Клайв Къслър
Азиатска вълна (10)

8.

Четирийсет и осемте мъже, жени и деца бяха така натъпкани в квадратната кабина на черния кораб, че място за сядане изобщо нямаше. Всички стояха прави, плътно притиснати един до друг, и дишаха спарения и сгорещен от телата им въздух. Единственото проветрение ставаше от малка решетка на покрива на кабината. Неколцина, които страдаха от клаустрофобия, бяха вече в несвяст, но нямаше дори къде да паднат. Главите им бяха оклюмали и се полюшваха в ритъма на поклащащия се кораб. Всички бяха необикновено мълчаливи. Може би от мисълта, че са победени и безсилни да ръководят съдбата си, затворниците бяха изпаднали в дълбока летаргия като онези стотици хиляди хора, които нацистите изпращаха в концентрационни лагери през Втората световна война.

Джулия се вслушваше в плисъка на вълните, разбиващи се в корпуса, и в тихото тупкане на двата дизелови двигателя и се питаше къде ли я водят. Чувстваше, че водната повърхност е съвсем гладка. Бяха минали двайсетина минути, откакто напуснаха океанските вълни. Тя предположи, че плават в някой тих залив или по река. Знаеше със сигурност, че се намират някъде в Съединените щати — на родна територия. Тя нямаше намерение да пада духом и въпреки че все още се чувстваше слаба и замаяна, беше твърдо решена да опита да се измъкне от това крайно опасно положение и да оцелее. Твърде много неща зависеха от нейното оцеляване. Ако избягаше и докладваше на началниците си от СЕН сведенията за престъпния синдикат, които бе събрала, можеше да спре неимоверните страдания и убийствата на хиляди незаконни емигранти.

В кормилната рубка над кабината затвор двама от четиримата надзиратели започнаха да режат едно въже на къси парчета, докато капитанът, застанал зад щурвала, превеждаше плавателния съд по водите на река Орион. Единствено звездите осветяваха черната нощ и той нито за миг не отместваше поглед от екрана на радиолокатора. След десетина минути предупреди останалите от екипажа, че вече навлизат в езерото. Малко преди черният катамаран да бъде осветен от ярките лампи, разположени около имението на Кин Шан, кърмчията вдигна слушалката на вътрешния телефон и избъбри няколко думи на китайски. Още не беше оставил слушалката обратно, когато светлините в главната постройка и покрай брега изгаснаха и езерото потъна в пълен мрак. Воден само по една малка червена светлина на шамандура, кърмчията вещо плъзна плавателния съд покрай широката, великолепна яхта на Шан и продължи към пилотите от другата страна на дока. Двама от полицаите скочиха от кораба и нахлузиха вързалата за кнехтовете, а в това време кърмчията превключи дизеловите двигатели на празен ход.

В следващите три-четири минути извън претъпканата кабина се възцари пълна тишина. Купища въпроси и рояци от тревожни мисли изпълниха съзнанието на Джулия и на останалите емигранти. Но те не знаеха в какъв ред да ги сложат, тъй като продължаваше кошмарното пътуване. Тогава вратата в задната стена на кабината се отвори и нахлулият с лекия бриз свеж планински въздух подейства чудотворно. Отначало никой не виждаше нищо навън освен тъмнина, после един от надзирателите застана в рамката на вратата.

— Който чуе името си, да излиза навън на палубата — нареди той.

През първите минути повиканите, които се намираха в средата или най-отзад, с мъка си пробиваха път през претъпканата кабина, но след малко, всеки път когато някой излезеше навън, останалите изпускаха обща въздишка на облекчение. Повечето от първите напуснали лодката бяха бедни емигранти, които не са могли да заплатят прекомерно високата такса за стъпване на суша, независимо чия суша, стига да не принадлежеше на Китайската народна република. Никой от тях не съзнаваше, че е продал завинаги душата си на контрабандистите, които пък от своя страна я бяха продали на вече установените в САЩ престъпни синдикати. След малко Джулия, заедно с две малки деца и родителите им, изнемощели от глад, и още осем възрастни мъже и жени бяха оставени да чакат в кабината. Тия явно са най-онеправданите, помисли си Джулия. Сигурно им е било отнето цялото имущество, но пак не са им стигнали парите, а и са прекалено безпомощни и слаби, за да вършат тежка работа. Нямаше съмнение, че те, както и тя, няма да слязат на брега.

