Клайв Къслър
Азиатска вълна (29)

27.

Нощта едва започваше, когато Пит и Джулия напуснаха дома на Джулиан Пърлмутър. Пит обърна дюзенбърга на алеята за коли и спря, преди да се влее в движението. Двата микробуса „Форд“, шофирани от специалните телохранители, наети от Питър Харпър от охранителна фирма, не бяха паркирали, трябваше да чакат търпеливо до тротоара. Но Пит и Джулия не ги видяха.

— Май са ни изоставили — отбеляза Пит, натиснал докрай спирачката на колата.

Джулия изглеждаше изненадана.

— Не разбирам. Не виждам причина да ни изоставят.

— Може би са решили, че сме скучни и са отпрашили към някоя спортна зала да гледат баскетбол.

— Не е смешно — каза Джулия с помръкнало лице.

— Тогава отново сме във вече познатото положение — заключи Пит с измамно спокойствие, после се наклони над Джулия, за да бръкне в страничния джоб на вратата, откъдето извади стария 45-калибров колт и й го подаде. — Надявам се, не си забравила как да общуваш с него след бягството ни по река Орион.

Тя отривисто поклати глава.

— Преувеличаваш опасността.

— Не, никак не я преувеличавам — възрази той. — Тук става нещо много съмнително. Вземи пистолета и ако се наложи, използвай го.

— Трябва да има някакво обяснение за изчезването на микробусите.

— Още едно предсказание от предчувствието на Пит! Джобовете на Службата за емиграция и натурализация не са толкова пълни, колкото джобовете на „Кин Шан маритайм лимитед“. Подозирам, че на частните охранители на Харпър им е било платено двойно, за да си вдигнат партакешите и да си вървят у дома.

Джулия бързо извади радиото от чантата си.

— Тук Дракон. Обадете се, Сянка, и ми кажете местоположението си. — Тя търпеливо зачака, но в отговор получи само атмосферни смущения. Повтори съобщението четири пъти, но резултатът беше един и същ. — Това е непростимо! — ядоса се Джулия.

— Не можеш ли да се свържеш с някого другиго? — попита Пит.

— Не, обхватът му е до три километра.

— В такъв случай време е да… — Пит не довърши изречението, защото в този момент видя двата микробуса, които завиха от ъгъла и спряха до тротоара от двете страни на дюзенбърга, който все още се намираше на алеята за коли. Те едва оставяха място на голямата кола да се промуши между тях. Не бяха включили фаровете, само светлините за паркиране. Хората вътре се виждаха като размазани силуети през тъмните стъкла.

— Знаех си, че нищо лошо не се е случило. — Джулия хвърли всезнаещ поглед към Пит и отново заговори в радиопредавателя: — Сянка, тук Дракон, защо напуснахте позициите си до къщата?

Този път почти веднага отговори глас.

— Извинявай, Дракон, решихме, че няма да е зле да направим една обиколка наоколо, за да проверим за съмнителни превозни средства. Ако сте готови да тръгвате, моля, кажи ни местоназначението ви.

— Не на мен тия! — рече Пит, оглеждайки разстоянието между калниците на двата микробуса, като същевременно преценяваше автомобилното движение по улицата. — Поне единият микробус е трябвало да остане на мястото си, докато другият прави обиколката. Ти си агент, аз ли да ти казвам тия неща!

— Питър не би наел безотговорни хора — възрази твърдо Джулия. — Той не работи така.

— Недей да им отговаряш още! — каза рязко Пит. В мозъка му като червена предупредителна лампичка започна да присветва мисъл за опасност. — Ние сме предадени. Обзалагам се, че тия не са същите мъже, наети от Харпър.

За първи път очите на Джулия се изпълниха с нарастващо лошо предчувствие.

— Ако си прав, какво да им кажа тогава?

Дори да смяташе, че животът им е в огромна опасност, Пит с нищо не се издаде. Лицето му остана студено, умът му трескаво работеше.

— Кажи им, че отиваме у дома, на Вашингтонското национално летище.

