Клайв Къслър
Азиатска вълна (53)

51.

Историкът Жу Куан седеше зад голямо бюро, поставено върху подиум в просторен кабинет и преглеждаше докладите, събрани от международната армия изследователи, наети от Кин Шан. Проектът „Принсес Доу Уан“ заемаше половината от един етаж в административната сграда на „Кин Шан маритайм“ в Хонконг. Разходите не се пестяха. И въпреки това, независимо от огромните усилия, нищо съществено не беше намерено. За Жу Куан изчезването на кораба си оставаше една мистерия.

Жу Куан и сътрудниците му преровиха всички морски източници в търсене на някаква следа, а в същото време корабът на Кин Шан за търсене и изваждане на потънали подводни съдове продължаваше да обследва водите около брега на Чили, за да открие неуловимия пътнически лайнер. Построен в корабостроителницата на Кин Шан в Хонконг, спасителният кораб беше едно чудо на подводната технология и предизвикваше завистта на всяка океанографска изследователска институция. Корабът, наречен „Джейд адвенчърър“ вместо с китайско име — за улеснение при вадене на документи за работа в чужди води — и неговият екипаж съвсем наскоро бяха открили в Китайско море останките на джонка от шестнайсети век и успешно бяха извадили товара й, състоящ се от порцелан на династията Мин.

Жу Куан разглеждаше описанието на предмети на китайското изкуство от частна колекция, собственост на богат търговец от Пекин, които бяха изчезнали през 1948 година. Търговецът бе убит, но той бе издирил наследниците му и те му помогнаха да състави пълен опис на потъналите ценни предмети. Той разглеждаше рисунката на рядък съд за вино, когато от микрофона долетя гласът на асистента му.

— Сър, търсят ви от Съединените щати. Господин Сейнт Джулиан Пърлмутър.

Жу Куан остави съда за вино настрана.

— Свържи ме, моля те.

— Здравей, Жу Куан, там ли си? — долетя приветливият глас на Пърлмутър.

— Сейнт Джулиан, каква неочаквана изненада! За мен е чест, че ми се обажда моят стар приятел и колега.

— Ще останеш още по-доволен, като чуеш какво имам да ти казвам.

Китайският историк беше озадачен.

— Винаги се радвам да научавам нещо за новите ти разкрития.

— Кажи, Жу Куан, все още ли се интересуваш от изчезнал кораб на име „Принсес Доу Уан“?

Страхът вцепени Жу Куан и спря дъха му.

— И ти ли го търсиш?

— О, не, не — отвърна нехайно Пърлмутър. — Нямам какъвто и да е било интерес към него. Но докато търсех друг потънал кораб — един ферибот, превозващ коли по Големите езера — попаднах на документ на корабен главен механик, вече покойник, описващ мъчителните си преживявания по време на корабокрушението на „Принсес Доу Уан“.

— Ти си намерил оцелял? — попита Жу Куан, който още не можеше да повярва на късмета си.

— Името му е Иън Галахър. Приятелите му го наричали Иън Хонконгски. Бил главен механик на „Принсес“, когато е потънал.

— Да, да, имам данни за него.

— Галахър е бил единственият оцелял. По разбираеми причини не се е връщал повече в Китай и останал в Съединените щати.

— „Принсес Доу Уан“ — ахна Жу Куан, който повече не можеше да скрие вълнението си. — А дали Галахър е дал приблизителна информация за мястото, където е потънал корабът?

— Хвани се за нещо, за да не паднеш, мой ориенталски приятелю! „Принсес Доу Уан“ не е отишъл на дъното на Южния Тихи океан.

— Но нали последният му сигнал за помощ… — промълви обърканият Жу Куан.

— Корабът лежи под водите на езерото Мичиган в Северна Америка.

— Не е възможно! — възкликна Жу Куан.

— Повярвай ми, това е самата истина. Сигналът за помощ е бил фалшив. Капитанът и екипажът, под указанията на генерал Кун Хуай, променили името му с това на неговия кораб близнак, „Принсес Юнтай“. След това минали през Панамския канал до източния бряг на Съединените щати и надолу по река Сейнт Лоурънс влезли в Големите езера. Корабът попаднал в извънредно силна буря и потънал на сто и петдесет километра северно от Чикаго, което било крайната цел.

— Това е невероятно. Сигурен ли си във фактите?

— Ще ти изпратя по факса историята на Галахър за пътуването и корабокрушението.

Стомахът на Жу Куан се сви от неприятно чувство.

— А Галахър споменал ли е какъв е бил товарът на кораба?