Като че ли в потвърждение на най-лошите й страхове, вратата се затвори шумно, вързалата бяха свалени, дизеловите двигатели бяха превключени на заден ход и корабът потегли. Но ето че много скоро той отново намали скорост и двигателите му пак заработиха на празен ход. Вратата се отвори и в кабината влязоха четиримата надзиратели. Без да кажат дума, те започнаха да връзват ръцете и краката на всекиго от групата. После залепиха устите им с водопроводен скоч и завързаха за глезените им солидни железни тежести. Бащата и майката направиха плах опит да защитят децата си, но бързо бяха отблъснати.

Значи това ни чака, помисли си Джулия, смърт чрез удавяне. Цялото й съзнание, всеки неин нерв мигом се съсредоточи в измислянето на начин за бягство. Тя се затича към вратата с намерението да излезе на външната палуба и да скочи във водата, за да доплува до най-близкия бряг. Но опитът й бе пресечен още преди да беше стигнала до вратата. Омаломощена от побоя, тя всъщност се препъваше, а не тичаше и един от полицаите я препъна и я просна на пода. Докато й връзваха краката и ръцете, тя се опита да се пребори с грубияните, като ги удряше, дращеше и хапеше където свари, но безполезно. Накрая залепиха лентата върху устата й, а на глезените й вързаха тежест.

Един капак в средата на палубата се отвори и тя с ужас видя как първото тяло бе пуснато през него във водата.

 

 

Пит отдели пръста си от извода за скоростта на подводния скутер и се хвърли във водата на три метра под кабината на катамарана. Тъкмо се канеше да изплува над повърхността между двата корпуса, за да огледа дъното на кораба, когато ненадейно над главата му проблесна светлина и нещо тежко пльосна във водата — човешко тяло, последвано от второ, трето…

Какво, по дяволите, става, зачуди се той, докато телата заваляха покрай него като дъжд. Колкото и да не вярваше на очите си и да беше онемял от ненормалната гледка, реакциите му не закъсняха. С няколко пъргави движения той се освободи от стингрея, включи подводната си лампа и измъкна ножа от ножницата. После започна да улавя едно по едно телата и да разсича въжетата, увити около ръцете и краката им. Щом тялото бъдеше освободено, той го избутваше към повърхността и се гмуркаше за следващото. Действаше трескаво, разчитайки на чудо да не пропусне някое и то да се плъзне надолу към черните дълбини на езерото. Разбира се, не знаеше дали жертвите не са вече мъртви, но се опитваше да ги спаси, въпреки страховете си. След като установи, че всички са живи, той грабна едно малко момиченце на не повече от десет години, което го гледаше с очи, изпълнени с ужас. Приличаше на китайче. Той се помоли вътрешно да може да плува, когато го забута нагоре към повърхността.

Отначало той плуваше леко пред редицата от жертви, но скоро се принуди да поизостане. Отчаянието му бе заменено с гняв, когато зърна едно още по-малко дете — около четиригодишно момченце. Наруга наум чудовищата, които са били способни да извършат такова зверство. Без да рискува повече, той се оттласна нагоре, бързо намери скутера си и постави ръчичките на детето върху дръжките му. След това изключи лампата си и хвърли бърз поглед към кораба, за да провери дали екипажът не е забелязал стърчащите над водата глави на жертвите им. На борда всичко изглеждаше спокойно. Не се забелязваше никаква паника. Той се гмурна отново и пак включи лампата си. Лъчът й освети още едно тяло, изхвърлено от черния кораб, и както предположи, беше последното. То вече потъваше на пет-шест метра, когато той успя да го улови. Беше тяло на млада жена.