— Живееш на летище? — изуми се Джулия, но после се сети: — О, да, нали ми спомена. И откога?

— Кажи-речи, от двайсет години. Всъщност живея в периферията му.

Джулия сви рамене от почуда и даде наставления на мъжете в микробусите. В това време Пит се пресегна под седалката и извади клетъчен телефон.

— Сега се свържи с Харпър, обясни му положението и му кажи, че тръгваме към мемориала Линкълн. Кажи му още, че аз ще се опитам да забавя пристигането си, за да му дам възможност да ги засече.

Джулия набра номера и зачака някой от другия край на линията да се обади. След като се представи, я свързаха с Питър Харпър, който се беше прибрал вкъщи и си почиваше сред семейството си. Джулия му предаде съобщението от Пит, послуша безмълвно известно време, след това изключи телефона и погледна безизразно Пит.

— Подкреплението е на път. Питър каза да ти предам, че имайки предвид какво се е случило в хангара ти тази вечер, съжалява, че не е предвидил евентуални по-нататъшни действия.

— Ще изпрати ли полицейски отряди към Мемориала, за да пресрещнат ония?

— В момента се свързва с тях. Ти не ми каза какво се е случило в хангара ти.

— Не сега.

Джулия понечи да каже нещо, но размисли и каза друго:

— Защо да не изчакаме подкреплението точно тук?

Пит огледа микробусите, стоящи безшумно и застрашително до тротоара.

— Не мога да се задържам дълго тук, сякаш чакам движението да намалее, защото нашите приятелчета ще започнат да се усещат, че сме ги разкрили. Веднъж стигнем ли Масачузетс авеню и влеем ли се в главния поток от коли, ще бъдем до голяма степен в безопасност. Те няма да рискуват да се издадат, като ни нападнат пред очите на стотици свидетели.

— Можеш да се обадиш на деветстотин и единайсет по клетъчния телефон и да ги помолиш да пратят патрулна кола, обикаляща района.

— Ако си диспечер, ще повярваш ли на някаква странна история и ще поемеш ли отговорността да наредиш на група патрулни коли да поемат към мемориала Линкълн и да търсят дюзенбърг в оранжево и кафяво от двайсет и девета година, преследван от убийци?

— Е, сигурно не — призна Джулия.

— Най-добре е да оставим Харпър да повика полицейските отряди.

Той превключи дългия лост на пода на първа скорост и подавайки малко газ, излезе на уличното платно, завивайки наляво, така че микробусите да загубят време, докато правят обратен завой, за да го последват. Беше изминал стотина метра, преди да бъде осветен от фаровете на водещия микробус. След две пресечки тежкият дюзенбърг зави по Масачузетс авеню и започна да се промъква между нощното движение на булеварда.

Джулия се напрегна, когато погледна през волана и видя как стрелката на скоростомера се издига нагоре и потрепва при скоростта от 115 километра в час.

— Тази кола няма предпазни колани.

— През двайсет и девета година не са вярвали в тях.

— Страшно бързо караш.

— Не виждам по-добър начин да привлека вниманието, освен да превиша максималната скорост на седемдесетгодишна кола, тежаща близо четири тона.

— Надявам се спирачките й да са в ред. — Джулия се предаде на гонитбата, без обаче да се отпусне.

— Те не са толкова чувствителни като днешните спирачки, но натисна ли ги, ще свършат добра работа.

Джулия хвана здраво автоматичния колт, но не си направи труда да освободи предпазителя или да го държи насочен. Трудно й беше да приеме уверението на Пит, че животът им е в опасност, както и че телохранителите им са се обърнали срещу тях.

— Защо все на мен…? — изстена Пит, докато направляваше чудовищната кола по площад „Маунт Върнън“, а големите гуми свиреха от възмущение и караха минувачите да се спират и да я зяпат с отворени уста. — Ще повярваш ли, че за втори път тази година се налага да бягам заедно с красива жена, от акули, които ни преследват по улиците на Вашингтон?

Тя се обърна да го изгледа.

