Клайв Къслър
Азиатска вълна (5)

3.

Езерото Орион имаше формата на леко удължена сълза, чийто долен край плавно изтъняваше в малка река. Не съдържаше голямо количество вода, но примамливите му и мистични брегове граничеха с океан от гъсти зелени гори, обрасли склоновете до сивите отвесни скали на великолепния забулен в облаци планински масив Олимпик. Под дърветата и по малките поляни грееха с ярките си цветове пролетни диви цветя. Водата от топящите се високопланински ледници се вливаше в езерото чрез няколко потока, наситени с минерали, които му придаваха кристален, синьо-зелен цвят. По кобалтовосиньото небе плаваха облаци с лек тюркоазен нюанс от отраженията на водата под тях.

Водният поток, който изтичаше от долния край на езерото, се наричаше, както подобава, река Орион. Той течеше кротко през разсичащия възвишенията каньон и изминавайки двайсет и шест километра, се вливаше в горния край на фиордообразен тесен залив, наречен Грейпвайн. Изваян от древен ледник, заливът Грейпвайн се разширяваше към Тихия океан. Реката, по която навремето са плавали риболовни кораби, чийто улов се разтоварвал край старата консервна фабрика, сега се използваше за разходки с малки екскурзионни кораби и риболов.

Следобеда на другия ден след пристигането си Пит излезе на верандата на хижата и вдъхна дълбоко. Превалелият слаб дъжд беше прочистил въздуха и действаше като опияняващ парфюм за белите дробове. Слънцето се бе скрило зад върховете на планините, последните му лъчи падаха косо в дефилетата. Гледката беше безвременна. Само изоставените къщи и хижи придаваха на езерото призрачен вид.

Пит тръгна по тесния дървен кей, свързващ брега с един хангар за лодки, който се поклащаше във водата. Избра ключ от твърдата връзка и отключи тежкия катинар, залостващ овехтялата от времето дървена врата. Вътре беше тъмно. Едва ли има „бръмбари“ и камери тук, помисли си той и отвори широко вратата. От спусковите шейни на електрически подемник висяха над водата малък триметров ветроход и една шестметрова моторница „Крис-крафт“ от 1933 година с двуместна кабина и лъскав махагонов корпус. Покрай двете стени лежаха върху зъбни рейки два каяка и едно канадско кану.

Пит отиде до електрическото табло и щракна единствения ключ. После взе устройството за управление, свързано с подемника, и натисна бутона. Подемникът забръмча и се задвижи над ветрохода. Пит закачи разлюлялата се кука, висяща от подемника, за металния клуп на спусковата шейна и я спусна. За първи път от месеци насам корпусът на ветрохода от фибростъкло се потопи във водата.

След като извади от едно шкафче навитото платно, той сглоби алуминиевата мачта и монтира такелажа. После постави румпела в шпинделите му и вкара подвижния кил в гнездото му. След около половин час малката лодка беше готова да напълни платната си с вятър. Оставаше единствено да закрепи мачтата — дребна работа, която щеше свърши, след като избуташе корпуса извън хангара.

Доволен, че всичко е наред, Пит закрачи с безгрижен вид обратно към хижата, влезе вътре и разопакова един от двата големи кашона, пратени с експресна въздушна поща от Йегър. Седна зад кухненската маса и разгърна картата на езерото Орион, която бе поръчал на приятеля си. Измерванията на водните дълбочини показваха, че дъното на езерото върви полегато от брега навътре, после се изравнява някъде докъм средата, където дълбочината стигаше девет метра и оттам се спуска стръмно до дълбочина над сто и двайсет метра. Прекалено дълбоко за гмуркач без съответната екипировка и надводен екипаж, прецени Пит. По него нямаше никакви отпадъци от изработени от човешка ръка предмети освен една стара лодка, потънала близо до консервната фабрика. Средната температура на водата беше пет градуса по Целзий — доста студена за плуване, но идеална за риболов и разходки по езерото.