Преди да дойде редът й, Джулия направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, за да опресни с кислород белите си дробове, и когато надзирателите я изритаха през люка във водата, тя отново пое дълбоко въздух и го задържа. Започна отчаяно да се опитва да се освободи от въжетата. Падаше все по-дълбоко и по-дълбоко в черната бездна, издишайки силно през носа, за да освободи налягането в евстахиевите тръби на ушите си. След една или най-много след две минути, кислородът й щеше да свърши и тя щеше да бъде застигната от мъчителна смърт.

Изведнъж две ръце обвиха талията й и тя почувства, че тежестите се отделят от краката й. После почувства и ръцете си свободни, една ръка я сграбчи за рамото и започна да я тласка нагоре. Когато подаде глава над повърхността, някой дръпна лепенката от устата й и тя трепна изненадана. Първото нещо, което видя, беше някакво привидение с качулка и маска на лицето, а от главата му струеше светлина.

— Разбирате ли ме? — попита глас на английски език.

— Да, разбирам ви — едва чуто отвърна тя.

— Умеете ли да плувате добре?

Тя само кимна в отговор.

— Чудесно. Тогава опитайте да спасите колкото можете повече хора, като се постараете да ги съберете и държите в група. Кажете им да следват светлината ми. Ще ви изведа на плитчините край брега.

Пит я остави и заплува към момченцето, сграбчило дръжките на скутера. Той метна детето на гръб и сключи малките му ръчички около врата си. После натисна бутона за ускорение на скоростта и тръгна да търси момиченцето. Намери го и обви ръце около телцето му секунди преди главата му да се скрие под водата.

 

 

На борда на катамарана двама от надзирателите се качиха в кормилната рубка и единият побърза да докладва на капитана, който държеше щурвала:

— Удавихме всички. Свършихме си работата.

Капитанът кимна и избута напред двата лоста на дроселите. Гребните винтове загребаха водата и черният плавателен съд потегли обратно към кея. Още не бе изминал и стотина метра, и вътрешният телефон иззвъня.

— Чу Ден?

— Да, на телефона — отвърна капитанът.

— Говори Ло Хан, шефът на охраната на брега. Защо не спазвате инструкциите?

— Следвах плана точка по точка. Ликвидирахме всички емигранти. Какъв е проблемът ви?

— Имате включена светлина.

Чу Ден се отстрани от щурвала и обхвана с поглед кораба.

— Май сте попрекалили с пилето по сечуански, Ло Хан. Стомахът ви предава лъжливи сведения на очите ви. На кораба няма включена никаква светлина.

— Тогава какво свети по посока на източното крайбрежие?

Като надзирател, отговарящ за превозването на нелегалните емигранти от кораба-майка, Чу Ден отговаряше и за екзекутирането на онези от тях, които не бяха годни за робски труд. Той не бе подчинен на шефа на охраната. Двамата, еднакво безмилостни и равни по положение, изобщо не се разбираха.

Ло Хан беше едър като бик, с голяма глава, квадратна челюст и вечно кървясали очи. Ден го смяташе за малко по-способен от необучено куче. Той се обърна и погледна на изток. Едва тогава забеляза слаба светлина във водата.

— Да, сега я видях, на около двеста метра от десния борд. Вероятно е някой местен рибар — каза той на Ло Хан.

— Не рискувайте. Трябва да проверите каква е.

— Ще претърся района.

— Ако видите нещо подозрително — продължи Ло Хан, — незабавно се свържете с мен и аз ще включа цялото осветление.

Чу Ден потвърди и затвори телефона. Тогава хвана здраво кормилното колело и завъртя катамарана надясно. Когато насочи двата носа на курс към слабата светлина, която се полюшваше на повърхността на езерото, той повика другите двама надзиратели, които все още бяха на главната палуба.

— Идете отпред, за да видите по-отблизо откъде идва онази светлина там, право пред вас.

— Според вас откъде може да идва? — попита по-дребният от двамата с безизразни очи и извади автоматичния пистолет от кобура си.

Чу Ден сви рамене.

— Предполагам, че са рибари. Не ни е за първи път да ги виждаме как хвърлят мрежи за сьомга през нощта.

— Ами ако не са рибари?

Чу Ден пусна щурвала и им хвърли широка усмивка.

