълнореза си в източния бряг и да забие кърмата си под ъгъл на реката в западния бряг. Той продължи да плава по прав курс в средата на главния канал към изливащата се и бучаща като Ниагарския водопад вода през пролома.

Пит стоеше, вкопчил ръце в щурвала, вече извъртян в положение за спиране. Той беше извил кормилото докрай. Повече от това не можеше да направи. Почувства как корабът потрепери, когато взривните заряди избиха огромни дупки в дъното му и вътрешно кипеше от яд, че не успява да овладее скоростта или да реверсира въртенето на левите гребни винтове, за да извие кораба в по-тесен завой. Но автоматичната система за управление беше разбита от армейската стрелба, а без екипаж в машинното отделение корабът не можеше да извършва зададените от него промени в курса. И тогава стана чудо: бавно, като костенурка, носовата част започна да се извърта наляво.

Сърцето на Пит подскочи. Той видя как отначало, почти незабележимо, но с постепенното увеличение на ъгъла, водното течение поде дясната носова част. В първия момент „Юнайтед стейтс“ като че ли отказа да се предаде и да си отиде от този свят с черно петно върху забележителната си история. Той беше оцелял през четирийсет и осемте години плаване по морета и океани и за разлика от другите кораби от аналогичен клас, които покорно се отправяха към складовете за бракуване, той не тръгваше с охота към смъртта си — сърцето и душата му се съпротивляваха докрай.

Безпогрешно, сякаш Пит му бе заповядал, вълнорезът се вряза в ръба на стръмния склон на канала и се заби в дънната кал под ъгъл на дигата на шейсет метра оттатък пролома. При по-остър ъгъл корабът можеше да бъде повлечен право през него.

Силата на речния поток през взривената дига влезе в ролята си и помогна на масивния му корпус да застане странично на пролома. Тогава огромната вълна, както заливаше блатистите местности, изведнъж слегна до малък буен поток, който заобиколи все още въртящите се гребни винтове на кърмата.

Най-накрая корабът напълно спря. „Юнайтед стейтс“, някогашният внушителен суперлайнер на американския търговски флот, завърши последното си пътуване.

Пит приличаше на човек, който току-що бе приключил участието си в триатлон. Стоеше, захлупил лице върху щурвала, без да го пуска от ръцете си. Беше капнал от умора, тялото му, което още не се бе възстановило от раните, получени само преди няколко седмици на един остров край австралийския бряг, плачеха за отдих. Толкова беше изтощен и психически, че не беше в състояние да различи предишните си наранявания от нараняванията, получени в сегашната битка с китайските бранители на кораба.

Трябваше му цяла минута, за да започне смътно да съзнава, че корабът е спрял да се движи. Почувства, че краката му едва го държат, когато пусна кормилното колело и се обърна да потърси с поглед Джордино. Но приятелят му стоеше на разбитата врата, подпрян на същия Калашников, с който бе стрелял по хеликоптера, използвайки го сега като бастун.

— Трябва да ти кажа — заговори Джордино с лека усмивка, — че по техниката ти по акостиране има още много да се желае.

— Само още един час практика, и ще й намеря цаката — отвърна Пит с глас, малко по-висок от шепот.

На брега мъчителният момент на паниката отмина. Вече никой не гледаше към разбития пролом в дигата и бучащата, отприщена вода. Потокът вече бе спаднал до малка буйна река. Всички, които стояха на магистралата, се развеселиха и викаха възбудено освен Сандекър. Неговото лице имаше уморен и изпит вид. Той гледаше „Юнайтед стейтс“ с тъжни очи.

— Никой моряк не обича да вижда как умира кораб — промълви той.

— Но тази смърт беше величава — каза Гън.

— Предполагам, че нищо друго не го чака, освен да бъде бракуван.

— Възстановяването му ще струва милиони.

— Дърк и Ал, горките, предотвратиха огромно бедствие.

— Много хора никога няма да узнаят колко много дължат на двамата — съгласи се Гън.

Междувременно дълъг конвой от товарни автомобили и съоръжения пътуваше в двата края на пролома. Влекачи, бутащи шлепове, натоварени с огромни камъни, прииждаха от двете посоки на реката. Ръководени от генерал Монтейн, армейците от инженерния корпус разясняваха на ветераните как спешно да укрепят бреговете на реката, които бързо почваха да се уронват. Всеки годен мъж и всяка възможна техника от Ню Орлиънс до Виксбърг бяха натоварени със задачата да възстановят час по-скоро дигата и магистралата.

Благодарение на масивния корпус на „Юнайтед стейтс“, служещ като бариера, огромният воден поток, който се бе понесъл към Ачафалайа, беше грабнат от Мисисипи. След като се разляха по блатистите местности, буйните води се смалиха до вълна, която не беше по-висока от метър, когато стигна до Морган Сити.

Не за първи път могъщата Мисисипи е била озаптявана от опита й да си проправи ново корито. Битката между хора и природа щеше да продължи и накрая изходът може би щеше да бъде само един.