За ранната си вечеря Пит си изпече на скара филе от лос, направи си мешана салата и седна да се храни на масата на верандата с изглед към езерото. Нехайно отпи глътка бира „Олимпия“, остави бутилката на масата и влезе в кухнята, където нагласи триножника на месингов телескоп. Седна в средата на кухнята, по-далече от прозореца, за да не може никой отвън да вижда какво прави в сумрака. Наведе се до окуляра и нагласи фокуса към имението на Кин Шан. Силното увеличение му позволяваше да наблюдава двама играчи на голф на игрището зад къщата. Некадърници, заключи Пит. Четири пъти трябваше да ударят топката, за да я вкарат в дупката. Отмести кръглото си полезрение към постройките за гости, сгушени под малка горичка зад голямата къща. Освен една прислужница, която сновеше насам-натам, те изглеждаха безлюдни. По откритите места нямаше грижливо окосени морави. Сочната трева и дивите цветя бяха оставени да растат естествено.

Дълга козирка на къщата минаваше над алеята за коли, така че важните гости да могат да слизат и се качват в колите си, без да се намокрят, ако вали. Главният вход се пазеше от два големи бронзови лъва от двете страни на стълбище, което водеше към врата от палисандрово дърво, висока три човешки боя. Пит пренастрои фокуса на телескопа и огледа красиво изваяните мотиви на дракон на двете й крила. Скъпият покрив със златни плочки в стила на пагода беше в пълно несъответствие със стените от тъмни стъкла, които ограждаха цялата долна част на триетажната къща. Самата къща бе разположена в просторно открито пространство, на един хвърлей от бреговата ивица.

Пит отмести със сантиметър телескопа надолу и насочи обектива към кея, чиято вдадена във водата дължина се равняваше на половин футболно игрище. До него бяха закотвени два плавателни съда. По-малкият с нищо не привличаше вниманието. Двата му къси корпуса, съединени като на катамаран, поместваха голяма кутиеобразна кабина без илюминатори или отвори. На покрива й стърчеше кормилна рубка. Целият плавателен съд беше боядисан в черно като катафалка — цвят, който рядко се използваше за горните съоръжения на кораб. За другия съд обаче можеше да се каже, че е кораб. Това беше елегантна моторна яхта — истинска красавица, по която хората не можеха да не се заплесват. Палубата за разходки се намираше най-отгоре на корпуса й, дълъг около 40 метра, а според преценката на Пит широчината му стигаше най-малко девет метра. Предназначена да предоставя разкош и всякакви удобства, с класически линии, тя не беше просто яхта, а същинско плаващо произведение на изкуството. Вероятно беше построена в Сингапур или Хонконг, предположи Пит. Дори с плиткото си газене, й трябваше опитен лоцман, за да я прекарва през реката, която изтичаше от езерото към открити води.

Докато наблюдаваше, Пит забеляза, че коминът на работната лодка започна да изхвърля дизелов дим. След малко екипажът й освободи вързалата й и тя потегли към речния канал. Много странен съд, помисли си Пит. Прилича на дървен контейнер върху два понтона. Не можа да си представи с каква цел е била построена.

На сушата, като се изключеха двамата голф играчи и прислужницата, жилищните постройки изглеждаха празни. Нямаше никакви следи от охранителни системи. Пит не видя нищо, което да издава наличието на видеокамери, но беше сигурен, че такива има. Не се мяркаха и патрулиращи охранители, освен ако не бяха усвоили изкуството да стават невидими. Единствените обекти, които някак не се връзваха с пейзажа, бяха няколко колиби от дървени трупи без прозорци. Те наподобяваха хижите, използвани от ловджии и туристи, и бяха разположени на стратегически места край езерото. Виждаха се само три, но не беше изключено да има още, скрити навътре в гората. Едната от трите привлече вниманието на Пит — като че ли беше поставена за заблуда. Намираше се във водата в края на кея и приличаше на малък хангар за лодки. И тя, подобно на странната черна лодка, нямаше прозорци или врати. Той задържа погледа си върху нея близо една минута, опитвайки се да открие предназначението й и да отгатне какво може да има вътре.