— Значи и друг път ти се е случвало.

— Само че тогава бях със спортна кола и имах много по-голяма преднина.

Пит насочи лъскавата предница на колата към Ню Джърси авеню, после зави надясно по Първа улица и натисна газта в посока Капитолия и пешеходната му зона. Подавайки предупредителни звукови сигнали с огромните свирки, монтирани под фаровете, той принуждаваше колите уплашено да се отдръпват настрани. Въртеше силно дебелия обръч на кормилото, докато се провираше стремително между плътните автомобилни колони.

Микробусите все още бяха по петите му. Поради по-бързото им ускорение те се бяха приближили дотолкова, че отраженията на фаровете им изпълваха огледалото за обратно виждане, закачено в средата на горния ръб на предното стъкло. Въпреки че дюзенбъргът беше в състояние да дръпне много напред на дълга права отсечка, все пак не беше кола, която можеше да постави рекорд на задръстено от коли улично платно. Пит превключваше предимно от втора на трета и скоростната кутия всеки път надаваше вой като горски дух, вещаещ смърт.

Огромният двигател се въртеше с лекота на високи обороти. Движението отпред започваше да оредява и Пит вече имаше възможност да увеличи скоростта, доколкото му позволяваше дюзенбъргът. Той навлезе в кръговото движение около Паметника на мира зад сградата на Капитолия. После, след рязко извиване на волана, дюзи заобиколи на четирите си колела паметника на Гарфийлд^[1], мина покрай декоративното езеро и отпраши по Мериленд авеню.

Зад колата, сред грохота от ауспуха й, Пит и Джулия чуха кратко стакато от стрелба. Страничното огледало, закачено върху кожуха на резервната гума в левия преден калник, изведнъж се разби на парченца. Стрелецът отзад бързо се прицели отново и потокът от куршуми сцепи горната рамка на предното стъкло, което също се натроши и се посипа върху капака на двигателя. Пит се свлече надолу зад волана, а с дясната ръка хвана Джулия за косата и я дръпна силно, за да я наведе хоризонтално на кожената седалка.

— С това приключи развлекателната част от програмата — измърмори Пит. — Край на плахите маневри.

— О, боже, ти се оказа прав! — извика в ухото му Джулия. — Те наистина искат да ни убият.

— Ще карам по права линия, за да можеш да отвърнеш на огъня им.

— А, не, в това движение и по тия улици, не! — категорично възрази Джулия. — Никога няма да си простя, ако улуча някое невинно дете.

Докато говореше, тя рязко се наклони настрани, когато колата се стрелна косо по Трета улица. Вместо да завие заедно с другите коли, Пит пресече диагонално паважа, мина през бордюра и продължи по тревната площ на пешеходната зона край Капитолия. Огромните гуми с размер 750×17 цола прескочиха високия циментов бордюр с толкова леко раздрусване, че почти не се усети. Парче чим бе изтръгнато от земята от въртящите се задни колела и се пръсна настрани и под калниците като шрапнел.

Джулия реагира така, както всяка жена на нейно място — изпищя и после проплака:

— Не можеш да караш насред пешеходната зона!

— Като едното нищо мога и то дотогава, докато не оживеем, за да го разказваме после! — изкрещя й в отговор Пит.

Привидно безумната му и напълно неочаквана маневра даде желания резултат. Шофьорът на водещия микробус неотстъпно следваше дюзенбърга, но като мина през бордюра, спука едновременно и четирите си гуми. Те се удариха с такава сила в циментовата бариера, че експлодираха в бърза последователност със силен пукот. Много по-малките и по-съвременни гуми на микробусите не можеха да минат през такъв висок бордюр с лекотата на големите и широки гуми на дюзенбърга.

Шофьорът на втория микробус прояви благоразумие, като навреме натисна спирачките, за да намали скоростта си, и бавно премина през бордюра, без до повреди гумите си.