— В такъв случай погрижете се да отидат при другите.

 

 

Пит видя корабът да се приближава към малката група от хора, които се преборваха с водата, и беше сигурен, че са ги забелязали. От носовата част, или по-точно от една платформа, издадена от предната секция между корпусите, долитаха гласове, които викаха нещо на китайски. Нямаше съмнение, че докладваха на шкипера си, че са видели хора да плуват в езерото. Веднага му стана ясно, че лампата му е привлякла вниманието им. Както се проклинаше, че я бе оставил включена, така щеше да се проклина и ако я беше изключил. Защото без нея хората, които бе спасил от водна смърт, щяха да се пръснат във всички посоки, да се загубят и в крайна сметка — да се удавят.

С момченцето на рамене той спря скутера и подаде момиченцето на младата жена, която помагаше на едни възрастни хора — мъж и жена — да се задържат на повърхността. Сега, след като и двете му ръце бяха свободни, той изключи лампата си и се обърна да види кораба, който вече застрашително се извиси над него и закри звездите. Изчисли, че е на около три метра от него и ясно видя как две тъмни фигури тръгнаха да слизат по една стълба от кабината към платформата на носовата палуба. Единият от мъжете се наведе, зърна Пит и започна да сочи към него.

Другият, тъкмо да го освети с фенерчето си, и една стрела от пушката на Пит изсвистя в мрака и се заби в слепоочието му. Преди колегата му да разбере какво става, той също падна мъртъв с една стрела, стърчаща от гърлото му. Пит не изпита нито колебание, нито угризение. Тези мъже бяха убили безброй невинни хора и си получиха заслуженото.

Двамата мъже паднаха назад върху предната палуба на катамарана. Пит зареди нова стрела и бавно заплува по гръб. Момченцето обви по-плътно ръчички около врата на спасителя си и зарови глава в рамото му.

Пит не можеше да повярва на очите си, когато видя, че корабът го подмина и продължи към кея, сякаш нищо не се бе случило — явно никой не бе разбрал за двата трупа на борда му. Дори и мъжът на кормилното колело, когото Пит едва успя да различи в мрака, с нищо не показваше, че е разбрал за убитите му съучастници в престъплението. Пит предположи, че докато е изстрелвал стрелите си, вниманието на кърмчията е било насочено някъде другаде.

Пит обаче ни най-малко не се съмняваше, че корабът ще се върне веднага щом двата трупа бъдат открити. Това щеше да стане след не повече от четири-пет минути. Той не откъсваше поглед от отдалечаващото се призрачно очертание на катамарана. И наистина, някъде на половината път до дока плавателният съд започна да променя посоката си и предприе обратен завой.

Стори му се странно, че нито една лампа не освети езерото. Не минаха и десет секунди, откакто си го помисли, и лампите на имението затвор отново светнаха и отраженията им затанцуваха по вълните, образувани от килватерната следа на катамарана.

Да ги заловят във водата като плаващи примамки, щеше да е ужасно. Но не по-малко ужасно щеше да бъде, ако ги хванеха на брега, преди да са успели да се скрият някъде. В този момент скутерът изведе Пит на плитчините. Когато стъпи на дъното, водата едва покриваше коленете му. Той прегази до сушата и остави момченцето на брега, който се издигаше на около половин метър над водната повърхност. После се върна да изтегли и другите. Хората, както прекалено възрастните, така и прекалено младите, бяха толкова омаломощени, че нямаше да могат да се придвижват между дърветата по друг начин освен пълзешком.

Той привлече с ръка вниманието на младата жена, която излизаше от водата на няколко крачки от него и носеше на раменете си момиченцето, а едната си ръка бе обвила около кръста на възрастна жена, която изглеждаше почти мъртва.

— Вземете и момченцето! — извика той. — Бързо заведете тия хора в гората и ги накарайте да легнат под дърветата!

— А вие… къде отивате? — попита жената колебливо.

Той хвърли още един поглед към кораба и отвърна:

— Да действам като Хораций на моста^[1], или като самотния Кастър край Литъл Биг Хорн^[2]. — И преди Джулия да успее да каже нещо, непознатият, който бе спасил живота им, изчезна отново под водата.

