Клайв Къслър
Азиатска вълна (33)

31.

Джулия доста се поизмъчи, докато разчете менюто и рецептите на Лин Уан Чу. Въпреки че китайският език на династията Хан е най-разпространеният в света, има няколко различни диалекта, характерни за отделните региони. Майка й я бе научила да чете, пише и говори на мандаринския — най-важният от тях — още в детството й. Джулия бе научила и най-разпространения от трите мандарински варианта, познат като пекински диалект. Тъй като Лин Уан Чу беше отраснала в провинцията Цзянсу, тя пишеше и говореше друг вариант на мандаринския диалект — нанкинския. За щастие Джулия откри доста сходства между двата, така че щеше да се справи. Докато работеше край печката, тя държеше главата си наведена, за да не може някой наблизо да вижда лицето й.

Двамата й помощници — помощник-готвачът и момчето за миене на чинии и поддържане чистотата на камбуза — засега не проявяваха признаци на подозрение. Те си вършеха своята работа и я заговаряха само във връзка с вечерята, без да се впускат в излишни разговори или клюки, научени от моряците. По едно време на Джулия й се стори, че пекарят я оглежда с особен поглед, но когато тя му каза да спре да я зяпа и да се съсредоточи в тавата си, той се засмя, пусна неприлична забележка и сведе поглед към работата си.

Печките и врящите тенджери върху тях скоро превърнаха камбуза в същинска сауна. Джулия не помнеше някога от нея да са се стичали реки от пот. Тя пиеше чаша след чаша вода. Изрече наум малка благодарствена молитва, когато помощник-готвачът предложи лично да приготви зеленчуковата супа и пилешкото с кълнове от зелен фасул. Джулия пък се залови с приготовлението на печено свинско с макарони и пържен ориз със скариди.

Когато „Сун Лиен стар“ благополучно пусна котва в Сунгари, Капитан Хунчан влезе в камбуза, за да закуси набързо със сусамени кифлички. После се върна на мостика, за да посрещне американските митнически и емиграционни служители. Беше погледнал Джулия право в лицето, но нищо не го накара да се усъмни, че това не е Лин Чу.

Джулия се присъедини към другите членове на екипажа, подредени в редица, и подаде паспорта си на качилия се на борда емиграционен служител. Обикновено капитанът събираше всички паспорти, за да можеше всеки на кораба му да продължи да изпълнява задълженията си, но СЕН беше особено стриктна с плавателните съдове, собственост на „Кин Шан маритайм“, влизащи в пристанището. Служителят прегледа паспорта на Лин Уан Чу, който Джулия бе открила в каютата на главната готвачка, без да я поглежда. Направи го много професионално, помисли си тя. Защото, ако я беше погледнал в лицето, вероятно щеше да я разпознае и да се издаде с мимика, колкото и мимолетна да беше тя.

След като формалностите приключиха, всички слязоха да се приготвят за вечерята. Камбузът беше разположен между каюткомпанията и стола за моряците. Като главен готвач Джулия сервираше на офицерите, а помощниците й раздаваха храна на моряците. Тя изгаряше от нетърпение да преброди кораба, но докато не се нахранеха всички, тя трябваше да изпълнява ролята си, за да не събуди подозрение.

Джулия мълчаливо поднасяше ястията, отскачаше до камбуза от време на време и отвръщаше с усмивка на всеки, който й правеше комплимент за храната и искаше допълнителна порция. Тя не се правеше на Лин Уан Чу, тя беше Лин Уан Чу. Никой не се вторачваше в нея, никой не я гледаше с подозрение, нито обръщаше внимание на незначителните разлики в маниерите и в говора й. За тях тя беше същата готвачка, която им приготвяше храната от нощта, когато „Сун Лиен стар“ потегли от Киндао.

Тя прехвърляше в ума си точка по точка от мисията си. Засега нещата вървяха гладко, но оставаше едно много важно нещо. Ако на борда на кораба имаше триста незаконни емигранти, как ги хранеха? Храната им със сигурност не се приготвяше в камбуза. Според менюто на Лин Чу, тя приготвяше порции само за трийсетчленния екипаж. Не й се вярваше да има друг камбуз на борда, където да се готви за пътниците. Тя провери складовите отсеци и шкафове и откри точното количество провизии, необходими за екипажа за пътуването му от Китай до Сунгари. Започна да се пита дали източникът от ЦРУ в Киндао не е объркал името на кораба и е подал грешна информация на Питър Харпър.