След леко изместване обектива на телескопа любопитството му към фокалния обект бе задоволено. Само някаква малка част се подаваше иззад група смърчове, но беше достатъчна да потвърди предположенията му за охранителна система. Покривът на грижливо прикрит караван разкриваше гора от антени и чинии за приемане на сигнали. В една къса просека зад каравана имаше малък самолетен хангар, разположен до тясна писта, дълга само петдесет метра. Никак не приличаше на съоръжение, предназначено за хеликоптери. За какво тогава, за свръхлек самолет? Да, заключи Пит, това трябва да е отговорът.

— Страхотно ниво на техниката — смънка под носа си той.

И наистина беше ниво на техниката. Разпозна в каравана подвижен команден пункт от типа, който агентите на президентските тайни служби често ползваха, когато президентът напускаше Вашингтон. Пит започна да проумява целта на дървените колиби. Следващата му стъпка беше да провокира отговора.

Изглеждаше глупаво да си създава толкова труд просто от скука и любопитство. Беше вече получил сведенията от Йегър. И разбра от тях, че Шан е хуманист, филантроп и духовен вдъхновител — човек, достоен за уважението на Пит. В края на краищата, Пит не е следовател, а морски инженер. Повечето от работата си вършеше под водата. Защо си прави този труд, беше загадка и за самия него. Но в главата му светна мъничка лампа. В стила си на живот Шан имаше нещо съмнително. На Пит нямаше да му е за първи път да се набърка някъде, където не му е работа. Най-основателната причина за това беше, че интуицията му почти никога не го лъжеше.

Като че за потвърждение телефонният му апарат иззвъня. Единствено Хирам знаеше кода му. Той се отдалечи на безопасно място от хижата и тогава го включи.

— Хирам?

— Твоето приятелче Шан е направо голяма работа — заговори без предисловия Йегър.

— Какво още научи за него?

— Ами този човек живее като римски император. С огромен антураж. Разкошни къщи по света, яхти, орляк от прелестни жени, реактивен самолет, армия от охранители. Ако някой отговаря на изискванията за „Стила на живот на богатите и известните“, то това е Шан.

— Научи ли нещо за операциите му?

— Почти нищо. Всеки път когато Макс…

— Кой Макс?

— Макс е мое другарче. Живее в компютъра ми.

— Щом казваш… Продължавай.

— Всеки път, когато Макс се опита да влезе във файл с данни, включващи името на Шан, компютрите от почти всяко разузнавателно управление в града блокират нашите запитвания и искат да знаят с какво се занимаваме ние. Изглежда, че ти не си единственият, който се интересува от тази персона.

— Май сме отворили консерва с червеи — отбеляза Пит. — Защо нашето правителство обгражда с охранителна мрежа Шан?

— Моето впечатление е, че нашите разузнавателни управления провеждат поверително разследване и не им е приятно, че външни хора се опитват да се промъкнат под оградата им.

— Работата загрубява. Шан не е чист като сълза, щом е обект на тайно правителствено разследване.

— Или е това, или пък те го покровителстват.

— Кое от двете е според теб?

— Де да знаех! — въздъхна Йегър. — Докато двамата с Макс не извлечем от тази неблагодарна работа необходимите източници за данни, аз ще съм толкова на тъмно, колкото си и ти. Единственото, което мога да ти кажа, е, че той не е светец. Шан е хлъзгав като змия и обикаляйки света, извлича огромни изгоди от безчислените си сделки, които външно изглеждат перфектни.

— И ти нямаш никакво доказателство, че е част от организирана престъпност, така ли да разбирам?

— Нищо не се показва на повърхността — отвърна Йегър. — Което обаче не значи, че той не действа и самостоятелно.

— Може би е прероден Фу Манджу^[1] — подхвърли Пит.

— Ще ми кажеш ли какво имаш против него?

— Неговите лакеи преобърнаха хижата ми наопаки. Не обичам, когато непознати се ровят в бельото ми.

— Има едно нещо, което ще ти е интересно да узнаеш — каза Йегър.

— Слушам те.