Чу Ден целият трепереше от страх. Внимавайки в тъмнината да не доближи кораба до плитчините, изобщо не беше видял, че двама от помощниците му са били убити. И сега, след като откри труповете им, Чу Ден бе обхванат от паника. Как ще слезе на дока и ще докладва, че двама от надзирателите са убити от незнайни убийци, а той не е видял как е станало това. Работодателят му никога нямаше да приеме мъгляви и необясними извинения. И щеше да го накаже за несправяне с работата — в това беше напълно сигурен.

Нямаше друг избор, освен да се изправи лице в лице с нападателите. И през ума не му минаваше, че може да е само един. Предположи, че това е добре планирана операция от професионалисти. Той нареди на останалите двама да заемат места съответно на носовата и на кърмовата палуба между корпусите. След като поиска от Ло Хан да включи осветлението, забеляза няколко души да излизат на брега на езерото. И тогава, като връх на злината, той разпозна в тях емигрантите, които смяташе вече за удавени. Вцепени се от изумление. Как са могли да избягат? Не би могло без чужда помощ. Сигурно ги е спасил някой отряд от обучени агенти от специалните сили, заключи той ужасен.

Кин Шан положително щеше да нареди да пратят и него на дъното на езерото, ако не залови избягалите емигранти, преди те да са се добрали до американските власти. На светлината над езерото преброи към дванайсет мъже, жени и две деца, които, олюлявайки се, излизаха от езерото и се насочваха към гората. Изплашен от краткото бъдеще, което го очакваше, и без да се съобразява с обстоятелствата, Чу Ден обърна катамарана и го насочи право към ниския бряг на езерото.

— Ето ги там! — извика той на стоящия на носовата палуба надзирател. — Стреляй по тях, стреляй, преди да са стигнали до дърветата.

Неговият човек на предната платформа тъкмо вдигна оръжието си и в следващия момент Чу Ден загледа като хипнотизиран как от водата пред кораба, бавно, като филмов кадър със забавен каданс, изникна тъмна фигура — същинско страшилище от кошмарен сън. Надзирателят изопна тяло, изпусна автоматичния си пистолет и се хвана за рамото. След секунди една стрела щръкна от лявото му око. Чу Ден замръзна на мястото си, проследявайки с поглед как помощникът му се прекатури в студената вода на езерото.

Много са предимствата на плавателен съд със сдвоени като на катамаран корпуси. Но отблъскването на абордажна атака не е сред тях. Почти е невъзможно кораб с единичен висок вълнорез да опре борд до него, а още по-малко да намери начин да увисне на корпуса му. Но хоризонталната платформа, излизаща от главната кабина и кормилната рубка, се намираше само на трийсет и пет сантиметра над водата и човек можеше относително лесно да се хване за предния й ръб.

Движен от подводния скутер, Пит показа глава над повърхността точно когато черният кораб беше на път да го прегази. По-скоро по щастлива случайност, отколкото от опитност той успя навреме да пусне скутера, протегна ръка и сграбчи ръба на предната платформа. От голямата скорост, с която корабът го повлече по водата, Пит изпита чувството, че ръката му ще изхвръкне от ставата. За щастие си остана на мястото и Пит успя да улучи мъжа, който се целеше в хората на брега, миг преди онзи да натисне спусъка. В порядъка на три секунди Пит зареди и изстреля стрелата, която през окото проникна до мозъка му.

Сега катамаранът беше на курс, водещ до неминуем сблъсък с брега, който се намираше на по-малко от десет метра. Точно тогава Пит се пусна от платформата и легна по гръб във водата. Докато издигнатата кабина напредваше над него, той спокойно зареди отново пушката си. После изчака гребните винтове от двете му страни да го подминат благополучно, обърна се и заплува с всички сили в килватера на кораба. Не бе изминал и няколко метра, и катамаранът се блъсна в брега на езерото, разби вълнорезите си и спря внезапно, сякаш се бе ударил в стоманена стена. Двигателите се завъртяха още няколко пъти, задавиха се и замлъкнаха. Инерцията и резкият удар изхвърлиха надзирателя на кърмовата платформа с такава невероятна сила в кабината, че той счупи врата си.

