Клайв Къслър
Азиатска вълна (34)

32.

Малката реактивна лодка на „Марин Денизен“ препускаше по вътрешния воден път и когато навлезе в крайбрежните води на Морган Сити, намали ход. Градът беше защитен от преливането на реката с бетонни диги, високи два и половина метра, и с шестметрова стена, гледаща към Мексиканския залив. Два магистрални моста и един железопътен се простираха над река Ачафалайа в Морган Сити и белите светлини на фаровете и червените задни светлини на разминаващите се автомобили приличаха на мъниста, изплъзващи се между пръстите на жена. Светлините на сградите се отразяваха във водата и затрептяваха в дирите, оставяни от минаващите кораби. С населението си от 15 000 души Морган Сити минава за най-голямата община в енорията „Сейнт Мери“ (В Луизиана административните териториални деления се наричат енории вместо окръзи, както е в другите щати). Градът гледа на запад към широк залив на река Ачафалайа, наречен Беруик. На юг тече Байу Бьоф, която обточва града като широк ров и се влива в езерото Палурд.

Морган Сити е единственият град на бреговете на Ачафалайа и е разположен ниско, което го прави уязвим към наводнения и изключително високи приливи, особено по време на ураганни бури, но жителите му никога не си правят труда да поглеждат на юг към залива за задаващи се заплашителни облаци. Калифорния имаше своите земетресения, Канзас — своите торнада, а Монтана — снежните виелици, „така че, защо да се безпокоим“, беше преобладаващото заключение.

Общината е малко по-урбанизирана от повечето други градове в мочурливата местност на Луизиана. Тя функционира едновременно като пристанище, източник на прехрана за рибарите, седалище на нефтени компании и корабостроителни дружества и въпреки това има аромата на речен град като онези покрай реките Мисури и Охайо, повечето от чиито сгради са обърнати с лице към водата.

Мина върволица от риболовни кораби. С остри носове, високи прави бордове и каюти в предната част и мачти и мрежи с пръти на кърмата, те се насочваха към дълбоките води на залива. Корабите, които плаваха в плитки води, имаха плоски дъна за по-малко газене, по-ниски бордове, заоблени носове и с мачти в предната част, а каютите се намираха на кърмата. И двата типа бяха предназначени за лов на скариди. Малките ветроходи за стриди спадаха към друга категория. Те нямаха мачти, тъй като работеха предимно по вътрешните водни канали. Реактивната лодка на НЮМА подмина един такъв; палубите му едва се подаваха над водата и бяха запълнени с малки планини от стриди с черупките, достигащи височина от метър и половина до два.

— Къде искаш да те сваля? — попита Гън, който стоеше зад щурвала на малката моторница.

— Ами не виждам по-подходящо място от най-близката крайбрежна кръчма да се запозная с местните хора — отвърна Пит.

Джордино посочи към несиметрично разположените дървени постройки край кея. Неонова реклама на покрива на една от тях обявяваше:

РИБАРСКИ КЕЙ НА ЧАРЛИ

МОРСКИ ДЕЛИКАТЕСИ И АЛКОХОЛ

— Май това там ще е нашето място.

— Вероятно в съседните постройки рибарите стоварват улова си и го опаковат — отбеляза Пит. — По-добро място да се пита за необичайни неща по реката, здраве му кажи!

Гън намали скоростта на моторницата, за да я преведе между малка флотилия от траулери, и спря в подножието на дървена стълба.

— Успех! — пожела той с усмивка на качващите се на кея Пит и Джордино. — И да „пишете“!

— Ще поддържаме връзка — увери го Пит.

Гън помаха с ръка, оттласна от кея и обърна малката реактивна лодка обратно по течението към „Марин Денизен“.

Кеят вонеше на риба, миризмата се усилваше още повече от нощната влага. Джордино посочи с брадичка към купчина стридени черупки, която стигаше почти до покрива на крайбрежната кръчма.

— Една бира „Дикси“ и дузина сочни стриди ще ми дойдат повече от добре в момента — подхвърли той с радостно предчувствие.

— Бас ловя, че и супата им от бамя ще е от световна класа.