— Ти и Шан сте родени не само в един и същ ден, ами в една и съща година. Само че според китайската астрология Шан е роден в годината на плъха, а според нашата ти си зодия рак.

— Това ли е най-голямата компютърна „бомба“ по случая, с която ми излизаш? — попита сухо Пит.

— Ще ми се да имам нещо повече да ти предложа. — В гласа на Йегър прозвучаха нотки на съжаление. — Ще продължа опитите.

— Не мога да искам повече.

— Какво смяташ да правиш сега?

— Нямам голям избор, освен да половя малко риба.

Той обаче нито за миг не можеше да заблуди Йегър.

— Пази си гърба — предупреди го със сериозен глас Йегър — и внимавай да не те спипат натясно, та да не можеш да се измъкнеш.

— Ще остана верен на своето старо, познато, затворено в клетка аз.

Пит изключи бутона и постави телефонния си апарат в чатала на близкото дърво. Мястото не беше от най-подходящите, където да го скрие, но беше малко по-безопасно, отколкото да го държи в хижата, в случай че бъде претърсена отново в негово отсъствие.

На Пит не му беше приятно да подминава загрижеността на Йегър, но предпочиташе главният компютърен гуру да знае възможно най-малко. Защото Пит се канеше да извърши нещо, за което можеше да бъде арестуван. И ако не беше предпазлив, тази вероятност беше по-голяма от вероятността да бъде убит. Помоли се на Бога да не възникнат непредвидени обстоятелства. Изпълни го някакво силно чувство, че ако допусне грешка, тялото му може никога да не бъде намерено.

 

 

Оставаха два часа до мръкване, когато Пит тръгна по дока към хангара за лодки. Носеше обемиста кутия и голяма изсушена сьомга, която беше свалил от полицата над камината в хижата. Веднага щом влезе в хангара, той отвори кутията и извади оттам малък автономен подводен апарат със самоуправление, производство на „Бентос“ — фирма за проектиране и технологично разработване на подводни системи. Черният кожух на АПА, дълъг не повече от 65 сантиметра и широк 15 сантиметра, съдържаше цветна видеокамера с голяма разделителна способност. Акумулаторната му мощност беше в състояние да захранва два тласкача с преобразуватели на движението в продължение на малко повече от два часа.

Пит постави малкия компактен апарат на дъното на ветрохода до въдицата и кутията с риболовни принадлежности. После отвори външните врати на хангара, слезе в лодката и застана зад румпела. След като избута лодката от кея извън хангара, сложи мачтата, вдигна платното и спусна подвижния кил.

Отстрани всеки би взел Пит за най-обикновен бизнесмен в отпуск, тръгнал да се разхожда с ветрохода си по езерото. Времето беше приятно, но студено и Пит се беше облякъл топло — с червена вълнена риза и светлокафяви панталони, а на краката си беше сложил гуменки и памучни чорапи. Единствено за рибар не можеше да мине. Истинските рибари излизаха да ловят сьомга и пъстърва с моторница или с гребна лодка с извънбордов двигател, но никога с ветроход. Пит беше предпочел по-бавния от двата плавателни съда, защото платното щеше да му служи за прикритие от всяка видеокамера в курортната местност.

Той продължи да отдалечава малкия ветроход от хангара, като движеше румпела напред-назад, докато лекият следобеден вятър опъне платното и плъзне плавателния съд по синьо-зелените води на езерото Орион. Беше лек за управление и Пит се придържаше покрай пустия бряг, спазвайки почтително разстояние от огромната къща в долния край на езерото. В най-дълбоката част на езерото, отдалечена на четиристотин метра от дока на Шан, Пит попадна в силен вятър и сви платното дотолкова, че да плющи от вятъра, но и да прикрива движенията му. Котвеното въже не беше достатъчно дълго, за да стигне дъното, но той го спусна докрай. Така котвата щеше да служи като спирачка и нямаше да позволи на вятъра да избута ветрохода прекалено близо до брега.