Мъжете в първия микробус — бяха двама — като обезумели скочиха от него и се втурнаха към отворената странична врата на втория микробус. И преследването бе възобновено отново. Те догониха дюзенбърга в средата на главната пешеходна алея за удивление на стотиците зяпачи, които се разотиваха след концерта на оркестъра на Морската пехота, проведен на открито край Военноморския мемориал. Изразите по лицата им варираха от пълно недоумение до удивление при вида на огромната кола с артистично извити линии, която се носеше като хала по пешеходната зона между Музея на въздухоплаването и космонавтиката и Националната художествена галерия. Групи от хора, които се разхождаха или тичаха за здраве по алеите, изведнъж се включиха в преследването и се втурнаха след летящите коли, сигурни, че ще станат свидетели на злополука.

Дюзенбъргът продължаваше да набира скорост с крака на Пит, натискащ педала на газта до пода. Дългата кола заблестя, когато се устреми по силно осветената Седма улица, промушвайки се между движещите се коли. Пит въртеше решително волана. Огромната кола откликваше с невероятна лекота. Колкото по-висока беше скоростта, толкова по-силно бе чувството за стабилност. Сега вече не му оставаше друго, освен да насочва колата натам, накъдето той искаше, и тя му се подчиняваше безотказно. Изпусна лека въздишка на облекчение, като видя, че няма движение по следващата напречна Четиринайсета улица оттатък пешеходната зона. Тъй като и двете огледала за обратно виждане бяха разбити на парченца, той не можеше да види дали преследващият го микробус се е приближил отново до разстояние, удобно за точна стрелба.

— Хвърли един поглед назад и виж на какво разстояние са — извика той на Джулия.

Междувременно тя беше освободила предпазителя на колта и беше насочила оръжието над задната облегалка на седалката си.

— Намалиха скоростта, когато минаха над бордюрите на последните две пресечни улици — отвърна тя, — но сега скъсяват разстоянието. Вече почти виждам бялото на очите на шофьора.

— В такъв случай можеш да почнеш да стреляш.

— Това не ти е дивото място край река Орион. Из цялата пешеходна зона има хора. Мога да улуча някого със заблуден куршум.

— Тогава изчакай, докато си сигурна, че ще улучиш целта.

Мъжете, стрелящи от страничните прозорци на микробуса, не бяха толкова предпазливи. Те започнаха нова стрелба по дюзенбърга и пробиха големия багажник отзад. Пит въртеше отчаяно кормилото, избягвайки куршумите, които свистяха покрай дясната страна на колата.

— Тия момчета нямат твоята чувствителност спрямо другите хора — каза той, доволен, че успя да заобиколи без произшествие всяка кола, която му се изпречеше на пътя.

Както си мислеше защо няма магическа пръчка, с която да спре движението, той отби по Петнайсета улица и за малко не се блъсна в един товарен автомобил за разнасяне на вестници и на косъм се размина с един черен форд седан „Краун Виктория“, колата, която бе заменила повечето от правителствените лимузини. Мимоходом се запита кого ли вози в момента правителствената кола. Изведнъж го обля радостна вълна, когато разбра, че микробусът трябваше да намали скорост, за да се справи с бордюрите.

Високият паметник на Джордж Вашингтон се извиси насреща по пътя на колата. Пит мина покрай обляния в светлина обелиск и отпраши по лекия наклон на отсрещната страна. Джулия все още не беше в състояние да отправи чист изстрел, докато Пит се бе съсредоточил да заобиколи паметника, без да загуби контрол върху колата по хлъзгавата трева. Оттам те се отправиха към мемориала на Линкълн в края на пешеходната зона.

Секунди по-късно Пит излезе на Седемнайсета улица. За негово облекчение имаше пролука в средата на движението и той премина в другото платно, без да застрашава минаващите коли. Въпреки бясното преследване по булевардите на Вашингтон и пешеходните алеи, той нито видя мигащи червени светлини, нито чу вой на сирени на преследващи ги полицейски коли. Ако при други обстоятелства беше предприел безразсъдно преминаване през пешеходната зона, още след първите сто метра щеше да бъде спрян и задържан за неразумно шофиране.