Влизането през вратите на кръчмата „Рибен кей на Чарли“ беше все едно да се върнеш назад във времето. Старата климатична инсталация отдавна бе загубила битката с човешка пот и цигарен дим. Дъсченият под беше протрит от рибарски ботуши и обгорен от стотици фасове. Масите, направени от капаци на люкове на стари кораби и лакирани, също показваха своя дял от угарки. Грохналите капитански столове бяха снаждани и лепени след дългогодишни сбивания в бара. Окачени по стените, ръждясали метални табели рекламираха всичко: от джинджър ейл „Ант бий“ до уиски „Олд саут“. Те до една бяха безразборно надупчени от куршуми от минало или днешно време. Никъде нямаше реклами на съвременна бира. Полиците зад барплота, отрупани с близо сто различни видове алкохолни напитки, някои от които местно производство, изглеждаха така, сякаш са били безразборно заковани за стената от времето на Гражданската война. Барплотът беше направен от палубата на отдавна изоставен риболовен кораб и плачеше за набиването на не една талпи в него.

Клиентелата представляваше смесица от рибари, местни работници в кораборемонтните и строителните работилници и работници на нефтените сонди недалеч от брега — груби, отрудени хора. Тук беше земята на каджуните и неколцина разговаряха на френски език. Две големи кучета дремеха кротко под една свободна маса. Най-малко трийсетина мъже изпълваха бара, жена не се виждаше никъде, дори и като барманка. Всички питиета се сервираха от бармана. Чаши за бирата не се даваха, получаваш я или в шише, или в консерва. Единствено твърдият алкохол заслужаваше пукната и нащърбена чаша. Един келнер с вида на борец, който излиза всеки четвъртък на местната арена, сервираше храната.

— Какво мислиш? — обърна се Пит към Джордино.

— Сега вече знам къде отиват да умират старите хлебарки.

— Само не забравяй да се усмихваш и да се обръщаш с „господине“ към всекиго от тези мъжаги, който те попита колко е часът.

— Това е последното място, където бих започнал да се бия — съгласи се Джордино.

— Добре че не сме облечени като туристи, слезли от туристически кораб — отбеляза Пит, оглеждайки кърпените и мръсни дрехи, с които екипажът на „Марин Денизен“ беше снабдил Джордино и него. Той беше убеден, че по миризмата на чисто в кръчмата ще разберат, че не са тукашни.

— Знаех си аз, че не биваше да се къпя последния месец — вметна иронично Джордино.

Пит се поклони и посочи към една свободна маса.

— Ще вечеряме ли?

— И още как! — Джордино му отвърна с поклон и издърпа един от столовете, за да седне.

След като минаха двайсет минути, без да бъдат обслужени, Джордино се прозя и рече:

— Изглежда, че келнерът добре е заучил техниката да се прави, че не забелязва масата ни.

— Май те чу, защото идва — усмихна се Пит.

Келнерът беше облечен с джинси и фланелка с щампа, изобразяваща младо дългорого добиче, спускащо се на ски по кафяв хълм, и с надпис: АКО БОГ Е ИСКАЛ ТЕКСАСЦИТЕ ДА КАРАТ СКИ, ЩЕШЕ ДА НАПРАВИ КРАВЕШКИТЕ ЛАЙНА БЕЛИ.

— Ще искате ли нещо от кухнята? — попита той с изненадващо висок глас.

— За мен дузина скариди и бира „Дикси“ — каза Джордино.

— Имате ги — отвърна сервитьорът. — А за вас?

— Една купа от знаменитата ви супа от бамя.

Мъжът се усмихна.

— Не знаех, че е знаменита, ама наистина е вкусна. Нещо за пиене?

— Имате ли текила?

— Разбира се. Тук идват много рибари от Централна Америка.

Сервитьорът се обърна и закрачи към кухнята, но преди това ги погледна и рече:

— Веднага се връщам.

— Надявам се да не се мисли, че е Арнолд Шварценегер и да минава с кола през стена — смънка Джордино.

— Отпусни се — каза му Пит, — наслаждавай се на местния колорит, на посетителите, на задименото обкръжение…

— Не е лошо да се възползвам от застоялия въздух и да го подсиля още повече — рече Джордино и запали една от екзотичните си пури.

