Клайв Къслър
Азиатска вълна (32)

30.

Късно следобед катерът на бреговата охрана „Уихокън“, който плаваше по ниските, накъдрени от вятъра вълни, забави ход, когато в машинното отделение дойде команда от кормилната рубка да намали скоростта. Капитан Дюън Луис се вгледа през бинокъла в контейнеровоза, който се приближаваше от юг на по-малко от една морска миля разстояние. Лицето му беше спокойно и отпуснато, фуражката му беше килната леко назад върху гъста коса с пясъчен цвят. Той свали бинокъла и откри дълбоко хлътнали светлокафяви очи. Обърна се и се усмихна на жената, която стоеше до него на командния мостик, облечена в униформата на американската брегова охрана.

— Ето го твоят кораб — каза той с басов глас. — Плава крадешком като вълк в овча кожа. А има такъв невинен вид.

Джулия Лий погледна над леерното ограждане към „Сун Лиен стар“.

— Пълна измама. Един бог знае на какви мъчения са подложени хората, скрити в корпуса му.

Джулия беше без грим, на брадичката й имаше фалшив белег. Красивата й дълга черна коса беше подстригана късо по мъжки фасон и беше покрита с бейзболна шапка с името на кораба. Отначало тя се поколеба дали да влезе в ролята на Лин Уан Чу, но тлеещата й омраза към Кин Шан, заедно с непоклатимата й увереност, че може да се справи, я направиха по-решена от всякога да опита. Почувства прилив на оптимизъм при мисълта, че не е сама в тази мисия.

Луис се обърна и насочи бинокъла си към равната зелена брегова ивица и устието на река Ачафалайа само на четири-пет километра от катера. С изключение на няколко лодки за скариди реката беше празна. Той кимна на младия офицер, застанал от едната му страна.

— Лейтенант Стоу, подайте му сигнал да спре и да пусне котва за проверка.

— Слушам, сър! — отвърна Стоу и пристъпи към радиорубката.

Висок и русокос, с почерняло от слънцето лице, Джеферсън Стоу имаше момчешкото излъчване на треньор по тенис.

„Уихокън“ се килна леко, откликвайки на кормилото, когато кърмчията приближи катера успоредно на контейнеровоза, плаващ под флага на Китайската народна република. На Луис му направи впечатление, че палубите му са отрупани с контейнери и въпреки това газенето му беше необичайно плитко.

— Отговориха ли? — провикна се той от кормилната рубка.

— Отговориха на китайски — отвърна Стоу от радиорубката.

— Да преведа ли? — предложи услугите си Джулия.

— Хитруват — усмихна се леко Луис. — Половината от чуждите кораби, които спираме, имат навика да се правят на застреляни. Повечето от офицерите им говорят английски по-добре от нас.

Луис изчака търпеливо седемдесет и шест милиметровото скорострелно оръдие „Марк 75“ с далечно командване на носовата част да бъде извъртяно и насочено заплашително към контейнеровоза.

— Моля да уведомите капитана — на английски — да спре машините, в противен случай ще стрелям в мостика му.

Стоу се върна в крилото на мостика с усмивка на уста.

— Капитанът отговори на английски, че спира машините — съобщи той.

Сякаш в потвърждение на думите му пяната около вълнореза се стопи, когато големият кораб бавно легна на дрейф.

Луис погледна към Джулия със загриженост в очите.

— Готова ли сте, госпожице Лий?

— Готова както винаги — кимна Джулия.

— Нали сте проверили радиото си. — Това прозвуча повече като твърдение, отколкото като въпрос.

Джулия погледна към миниатюрния радиоапарат, залепен със скоч между гърдите под сутиена й.

— Работи безотказно. — Тя незабележимо притисна краката си един в друг, за да почувства малкия 25-калибров автоматичен пистолет, пристегнат с ремък от вътрешната страна на дясното й бедро. Къс нож „Смит & Уесън“, чието сгъваемо острие можеше да изскочи от улея си мигновено и беше достатъчно здраво да разпори метален лист, беше залепено с лента за бицепса й под ръкава на униформата й.