Пит за миг стаи дъх, когато профучаха между декоративното езеро и Конститюшън гардънс. Почти право пред тях изникна ослепително осветеният мемориал на Линкълн и река Потомак зад него. Фаровете на микробуса бяха вече толкова близо, че той можеше да чете вестник на светлината им. Състезанието беше твърде неравно. Въпреки че дюзенбъргът му беше великолепен автомобил, по който всички други се мереха, в случая той се явяваше нещо като ловец на диви животни в превозно средство за труднопроходим терен. Ако пресечеше и завиеше надясно към Конститюшън авеню, преследвачите му лесно можеха да му отрежат пътя. Отляво дългото декоративно езеро се простираше почти до грамадния бял мраморен мемориал. Водната бариера изглеждаше непреодолима. Но дали е така?

Той грубо избута Джулия от седалката на пода.

— Легни долу и се дръж здраво!

— Какво ще правиш?

— Ще поплуваме малко.

— Ти не само си се побъркал, ами те гони и дива ярост.

— Рядка комбинация, нали? — отвърна спокойно Пит.

Чертите на лицето му бяха замръзнали в пълна съсредоточеност, очите му блестяха като на ястреб, кръжащ над плячката си. В очите на Джулия, която го гледаше от пода изпод арматурното табло, той излъчваше неумолимата непоколебимост на вълна, устремена към брега. После го видя как изви кормилото наляво, от което колата поднесе странично в тревата със скорост близо сто и десет километра в час, задните колела забуксуваха бясно, изхвърляйки туфи трева като огромни месомелачки, минавайки на косъм от големите дървета, разположени на пет-шест метра едно от друго покрай езерото.

После, като че ли след цяла вечност, гумите зацепиха, стъпиха здраво върху меката почва и отхвърлиха колата напред, без възможност за връщане назад. Огромната й маса се понесе към декоративното езеро.

Подети от цялата сила на мощния двигател, тежкото стоманено шаси и алуминиевата каросерия цопнаха във водата, изхвърляйки отпред и отстрани огромни бели водни завеси. Силният удар разклати дюзенбърга от броня до броня, докато огромната й тежест потъваше, теглейки издутите й като балон гуми към циментовото дъно. Грапавата им повърхност зацепи в него и отхвърли колата напред като кит, порещ морето след разгонена женска.

Водата плисна върху капака на двигателя и нахлувайки през счупеното предно стъкло, намокри Пит и почти заля свитата на пода Джулия. Тя още не бе разбрала намеренията на Пит и се ужаси, когато изведнъж се озова под поройна вода. Пит, който пое цялата сила на сблъсъка с водата, изпита чувството, че кара сред бурни морски вълни, които могат да доставят удоволствие само на сърфист. На дъното на изкуственото езеро нямаше никаква растителност. То редовно се пресушаваше и почистваше от службата по поддържане на парка. Разстоянието между повърхността на водата и ръба на езерото беше само двайсет сантиметра. Дъното имаше лек наклон, чиято дълбочина в периферията беше трийсет сантиметра и стигаше до максимална дълбочина осемдесет сантиметра в средата. Височината на стените на езерото беше общо петдесет сантиметра.

Пит се молеше двигателят да не се наводни и да замлъкне. Знаеше, че разпределителят се намира на метър и двайсет от земята и не се безпокоеше за него. За карбураторите — също, тъй като те пък бяха на близо метър височина. Притесняваха го преди всичко свещите. Те бяха разположени между двата горни разпределителни вала в носовата част на височина деветдесет сантиметра.

Широчината на езерото беше точно 50 метра. Изглеждаше невъзможно за дюзенбърга да преодолее такова препятствие. Но колата си проправяше път през водата, двигателят й смело въртеше задните колела, без да се задави. Оставаха само десетина метра до отсрещната страна на езерото, когато изведнъж водата наоколо закипя от малки гейзери.

— Мръсни гадове! — измърмори Пит под носа си и стисна здраво кормилото.