Пит откопча ремъците на самара, чиито скоби придържаха бутилките му под налягане, свали колана с тежестите и се покатери на кърмовата платформа. В кормилната рубка не се виждаше жива душа. Той тръгна нагоре по стълбата и с един ритник отвори вратата.

На пода лежеше мъж, който, подпрял глава и рамене в предната стена, притискаше с две ръце гърдите си. Счупил си е ребрата, бързо предположи Пит. Ранен или не, мъжът беше убиец. Пит нямаше намерение да рискува с хора като него. Той вдигна пушката си почти в мига, в който Чу Ден насочи към него 32-милиметров автоматичен пистолет, скрит под ръцете върху гърдите му. Смъртоносният пукот на пистолета заглуши свистенето на стрелата, излетяла от пушката. И двата снаряда се разминаха в една и съща микросекунда. Куршумът проби малка дупка във външната плът на бедрото на Пит, а в същото време стрелата заседна в челото на Чу Ден.

Пит не намери раната си за сериозна. Вярно, кървеше малко и наболяваше, но не забавяше движенията му. Той излезе тичешком от рубката, слезе по стълбата и скочи от предната платформа на брега. Завари изплашените емигранти скупчени зад един храст.

— Къде е жената, която говори английски? — попита той задъхан.

— Тук съм — отвърна Джулия, като стана и тръгна към него.

— Колко души съм изпуснал? — Сърцето му се сви в очакване на отговора.

— По груби изчисления трима липсват.

— По дяволите! — измърмори под носа си Пит. — Надявах се, че съм спасил всички.

— Спасихте ги — увери го Джулия. — Въпросните трима изчезнаха на път за брега.

— Съжалявам — каза искрено Пит.

— Не би трябвало. Цяло чудо е, че спасихте толкова други.

— Могат ли да вървят?

— Предполагам.

— Тръгнете покрай брега вляво от вас, ако застанете с лице към езерото — инструктира я той. — След около триста метра ще стигнете до една хижа. Скрийте хората някъде в гората около нея, но не влизайте вътре. Повтарям, не влизайте в хижата. Ще ви последвам веднага щом мога.

— Вие къде ще бъдете? — поинтересува се Джулия.

— Имаме си работа с хора, които не обичат да ги правят на глупаци. Те ще се почудят какво е станало с кораба им и до десет минути ще претърсят всеки сантиметър наоколо. Смятам да отвлека вниманието им. Наречете го малко възмездие за човека, отговорен за мъките ви.

Поради тъмнината той не можа да види внезапната загриженост, която се изписа по лицето й.

— Бъдете внимателен, господин…?

— Пит. Казвам се Дърк Пит.

— Аз съм Джулия Лий.

Той понечи да каже нещо, но се отказа и забърза обратно към катамарана. Тъкмо влизаше в рубката и телефонът иззвъня. Той го затърси пипнешком в тъмното и вдигна слушалката. Някой от другия край на линията говореше нещо на китайски. Когато гласът млъкна, Пит измърмори няколко гласни напосоки, затвори телефона и премести апарата върху полицата в мостика. Използвайки светлината от лампата на главата си, бързо откри ключовете за запалването на двигателите. Включи пусковите устройства и замести лоста за дроселите напред-назад, докато двата двигателя заработят отново.

Вълнорезите на катамарана бяха заорали доста дълбоко в крайбрежния насип. Пит превключи на пълен заден и започна да извива кормилното колело надясно-наляво, за да размърда заседналия плавателен съд. Мъчително, сантиметър по сантиметър, черният кораб започна да се измества назад и най-накрая вълнорезите се отделиха от калта. Корабът навлезе в по-дълбоки води, където Пит го завъртя и подаде гориво, насочвайки разрушената носова част към дока и яхтата на Кин Шан, от чиито елегантни и на вид безлюдни салони струеше светлина.