— Дръжте предавателя си включен, за да можем да прехващаме всяка ваша дума — каза Луис. — „Уихокън“ ще остане в обсега на радиоапарата ви, докато „Сун Лиен стар“ пусне котва в Сунгари и вие ни подадете сигнал, че сте готова да предавате. Надявам се размяната да протече по план, но ако се натъкнете на проблем след като заемете мястото на корабната готвачка, подайте сигнал и ние ще се притечем на помощ. Освен това ще имам хеликоптер и екипаж във въздуха, готови да се спуснат на борда.

— Благодаря за загрижеността, капитане. — Джулия замълча, извърна се и посочи към един широкоплещест мъж с мустаци като на морж, нахлупил ниско над хлътналите си сиви очи бейзболна шапка. — Беше мечта да се работи с уважаемия Кокран, когато репетирахме за тази моя роля.

— Мики Кокран е бил наричан всякак, но никога „мечта“ — засмя се Луис.

— Извинете ме за трудностите, които създадох на всеки от вас — каза тихо Джулия.

— Всички на борда на „Уихокън“ се чувстваме отговорни за безопасността ви. Адмирал Фъргюсън ми даде изрични нареждания да ви закрилям, независимо от обстоятелствата. Не ви завиждам за тази работа, госпожице Лий. Но ви обещавам, че ще направим всичко по силите си, за да ви опазим от неприятности.

Тя отмести поглед настрани и запази спокойния израз на лицето си, въпреки напиращите сълзи.

— Благодаря ви — каза тя простичко. — Благодарете и на останалите от мое име.

След като Стоу нареди да бъде пусната на вода моторницата на катера, капитан Луис пак погледна към Джулия.

— Време е — рече той и стисна здраво ръката й. — Бог да ви благослови и късмет!

Капитан Ли Хунчан не беше особено ядосан, че от бреговата охрана на САЩ спряха кораба му и се качиха на борда защото отдавна го очакваше. Директорите в „Кин Шан маритайм“ го бяха предупредили, че американските емиграционни служители са напреднали в усилията си да пречат на разрастващото се контрабандно вкарване на чужденци в страната. Той се чувстваше неуязвим към всяка заплаха. И най-щателната проверка нямаше да открие втория корпус, закрепен под най-широката част и кила на кораба му, където се намираха триста емигранти. Въпреки тясното пространство и непоносимите условия там, той не беше изгубил нито един от тях. Хунчан беше получил уверението, че както винаги и този път ще бъде щедро възнаграден от великодушния Кин Шан след завръщането си в Китай. Това беше шестото му плаване, комбиниращо превоз на товар и незаконни емигранти, и тлъстото му възнаграждение вече се оформяше в съзнанието му като разкошна къща за семейството му в елитния квартал на Пекин.

С невъзмутимо и на вид отпуснато лице той видя как носовата вълна на катера на бреговата охрана спадна. Хунчан още нямаше петдесет години, а косата му вече се беше прошарила и блестеше на слънцето, въпреки че тесните му мустачки бяха все още черни. Със стиснати устни и тъмнокехлибарени очи и с поглед на добродушен дядо той наблюдаваше как двата кораба застанаха на дрейф съвсем близо един до друг. После бе спусната моторна лодка, която запори водата към „Сун Лиен стар“. Той кимна на първия си офицер.

— Идете до задбордната стълба да посрещнете нашите гости. Около десетина са, доколкото виждам. Окажете им пълно съдействие и им разрешете свободен достъп до всяко кътче на кораба. — След това най-спокойно, сякаш седеше в градината на къщата си, капитан Ли Хунчан поръча да му донесат чай и загледа качващата се на борда му група, която веднага се залови с работата си.

Лейтенант Стоу отиде до мостика, за да поднесе почитанията си на капитан Хунчан и поиска да види корабните документи и митническата декларация. Екипът от бреговата охрана започна да се пръска — четирима отидоха да огледат отсеците, трима се заловиха с контейнерите, а други трима слязоха в жилищните помещения. Китаецът се държеше с безразличие към нахлуването им и почти не обърна внимание на тримата души от бреговата охрана, които като че ли повече се интересуваха от офицерския стол, и по-точно от камбуза, отколкото от самостоятелните каюти.