Преследващият ги микробус беше спрял на ръба на езерото, мъжете бяха слезли от него и стреляха по голямата кола, която пердашеше през водата. Отначало те така се изумиха от гледката, че близо минута стояха като онемели, което даде време на Пит да прекоси почти цялото езеро. Когато се съвзеха и осъзнаха, че това е последната им възможност, преследвачите им откриха стрелба, оставяйки глухи и слепи за сирените и мигащите лампи, които се носеха стремително към тях откъм Двайсет и трета улица и Конститюшън авеню. Твърде късно разбраха опасното положение, в което изпаднаха. Ако не последваха Пит през езерото — все едно да си закачат крила и да полетят на луната (имайки предвид по-малките колела и гуми на колата им) — не им оставаше друго, освен да се изплъзнат от бързо приближаващите патрулни полицейски коли. Без да губят ценно време за обсъждане на положението, те светкавично се качиха отново в микробуса, направиха 180-градусов завой и отпрашиха обратно през пешеходната зона към паметника на Джордж Вашингтон.

Дюзенбъргът вече изкачваше наклона към ръба на езерото. Пит намали скоростта, преценявайки внимателно височината на стената спрямо размера на предните гуми. Той превключи на първа скорост. Зъбните предавки в трискоростната несинхронизираща предавателна кутия изстенаха, преди да зацепят. После, на три метра пред стената, Пит натисна докрай педала за газта, възползвайки се от нагорния наклон на езерото, за да повдигне предницата на колата.

— Хайде, давай! — подкани той дюзенбърга. — Прехвърли стената!

Старият дюзенбърг като че ли имаше механичен мозък и сърце, защото откликна на командите му и повдигна предницата, едва откривайки бронята над ръба на езерото. Предните гуми прехвърлиха ръба и стъпиха върху равната тревна площ.

Клиренсът на дюзенбърга беше почти трийсет сантиметра, но тази височина не беше достатъчна за дъното на шасито да мине безпрепятствено над ръба. Колата се наклони силно. Последва трясък, след което неземен звук от стържене и разкъсване на метал разцепи въздуха. За миг колата като че ли увисна, после инерцията я избута напред, тя подскочи и тупна с четирите си колела върху тревата.

И тъкмо в този момент двигателят започна да пропуска такт. Почти като хрътка, излизаща от водата с птица в устата си, дюзенбъргът потрепери, изтръска водата, изпълваща каросерията му, и немощно продължи още малко напред. Само след стотина метра вентилаторът зад радиатора и отоплението от двигателя заработиха в унисон и издухаха водата, която бе плиснала върху свещите и бе причинила късо съединение на четири от тях. След малко тя отново набра скорост с осемте си цилиндъра.

Джулия се измъкна от пода, като плюеше вода и се взираше назад към микробуса, който се опитваше да се измъкне от преследващите го четири полицейски коли. Тя изстиска водата от подгъва на роклята си и прекара пръсти през косата си в напразен опит да подобри външния си вид.

— Виж на какво приличам. Роклята и палтото ми не стават вече за нищо. — Тя погледна Пит с неприкрит гняв. После изражението й се смекчи. — Ако не спасяваше живота ми за втори път, щях да те накарам да ми купиш нов тоалет.

Той се обърна към нея и се усмихна, докато караше по Индипендънс авеню, за да мине по моста Мемориал и да продължи към Вашингтонското национално летище и хангара си.

— Знаеш ли какво, ако си послушна, ще те закарам у дома, ще изсуша дрехите ти и ще те стопля с чаша кафе.

Сивите й очи гледаха нежно, без да мигат. Тя сложи ръка върху неговата и смънка:

— А ако не съм послушна?

Пит се засмя, отчасти от облекчение, че се отърваха от още една смъртоносна клопка, отчасти, че вижда мърлявия вид на Джулия и отчасти, защото тя се опитваше да прикрие онези части от тялото си, които се виждаха през мократа й рокля.

— Продължавай да говориш в този дух, и ще минеш без кафе.