Той промуши водолазния си нож между ръкохватките на шурвала и заби върха на острието му в дървената кутия на компаса под него така, че да задържи кораба на прав курс. После понижи скоростта и излезе от рубката. Оттам слезе по стълбите в машинното отделение на десния корпус. Тъй като нямаше време да направи възпламенителна бомба, той отвъртя голямата капачка на резервоара за гориво, намери няколко омаслени парцала за чистене на машинните части и бързо ги завърза един за друг. После потопи част от съединените парцали в резервоара, напои ги с дизелово гориво, а останалата част разстла като пътека върху пода на отсека. След това нави края на парцаленото въже във вид на малък кръг и наля в кръга гориво. Без да прелива от радост от изобретението си, но доволен, че при тези обстоятелства то беше най-доброто, което можеше да измайстори, Пит се върна в кормилната рубка и разрови рафтовете и чекмеджетата, сигурен, че ще намери онова, което търси. Зареди сигналния пистолет на кораба, остави го до телефона върху полицата до кормилното колело и едва тогава издърпа ножа си от кутията на компаса и ръкохватките.

Яхтата и дока бяха само на около двеста метра от кораба.

През разбитите от удара в брега вълнорези нахлуваше вода и пълнеше бързо предната секция на двата корпуса, които започваха да се накланят надолу. Пит отвори дроселните клапи докрай, гребните винтове разпениха силно водата и тягата им издигна носовата част над водата. Със скорост петнайсет, осемнайсет и накрая двайсет възела катамаранът запрепуска по водата. Щурвалът се тресеше под ръцете на Пит, когато яхтата внезапно изникна пред предното стъкло много по-голяма, отколкото си я бе представял. Той описа широка дъга, докато двата корпуса се изравниха точно със средата на десния бимс на яхтата.

Когато се доближи на около седемдесет метра и разстоянието започна да се скъсява, Пит се втурна навън през вратата на рубката, скочи на задната платформа, насочи сигналният пистолет през отворения люк на машинното отделение към напоените с гориво парцали и дръпна спусъка. С надеждата, че прицелът му е бил точен, той скочи във водата, атакувайки я с такава сила, че компенсаторът му за плавателността изхвърча от тялото му.

Четири секунди по-късно се чу силен удар — катамаранът се бе забил в корпуса на яхтата. Последва експлозия, която изпълни нощното небе с пламъци и летящи отломки. Черният катамаран, който бе служил за камера за екзекуция, се пръсна на парчета. От него не остана нищо, освен горящ разлив на гориво. Почти веднага през всички отвори и лакирани врати на яхтата забълваха огнени езици. Пит се изненада на бързината, с която корабът се превърна във факла. Той заплува по гръб около кърмата на яхтата към плаващата колиба в края на кея, наблюдавайки как луксозната й остъклена горна палуба и салонът за хранене се срутиха в пламъците. Бавно, много бавно яхтата потъна в студените води на езерото сред огромен облак от съскаща пара. От нея не остана нищо, освен горната част на радарната антена.

Времето за реакция на охранителите отново продължи дълго, както бе установил вече Пит. Той стигна до плаващата колиба, преди те да се втурнат навън от имението с окаляните си водни мотопеди към кея, който също бе обхванат от пламъци. За втори път в продължение на един час той подаде глава над повърхността във вътрешността на колибата. В прохода чу тичащи стъпки. Той затръшна вратата, но не намери катинар, затова вряза ножа си между външната и вътрешната рамка и успя да я залости.

Тъй като имаше голям опит в карането на воден мотопед, без да се бави, се метна на най-близкия до него и натисна стартерния бутон. Подаде газ и моторът мигом запърпори. Тласкащите устройства се врязаха във водата, водният мотопед заедно с Пит се понесе напред през тънката врата, пръсвайки я на парчета, и се плъзна по езерото. Зъзнещ от студ, мокър, изтощен и с кървяща на бедрото рана, Пит се чувстваше като човек, който току-що е спечелил от лотария или е обрал банка в Монте Карло. Но това трая само толкова, колкото му беше нужно да стигне до неговата хижа.

После той разбра, че най-лошото тепърва предстои.