Пит огледа помещението, търсейки да открие подходящ човек, от който да изкопчи информация. Загледа се в една група мъже от сондовата кула, които бяха наобиколили единия край на барплота и играеха на залагания. Те бяха добра възможност, но не изглеждаха предразположени към непознати. Започна да съсредоточава вниманието си в рибарите. Неколцина от тях седяха около две-три събрани маси и играеха покер. Един по-възрастен мъж, около шейсет и пет години, както прецени Пит, беше яхнал стол и следеше играта, без да взима участие. Приличаше на саможивец, но в синьо-зелените му очи проблясваха весели и дружелюбни пламъчета. Имаше силно прошарена коса и мустаци, които се съединяваха с брада, закриваща цялата долна челюст. Той наблюдаваше как другите подхвърлят парите си на масата като психолог, който изучава поведението на лабораторни мишки.

Сервитьорът донесе питиетата, но без табла — в едната ръка стъклена чаша, в другата шише.

Пит го погледна и попита:

— Каква марка е текилата?

— Мисля, че е „Панчо Вила“.

— Доколкото познавам видовете текила, „Панчо Вила“ е в пластмасови шишета.

Сервитьорът изкриви устни, сякаш се опитваше да изрови от паметта си нещо видяно преди много години. После лицето му светна.

— А, да, прав сте. Наистина е в пластмасови шишета. Чудесно лекарство за неразположението ви.

— В момента нямам никакво неразположение — рече Пит.

Джордино се захили самодоволно.

— Колко утайка лежи на дъното на тази бутилка и колко струва тя?

— Докато работехме над проекта „Златото на инките“ в пустинята Соноран, си купих бутилка за долар и шейсет и седем — вметна Пит.

— Дали не е опасна за пиене?

Пит вдигна чашата си на светлината, преди да отпие солидна глътка. После закачливо събра очи и рече:

— Като всяко пристанище по време на буря.

Сервитьорът се върна от кухнята със стридите за Джордино и супата за Пит. Като основно ядене двамата си поръчаха джамбалая^[1] и морски вълк. Стридите от Мексиканския залив бяха толкова големи, че Джордино трябваше да ги реже като пържола. А супата от бамя спокойно можеше да задоволи глада на лъв. След като натъпкаха стомасите си, омитайки огромното плато с джамбалая, те си поръчаха по още едно от питиетата си, отпуснаха се на столовете и охлабиха коланите си.

По време на вечерята Пит почти не откъсваше поглед от мъжа, наблюдаващ покерджиите.

— Кой е онзи възрастен човек там, дето е възседнал стола? — попита той сервитьора. — Познавам го отнякъде, но не мога да се сетя откъде.

Погледът на сервитьора пробяга покрай бара и спря върху въпросния мъж.

— А, той ли. Той притежава риболовна флотилия. Излиза предимно за раци и скариди. Има също така и развъдник за морски вълк. По вида му не личи, но е заможен човек.

— А дали дава лодки под наем?

— Това не знам. Ще трябва да питате него.

Пит се обърна към Джордино.

— Защо не се разходиш до бара да провериш дали можеш да научиш къде хвърлят отпадъците си влекачите на „Кин Шан маритайм“.

— А ти?

— Аз ще поразпитам за драгирането по горното течение на реката.

Джордино кимна мълчаливо и стана от стола. Не след дълго той вече разсмиваше неколцина рибари, като им разказваше случки от риболовните си дни край Калифорния.

Пит се приближи до възрастния човек и застана до него.

— Извинете, господине, мога ли да поговоря с вас?

Синьо-зелените очи на сивокосия мъж бавно огледаха Пит от колана до черната му къдрава коса. После той кимна, стана от стола и направи знак на Пит да отидат в едно сепаре в ъгъла на бара. След като се настани и си поръча бира, рибарят заговори:

— С какво мога да ви услужа, господин…?

— Пит.

— Господин Пит. Вие не сте от този блатист район.

— Не. Аз работя в Националната агенция за подводни и морски изследвания във Вашингтон.

— И правите морски изследвания тук?

— Този път не — отвърна Пит. — Колегите ми и аз сътрудничим на Емиграционната служба, която се опитва да спре незаконното вкарване на чужденци в страната.

Възрастният мъж извади загасена пура от джоба на вехтия си анорак и я запали.

— Как мога да ви помогна аз?