Запазвайки спокойствие, тя влезе в малката канцелария на Лин Чу и се направи, че започва да подготвя менюто за следващия ден. С ъгълчето на едното си око наблюдаваше как помощникът й прибира останалата храна в шкафа, а другото момче забърсваше масите, преди да се залови с миенето на чиниите и съдовете за готвене.

След малко тя стана и най-непринудено мина през каюткомпанията и излезе в коридора. Остана доволна, че никой от двамата мъже в камбуза не обърна внимание на излизането й. Тя се качи по една вътрешна стълба, която я отведе на палубата под кормилната рубка и крилата на мостика. Големите кранове вече бяха готови да разтоварват контейнерите, подредени на товарните палуби.

Погледна зад борда и видя как един тласкач буташе шлеп покрай корпуса на контейнеровоза. Доколкото успя да види, екипажът му се състоеше от китайци. През един люк на товарния отсек двама от тях започнаха да хвърлят издути от боклук пластмасови чували върху шлепа. Процедурата се извършваше под зоркото око на един полицейски служител от отдела за борба с наркотици, който проверяваше всеки чувал, преди да бъде хвърлен зад борда.

Гледката по нищо не издаваше, че се върши нещо незаконно. Корабът бе претърсен от бреговата охрана, от митнически и емиграционни служители за незаконни чужденци и наркотици, но нищо нередно не бе открито. Контейнерите бяха пълни със стока, включваща дрехи, гумени и пластмасови обувки, детски играчки и игри, радио и телевизионни апарати — всички произведени от евтина китайска работна ръка в ущърб на хилядите безработни американци.

Тя се върна в камбуза и напълни една кошница със сусамени кифлички, които, както беше разбрала, капитан Хунчан много обичал. След това започна да обикаля из долните палуби на кораба, проверявайки и помещенията под водолинията. Повечето от моряците работеха горе, където разтоварваха контейнерите от кораба. Неколцината останали изразиха задоволство, когато им се предлагаше от кифличките. Тя подмина машинното отделение, напълно сигурна, че там не може да има скрити емигранти. Никой машинен инженер, който обичаше работата си, не би допуснал пътници в близост до скъпите му машини.

В един момент я обхвана паника, когато се загуби в един дълъг отсек, където се държаха резервоарите с корабно гориво. Стресна се от един моряк, който се появи зад нея и я попита какво прави тук. Джулия се усмихна, предложи му кифлички и му каза, че тъй като днес е рожденият ден на капитана, той поискал всеки да го отпразнува. Обикновеният моряк, не виждайки причина да се усъмни в думите на главната корабна готвачка, си взе с благодарност шепа кифлички и се усмихна радостно.

След безплодно търсене във всеки отсек на кораба, в който можеше да бъдат скрити и хранени голям брой пътници, и като не откри нищо подозрително, Джулия се върна на откритата дясна палуба. Застана до леерното ограждане, сякаш й се искаше да слезе на брега и като се увери, че наблизо няма никой, който да я чуе, пъхна малък приемник в ухото си и започна да говори в предавателя в пазвата си.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но корабът изглежда напълно чист. Проверих всяка палуба и не открих никакви следи от наличие на незаконни емигранти.

Капитан Луис се обади веднага от борда на „Уихокън“.

— В безопасност ли сте?

— Да, бях приета безусловно.

— Искате ли да слезете от кораба?

— Още не. Ще ми се да се позавъртя тук още малко.

— Моля ви, дръжте ме в течение — каза Луис — и бъдете внимателна.

Последните думи на Луис се чуха приглушено, тъй като въздухът изведнъж затрептя от тупкащ звук, последван от грохота на хеликоптера на „Уихокън“, който закръжи над кея. Джулия потисна порива си да му помаха. Остана нехайно надвесена над леерите, проследявайки с поглед летателната машина с безпристрастно любопитство. Вътрешно се зарадва при мисълта, че е наблюдавана от двама души от бреговата охрана на САЩ, които се явяваха като нейни ангели пазители.