Застанал с гръб към единия бряг и с лице към платното, което го закриваше от погледи от другия, Пит се наведе през борда и се вгледа към дъното. Водата беше кристално бистра и той видя стадо сьомги да минава на около четирийсет и пет метра под лодката. Тогава отвори кутията с рибарските принадлежности и извади кука и оловни тежести. Единствената риба, която бе хващал Пит в живота си, беше с харпун под вода преди трийсет години. Не беше държал въдица и макара от момче, когато ходеше на риба с баща си, сенатора Джордж Пит, край брега на Калифорния. Въпреки това умело завърза тежестите, после наниза един нещастен червей на куката и хвърли въдицата в дълбоките води.

Докато се правеше, че лови риба, той разви една макара с тънка тел и пусна зад борда един импулсов приемо-предавател на електронни сигнали с размера на чаша за кафе. Потопи го на шест метра дълбочина, за да е сигурен, че е извън акустичната сянка на корпуса на ветрохода. Друг импулсов приемо-предавател, горе-долу със същите размери, имаше и в задния край на подводния апарат. Тези два уреда и електрониката в кожуха на АПА представляваха сърцевината на системата. Те общуваха взаимно по акустичен път, като позволяваха на малко записващо устройство да получава подводните контролни и видеосигнали.

След това той извади подводния апарат от кутията, внимателно го спусна във водата и го проследи с поглед как безшумно се плъзна под повърхността. С черния си кожух мъничката подводница приличаше на грозна твар, обитаваща дълбините. Пит беше работил над двеста часа с подводни плавателни средства — роботи, вързани за него или за кораб, но сега за втори път щеше да си служи с напълно самостоятелна такава система. Устата му леко пресъхна, докато гледаше как малкият подводен съд, който струваше на НЮМА два милиона долара, се загубва от поглед в дълбините на езерото. Подводната система със самоуправление беше чудо на миниатюрната изработка и за първи път беше предоставила възможност на научните работници в НЮМА да си служат с робот в места, които дотогава бяха недостъпни.

Той отвори капака на портативен компютър с уголемен матричен екран с висока разделителна способност и го включи. Доволен, че успя да осъществи обезопасителна акустична връзка, той започна да се рови в контролното меню и избра комбинацията далечно и директно видеовъзпроизвеждане. При нормални обстоятелства щеше да предпочете директно видеовъзпроизвеждане на изображенията, записани от камерата под водата, но този път за него беше особено важно да съсредоточи вниманието си върху събитията, които се надяваше да възбуди в китайското имение. Възнамеряваше само да наблюдава придвижването на АПА от време на време, за да поддържа курса му. Той отмести лостчето на малкото устройство за далечно командване. Подводният апарат веднага реагира и започна да се спуска. Акустичната телеметрична и командна система работеше безупречно и апаратът се стрелна напред със скорост близо четири възела. Тласкачите бяха балансирани отлично и предпазваха подводния апарат от спираловидно въртене във водата.

— Всяко движение е като картина — каза гласно Пит, като погледна към къщата на Шан, когато се излегна върху две надуваеми възглавници на седалките, които служеха за спасителни дюшеци, в случай че пътниците на борда бъдат изхвърлени във водата. После вдигна ходилата си върху една от седалките и сложи дистанционното управление на подводния апарат между краката си. С него той започна да направлява движенията на подводния апарат, все едно че беше модел на подводница. Издигна го нагоре до дълбочина осемнайсет метра и бавно го насочи към кея на Шан, като го местеше напред-назад, сякаш ореше с рало.

Един нищо неподозиращ наблюдател би си помислил, че Пит си играе с някаква играчка, но това, което той правеше, далеч не беше игра. Намеренията му бяха да изпита охранителните системи на Шан. С първия си опит искаше да провери за наличието на подводни датчици. След като „обходи“ с апарата няколко водни коридора, които постепенно го приближиха до десетина метра от кея, без да се случи нищо, му стана ясно, че системите на Шан не продължават в езерото. Охраната му явно не считаше навлизането по вода за заплаха.