— Бих искал да наема лодка, за да проуча изкопните работи нагоре по реката…

— Канала, прокопан от „Кин Шан маритайм“, за извличане на земен насип за Сунгари ли? — прекъсна го осведоменият рибар.

— Точно той.

— Няма много за проучване освен един голям ров на мястото на загадъчното блатисто разклонение. Сега хората го наричат Загадъчния канал.

— Не мога да повярвам, че е било необходимо такова голямо количество насип за строежа на пристанището — отбеляза Пит.

— Изкопаната кал от канала, която не се е използвала за насип, беше натоварена на шлепове и изхвърлена в залива — поясни рибарят.

— Там наблизо има ли селище?

— Имаше един град, наречен Калзас, разположен в края на мочурливата местност, недалече от река Мисисипи. Но вече го няма.

— Калзас не съществува? — попита Пит.

— Китайците заявиха, че направили услуга на жителите на града, като им били осигурили достъп по вода до Ачафалайа. Истината обаче е, че те подкупиха собствениците на земя. Платиха им три пъти повече от действителната стойност на земите им и от всичко остана един призрачен град. Другото бе изхвърлено с булдозери в мочурището.

Пит изглеждаше объркан.

— Тогава каква е била целта да се прокопае канал със задънен край, когато те са могли да си набавят насип отнякъде другаде в долината Ачафалайа?

— Всички по поречието на реката също се чудят — отвърна възрастният рибар. — Проблемът е, че онези мои приятели, които от трийсет години ловяха риба в блатистото разклонение на реката, вече не са добре дошли там. Китайците опънаха верига над новия канал и вече не разрешават достъп за рибарите. Нито за ловците.

— А те използват ли канала за плаване на шлепове?

Рибарят поклати глава.

— Ако си мислите, че вкарват незаконно чужденци по канала, грешите. Единствените влекачи и шлепове, които плават от Сунгари, свиват на северозапад по блатистото разклонение Теч и спират до един кей край една стара изоставена фабрика за захар на около шестнайсет километра от Морган Сити. „Кин Шан маритайм“ я купи, когато започна строежа на Сунгари. Железопътната линия, минаваща покрай фабриката, бе възстановена от китайците.

— И накъде води тя?

— Свързва се с главната Южнотихоокеанска линия.

Калните води започваха да се избистрят. Пит не каза нищо в продължение на няколко минути. Загледан в пространството, той си спомни за дирята след „Сун Лиен стар“, която бе наблюдавал. Тя изглеждаше някак необикновена, но ясно очертана под разпенената водна повърхност, което не е нормално за основната корпусна конструкция на товарен кораб. Беше му се сторило, че корпусът или измества повече вода, отколкото предвидената според конструкцията, или имаше втори, външен корпус. Започна да си представя в съзнанието отделен плавателен съд, може би подводен, който е закрепен за кила на контейнеровоза. Накрая попита:

— Има ли име този кей?

— Навремето се наричаше Бартоломо, на името на човека, който построил фабриката през хиляда деветстотин и девета.

— За да стигна достатъчно близо до кея Бартоломо и да го проуча, без да събуждам подозрение, ще трябва да наема някаква рибарска лодка.

Старият рибар погледна Пит, сви рамене и се усмихна.

— Аз бих използвал нещо по-добро. На вас и колегата ви трябва шантибот.

— Шантибот ли? Какво представлява?

— Някои ги наричат плаващи палатки. Хората ги използват да се разхождат с тях нагоре-надолу, да пускат котва в блатистите разклонения на реката край градовете или фермите и да потеглят отново. Често ги оставят на някое място за дълго и ги използват като къщички за отдих. Малко са вече хората, които живеят в тях постоянно.

— Сигурно са нещо като голяма лодка, приспособена за живеене.

— Само че обикновено такава лодка се движи на собствен ход — поясни брадатият рибар. — А аз имам лодка, в която може да се живее и има добър двигател, монтиран в корпуса й. Ваша е, ако решите, че ще ви послужи. И тъй като смятате да я използвате за доброто на страната, ще ви я дам безплатно. Стига само да ми я върнете в състоянието, в което ще я получите.

— Мисля, че човекът ни прави предложение, което не бива да отхвърляме — вметна Джордино, който междувременно беше напуснал компанията си и слушаше разговора.

— Благодарим ви — рече чистосърдечно Пит. — Приемаме.