Беше доволна, че мисията й свърши и в същото време я беше яд, че не успя да открие никаква престъпна дейност. Както изглеждаше, Кин Шан отново бе надхитрил всички. Но тя не можеше да се реши да напусне кораба така пораженчески. Трябваше да има отговор и Джулия бе твърдо решена да го открие.

Тя заобиколи кърмата и слезе на долната палуба откъм кея, за да вижда директно шлепа, който вече беше пълен до половината с пластмасови боклукчийски чували. Задържа се известно време, за да огледа добре шлепа и тласкача. В този момент капитанът на тласкача задейства огромните му двигатели, за да се оттласне от „Сун Лиен стар“. Двата гребни винта започнаха да разпенват спокойната кафеникава вода.

Джулия се изпълни с безпокойство. Нямаше никакви тълпи от емигранти, наблъскани при тежки условия на борда на „Сун Лиен стар“ — в това беше повече от сигурна. Но и не се съмняваше в правдивостта на агента от ЦРУ, който съобщаваше от Киндао. Кин Шан беше хитър клиент. Положително е изнамерил някакъв метод да измами най-добрите правителствени следователи в бранша.

Нямаше трудни и бързи отговори. Ако имаше разрешение, може би то бе свързано с шлепа и тласкача, които се отдалечаваха от кораба. Почувства, че няма друг избор. Провалът отново й се присмиваше в лицето. Обхвана я огромен гняв. Тогава разбра, че трябва да действа.

Един бърз поглед й подсказа, че вратата на трюма е затворена и наоколо не се виждаше никой от моряците, които работеха на борда на корпуса, който гледаше към водата срещу кея. Капитанът на тласкача стоеше зад щурвала, а на крилото на мостика друг член от екипажа изпълняваше ролята на наблюдател, докато трети стоеше на носа на шлепа — и тримата гледаха право напред. Никой не се обръщаше назад.

Докато тласкачът минаваше покрай нея, тя огледа кърмовата му палуба. Имаше едно дълго въже, навито зад комина. Прецени разстоянието дотам на около три метра и се покатери по леерното ограждане. Нямаше време да се свързва с Луис и да му обясни какво смята да прави. Всяко колебание бе прогонено, той като Джулия беше човек на бързите решения. Тя си пое дълбоко въздух и скочи.

Скокът на Джулия бе видян, но не от някой от екипажа на „Сун Лиен стар“, а от Пит от борда на „Марин Денизен“, закотвен край входа на пристанището. През последния един час той седеше на капитанския стол, без да обръща внимание на слънцето и на рукващия от време на време дъжд, и наблюдаваше внимателно през бинокъл дейността, която се извършваше край контейнеровоза. Най-много го интересуваха шлепът и тласкачът. Напрегна поглед, когато видя как боклукът, събиран по време на дългото пътуване от Китай дотук, биваше внимателно връзван в чували, които се пускаха от един люк в корпуса на кораба до шлепа. Когато и последният чувал бе хвърлен зад борда и люкът бе затворен, Пит реши да прехвърли вниманието си към контейнерите, сваляни от крановете на пристана. Но точно тогава най-неочаквано видя как една фигура се покатерва по леерите, обточващи горната палуба, и се хвърля върху покрива на тласкача.

— Какво беше това?! — извика той.

Руди Гън, който стоеше до Пит, се закова на място.

— Нещо интересно ли видя?

— Някой току-що скочи от кораба върху влекача.

— Сигурно е някой от екипажа.

— Приличаше на корабния готвач — отвърна Пит, без да измества бинокъла от влекача.

— Дано не се е наранил — отбеляза Гън.

— Мисля, че едно навито въже пое удара. Не личи да се е наранил.

— Откри ли нещо, което да те кара да мислиш, че има някакъв подводен съд, който може да се свали от кораба и да бъде закаран под шлепа?

— Нищо — призна Пит. После матовозелените очи се напрегнаха и в тях заблестяха мънички искри. — Но всичко това може да се промени в следващите четирийсет и осем часа.