Време е за шоуто, помисли си Пит. Той леко отмести бутона за издигане на подводния апарат към повърхността. Мъничката подводница изскочи от водата на няколко метра от кея на Шан. Засече времето за реагиране на алармата. За негова изненада минаха цели три минути, преди слепите стени на колибите да се отворят широко и охранителите, яхнали мотоциклети за неравен терен, с картечни пистолети през рамо, се пръснаха наоколо. Пит оприличи превозните средства като китайски копия на японските мотори „Сузуки“ RM, 250 кубика. Охранителите заеха позиции в разчленен строй покрай песъчливия бряг. Трийсет секунди по-късно стената на колибата в края на плаващия кея, която гледаше към езерото, също се отвори и оттам изхвърчаха двама охранители с водни мотопеди, китайско производство, които по форма приличаха на японските джетове „Кавазаки“, и запрашиха след подводния апарат.

Според представите на Пит това съвсем не беше светкавично реагиране. Очакваше много повече от дългогодишни специалисти по охрана. Дори свръхлеките им самолети останаха скрити в хангара им. Явно, че нахлуването с автономен подводен апарат нямаше да бъде проблем.

Пит веднага спусна надолу подводния апарат, но понеже той се виждаше в бистра вода, го прати с остър завой под яхтата, разположена до кея. Нямаше нужда да се притеснява, че охранителите във водните мотопеди ще забележат малката подводница. Техните съдове така разпенваха повърхността на водата, докато кръжаха наоколо, че беше невъзможно да го видят в дълбокото. Пит обърна внимание, че нито един от двамата мъже не беше облечен с водолазен костюм, нито носеше маска за лице и шнорхел — солиден признак, че не са се приготвили да предприемат подводно търсене. Професионалисти на суша, но аматьори във водата, заключи Пит.

Като не откриха никаква следа от нашественик покрай брега, мъжете, охраняващи сушата, слязоха от изкаляните си мотоциклети и застанаха да наблюдават лудешкото препускане във водата. Опит да се проникне в уединеното имение на Шан откъм суша с известен шанс за успех можеше да бъде предприет единствено от екип от специалните части, които бяха експерти в изкуството на тайното промъкване и камуфлажа. Докато откъм езерото беше съвсем различно. Гмуркач можеше лесно да доплува под кея и яхтата без страх, че ще бъде открит. Докато насочваше ПАС обратно към ветрохода, Пит нави риболовната си корда до положение малко под повърхността. Спусна предпазливо изсушената сьомга във водата и закачи сухата й отворена уста за куката, на която все още стоеше пронизан големия червей. После, размахвайки демонстративно ръце, извади отдавна мъртвата риба от водата и нарочно я задържа по-дълго, та да може всеки любопитен поглед да я види. Двамата охранители във водните мотопеди обикаляха около него на не повече от петдесет метра и буйните дири от плавателните им съдове разклащаха ветрохода. Напълно сигурен, че те нямаше да се опитат да го заловят във води, принадлежащи на щата, той не им обръщаше никакво внимание. Вместо това застана с лице към охранителите на брега и размаха рибата като сигнален флаг. Забеляза, че мъжете, като не видяха нищо подозрително, в което да впият зъби, се прибраха в дървените си колиби. След като реши, че вече няма смисъл да се мотае повече наоколо и облекчен, че подводният му апарат не бе открит от охранителите, които явно се интересуваха повече от поведението на един рибар, а не какво става под водата, Пит изтегли котвата, вдигна платното и следван послушно от малката подводница робот под повърхността, се отправи обратно към хангара на приятеля си Фоули. Вкара ветрохода на мястото му, после свали от снимачната камера осеммилиметровата видеокасета, пъхна я в джоба си и прибра подводния апарат в кутията.