— Ще намерите шантибота на около километър и половина нагоре по Ачафалайа, на левия бряг, завързана за пристан, на който пише „Пристанът на Уилър“. До него има малка кораборемонтна работилница и бакалия, чийто собственик е стар мой приятел и съсед и се казва Дъг Уилър. Можете да си купите провизии от него. Аз пък ще се погрижа да заредя лодката с гориво. Ако някой вземе да ви разпитва, просто кажете, че сте приятели на Байу Кид. Така ме наричат хората тук. С изключение на друг мой стар приятел, с когото ходим на риба, Том Стрейт, бармана. Той продължава да ме нарича с истинското ми име.

— Двигателят мощен ли е достатъчно, за да се движи срещу течението на реката? — попита наивно Пит.

— Мисля, че лодката ще ви свърши работа.

Пит и Джордино се въодушевиха и благодариха на стария рибар за съдействието му.

— Ще върнем лодката ви във вида, в който ще я вземем — обеща Пит.

Джордино се пресегна и се ръкува със стареца. Когато заговори, в гласа му прозвуча нехарактерно за него умиление.

— Мисля, че никога няма да узнаете колко хора ще спечелят от вашата любезност.

Рибарят поглади брадата си и махна с ръка.

— Радвам се, че мога да помогна. Желая ви успех, момчета! Незаконният бизнес, особено с човешки същества, е гнусен начин за печелене на пари.

Той проследи с поглед Пит и Джордино, които напуснаха „Рибен кей на Чарли“ и потънаха в нощта. Той остана на мястото си и довърши бирата си. Денят му беше дълъг и той се чувстваше уморен.

 

 

— Научи ли нещо на бара? — поинтересува се Пит, когато двамата продължиха по една алея към оживена улица.

— Тукашните хора не са настроени приятелски към „Кин Шан маритайм“ — отвърна Джордино. — Китайците отказвали да използват труда им или корабните им дружества. Целият трафик от шлепове и влекачи от Сунгари се осъществява с китайски плавателни съдове и екипажи, които живеят на пристанището и изобщо не стъпват в Морган Сити. Сред местните жители се натрупва гняв, който вероятно много скоро ще избухне в малка война, ако Кин Шан не започне да проявява уважение към жителите на енорията Сейнт Мери.

— Съмнявам се Шан да има афинитет към сприятеляване със селяни — изсмя се Пит.

— Какъв е планът ни?

— Първо, трябва да си намерим легло с включена закуска. После, щом изгрее слънцето, се качваме на шантибота, тръгваме нагоре по реката и започваме да проучваме внимателно водния канал, водещ за никъде.

— А Бартоломо? Не си ли любопитен да видиш дали именно там не стоварват човешкия си товар шлеповете?

— Любопитен, да, но безразсъден, не. Ние няма да спазваме срокове. Ще огледаме Бартоломо, след като проучим канала.

— Ако искаш да проведем подводно проучване, ще ни е нужна водолазна екипировка — отбеляза Джордино.

— Веднъж установим ли се, ще се обадя на Руди да ни донесе по един комплект.

— Ами Бартоломо? Ако установим, че старата захарна фабрика е разпределително депо за незаконно вкараните чужденци, тогава какво?

— Тогава ще прехвърлим досадната работа по провеждане на внезапна проверка на агентите от СЕН, но едва след като направим удоволствието на адмирал Сандекър лично да съобщи на Питър Харпър, че НЮМА е разкрила още една от непозволените операции на Кин Шан без чужда помощ.

— По моему това се казва поетична справедливост.

Пит се усмихна на приятеля си.

— Сега идва трудната част.

— Каква трудна част?

— Трябва да намерим такси.

Докато стояха на тротоара, Джордино обърна глава и погледна през рамо към кръчмата.

— Не ти ли се стори познат старият рибар?

— Сега, като ме попита, наистина ми се стори познат.

— Така и не го попитахме как му е името.

— Следващия път, като се видим, ще го питаме дали не сме се срещали някъде — отвърна Пит.

 

 

В кръчмата на Чарли старият рибар погледна към бара, когато барманът се провикна към него.

— Ей, Къслър, още една бира?

— Защо не? — кимна старият човек. — Още една халба, преди да поема по пътя си, няма да ми навреди.