В офицерския стол бяха само двама от екипажа на контейнеровоза. И двамата бяха облечени в бели униформи и фуражки. Седяха край една маса — единият четеше китайски вестник, а другият сърбаше супа. Никой от тях не възрази, когато Кокран ги помоли с езика на ръцете да излязат в коридора, докато бъдат проверени трапезарията и камбуза.

Облечена в униформата на бреговата охрана, Джулия се запъти право в камбуза, където завари Лин Уан Чу, с бели блуза и панталон, да разбърква с дълга дървена лъжица врящи скариди в казан на печката. Изпълнявайки нареждането на капитана да съдейства на инспекторите от бреговата охрана, тя вдигна поглед през излизащата от казана пара и се усмихна широко. После продължи да си върши работата, без да обръща повече внимание на Джулия, която мина зад нея и огледа килерите и складовете за провизии.

Лин Уан Чу не почувства върха на иглата, която се заби в гърба й. След секунди в очите й се появи почуда и парата над казана като че ли изведнъж се сгъсти. После всичко потъна в мрак. Много по-късно, когато се събуди на борда на „Уихокън“, първата й мисъл беше да не би да е преварила скаридите.

За по-малко от минута и половина и благодарение на няколкото репетиции Джулия се облече с белите дрехи на готвачката, а Лин Уан Чу лежеше на палубата в униформата на бреговата охрана. Още трийсет секунди й отне на Джулия, за да подстриже късо косата й и да нахлупи на главата й бейзболната шапка с емблемата на бреговата охрана и името „Уихокън“.

— Можете да я отведете — съобщи тя на Кокран, който търпеливо пазеше вратата за коридора.

Кокран и още един от колегите му бързо вдигнаха китайската готвачка, преметнаха ръцете й на раменете си, така че главата й да увисне върху гърдите й и да затрудни разпознаването й. Джулия нахлупи още по-ниско бейзболната й шапка, после кимна и изрече съвсем тихичко:

— Пожелавам ви отлично представление!

Двамата мъже завлачиха Лин Уан Чу към моторницата.

Джулия взе дървената лъжица и продължи да разбърква скаридите, сякаш правеше това целия следобед.

— Изглежда, един от хората ви се е наранил — отбеляза капитан Хунчан, като видя, че двама от бреговата охрана спускат отпуснатото тяло на свой колега в моторницата.

— Ами като не гледа къде ходи, глупакът си удари главата в една тръба — поясни Стоу. — Вероятно е получил сътресение на мозъка.

— Открихте ли нещо любопитно на борда? — попита Хунчан.

— Не, сър, корабът ви е чист.

— За мен е винаги удоволствие да услужа на американските власти — каза снизходително Хунчан.

— Сунгари ли е местоназначението ви?

— Да, според плавателния лист и документите, доставени от Кин Шан.

— Можете да тръгвате веднага щом слезем — отдаде любезно чест Стоу. — Извинете, че ви забавихме.

Двайсет минути след като лодката на бреговата охрана се оттласна от корпуса на големия кораб, от Морган Сити пристигна лоцмански катер и спря до „Сун Лиен стар“. Лоцманът се качи на борда и тръгна към командния мостик. Скоро контейнеровозът бе преведен през дълбоководния канал в долното течение на река Ачафалайа, а оттам, по езерото Суит Бей, към пристаните на Сунгари.

Капитан Хунчан стоеше на крилото на мостика до каджунския лоцман, когато той пое автоматизирания щурвал и с вещина направляваше кораба по блатистите води. Хунчан погледна от любопитство към тюркоазния кораб, закотвен малко встрани от канала. Ярко изписаните букви на корпуса му го представяха като научноизследователски кораб, собственост на Националната агенция за подводни и морски изследвания. По време на плаванията си по света Хунчан често бе виждал кораби на тази агенция да извършват научноизследователски експедиции. През ума му мина, без да се задържи, мисълта какви ли експерименти провеждат те по река Ачафалайа под Сунгари.

Докато оглеждаше през бинокъла палубата на работния кораб, той изведнъж застина и се вгледа във висок мъж с гъста къдрава коса, който пък бе насочил своя бинокъл в него. Това, което направи странно впечатление на китайския капитан, беше, че вниманието на моряка от научноизследователския кораб не беше фокусирано върху самия контейнеровоз.

Той като че ли изучаваше килватера непосредствено зад кърмата му.