 

 

След като провери дали обективът на камерата за наблюдение в кухнята е все още скрит зад метлата, той седна да се отпусне с бутилка шардоне „Мартин Рей“. Чувстваше се доволен от себе си, но трябваше да остане предпазлив и нащрек, затова сложи в скута си издраскания си и овехтял автоматичен 45-милиметров колт и го покри със салфетка. Пистолетът, подарък от баща му, неведнъж бе спасявал живота му и той никога не пътуваше без него. След малко стана, разтреби кухнята, свари си кафе и отиде в дневната. Сложи касетата от подводния апарат в специален адаптер и я пъхна във видеото върху телевизионния приемник. После се настани точно пред екрана така, че изображенията да не могат да се виждат от някоя камера, която не бе открил в тази стая.

Наблюдавайки видеоматериала, записан от подводния апарат, не очакваше да види нищо, което да не е естествена принадлежност на езерното дъно. Главният му интерес беше насочен към района под и около кея и яхтата, закотвена до него. Следеше търпеливо подводния апарат, който отначало се движеше напред-назад над по-плитките склонове, а после навлезе над дълбоката дупка в средата на езерото и пое обратно към кея на Шан. През първите пет минути не забеляза нищо, освен случайно преминала риба, която бързо се стрелна настрани от механичния нашественик, морска трева, растяща в тинята, чворести цепеници, отнесени от вливащите се в езерото потоци. Усмихна се под мустак, когато видя няколко детски играчки и велосипеди близо до брега, а в дълбоките води — един автомобил от времето преди Втората световна война. И тогава най-неочаквано зърна странни бели петна през синьо-зелената течност.

Пит замръзна на мястото си и загледа ужасен, когато белите петна се материализираха в човешки лица на трупове, скупчени един върху друг, или лежащи поединично в дънната утайка. Дъното на езерото беше осеяно с може би стотици трупове, някъде по три-четири, а може би и повече, накуп. Останалите лежаха по склона на езерото на дълбочина около дванайсет метра или бяха скрити под по-дълбоките води на езерото. Пит изпита чувството, че гледа през мрежеста завеса на сцена към голяма зала, пълна с публика. Онези от първите редици се виждаха ясно, а лицата на по-голямата част от хората на по-задните редове бяха замъглени и се губеха в мрака. Не си направи труда да ги брои. Ужасяващата мисъл, която го завладя, беше, че труповете, пръснати в по-плитките води, са само малка част от онези, които са били извън обсега на камерата на подводния апарат, в невидимите дълбини на езерото.

Вледеняващите пипала на прозрението запъплиха по гърба на Пит, когато разпозна няколко жени и деца сред полето от мъртъвци. Повечето от жените бяха възрастни. Ледената чиста вода, която се оттичаше от ледниците, поддържаше труповете напълно съхранени. Те изглеждаха така, сякаш си лежаха и кротко спяха, леко хлътнали в меката утайка. По някои лица се четеше спокоен израз, на други очите им бяха изцъклени, а устните им отворени и застинали като в последен вик. Лежаха необезпокоявани от ниската температура на водата и от ритмичното редуване на светлина и мрак, без признаци на разлагане.

Когато подводният апарат мина точно на метър над няколко трупа, които приличаха на цяло семейство, по очите и чертите на лицето Пит разпозна азиатци. Видя също, че ръцете им са вързани отзад, в устите им са напъхани кърпи, а на краката им са вързани железни тежести.

Бяха умрели в ръцете на убийци. Нямаше следи от огнестрелно оръжие или нож. Независимо от разпространения мит смъртта чрез удавяне никак не е лека. Само смъртта от изгаряне можеше да е по-ужасна. Когато човек потъне бързо в дълбока вода, тъпанчетата на ушите му се пукат, водата нахлува в ноздрите и причинява неописуема болка на синусите, а белите дробове сякаш мигом се изпълват с горещи въглени. А и съвсем не беше внезапна смърт. Изпълнените с ужас хора са били връзвани, превозвани до средата на езерото в глуха доба и хвърляни, както предположи Пит, от дъното на кабината на онази загадъчна черна двукорпусна лодка, и писъците им са били заглушавани от черната вода. Явно, че са се хванали най-невинно в капана на някаква незнайна конспирация и са умрели в неописуеми мъки и страдания.

Езерото Орион се оказа нещо повече, нещо много повече от идилична, пленителна гледка. Оказа се гробница.