— Само на едно място — отговори Пърлмутър. — Галахър казва, че генерал Хуай му обяснил, че огромният брой сандъци и контейнери, натоварени на борда в Шанхай, съдържали личните мебели и дрехи на високопоставени китайски националисти и военни водачи, които са напускали тогава страната, бягайки от комунистите.

Вълна на огромно облекчение връхлетя Жу Куан. Засега тайната не беше разкрита.

— Вероятно слуховете за огромно съкровище ще излязат неверни. На борда на „Принсес Доу Уан“ не е имало товар с голяма стойност.

— Може би е имало някакви бижута, но със сигурност не е имало нещо, което да развълнува професионалните търсачи. Предполагам, че ако се появят някои художествени предмети, то изваждането им ще бъде дело на местните леководолази.

— Дал ли си тази информация на някой друг освен на мен? — запита предпазливо Жу Куан.

— На нито една жива душа — отвърна Пърлмутър. — Ти си единственият, за когото знам, че се интересува от останките.

— Ще ти бъда благодарен, Сейнт Джулиан, ако не обявиш откритието си. Или поне не и в следващите няколко месеца.

— Обещавам от този момент нататък да не обеля нито дума.

— И още една лична услуга…

— Само кажи.

— Моля те, не изпращай по факса историята на Галахър. Мисля, че ще е по-добре, ако го изпратиш по куриер. Разбира се, разноските ще поема аз.

— Както желаеш — съгласи се веднага Пърлмутър. — Ще се обадя за куриер още щом затворя телефона.

— Благодаря ти, приятелю — каза искрено Жу Куан. — Направи ми огромна услуга. Въпреки че „Принсес Доу Уан“ няма голямо икономическо и историческо значение, от много години той беше като досадна муха около ухото ми.

— Разбирам, и на мен ми се е случвало. Някакви незначителни корабни останки пленяват и поглъщат въображението на изследователя.

— Благодаря ти, Сейнт Джулиан, благодаря.

— Желая ти всичко хубаво, Жу Куан. Дочуване.

Китайският историк още не можеше да повярва на късмета си. Това, което само преди минути бе изглеждало неразрешима загадка, изведнъж бе паднало наготово в скута му. Макар и въодушевен, той реши да отложи обаждането до Кин Шан, докато не пристигне куриерът с бележките на Галахър за последните моменти на „Принсес Доу Уан“.

Кин Шан щеше да остане безкрайно доволен, като научеше, че прословутото художествено богатство, откраднато от страната, е прекарало всичките тези години необезпокоявано и съхранено в чистите води на езерото. Жу Куан се надяваше да живее достатъчно дълго, за да види художествените предмети изложени в националната галерия и музея.

— Добре се справи, Сейнт Джулиан — похвали го Сандекър, след като Пърлмутър затвори телефона. — Трябвало е да станеш търговец на употребявани коли.

— Или политик в предизборна кампания — промърмори Джордино.

— Чувствам се като долен мерзавец, дето излъгах така стария човек — каза Пърлмутър. Той замълча и огледа четиримата мъже от НЮМА, седнали около него в кабинета на Сандекър. — С Жу Куан се познаваме от дълги години. Винаги сме изпитвали уважение един към друг. Никак не ми беше приятно да го лъжа.

— Едно на едно сте — успокои го Пит. — Той също те измами. През цялото време се кълнеше, че интересът му към „Принсес Доу Уан“ е чисто академичен. Той прекрасно знае, че корабът е потънал с фантастично богатство на борда. Една факс линия може да бъде подслушана. Защо, мислиш, че те накара да изпратиш историята на Галахър по куриер? Бъди сигурен, че тутакси е съобщил новината на Кин Шан.

Пърлмутър поклати глава.

— Жу Куан е преди всичко учен. Няма да информира шефа си, преди да проучи документа. — Той огледа едно по едно лицата на останалите. — Просто от любопитство, кой написа текста, който изпращам?

Руди Гън вдигна послушно ръка.

— Аз се кандидатирах като доброволец. И мисля, че свърших добра работа. Естествено, позволих си тук-там малко писателска волност. В една бележка отдолу споменах за смъртта на Иън Галахър от инфаркт през 1992. Мисля, че следите на двамата с Кейт са заличени.

Сандекър погледна към ръководителя си по специалните проекти.

— Ще имаме ли достатъчно време да извадим ценните предмети, преди спасителният кораб на Кин Шан да се появи?

— Няма да успеем, ако действа само „Оушън ретривър“.

— Не се безпокойте — каза Гън. — Вече сме наели още два спасителни съда. Единият е от частно дружества в Монреал, а другият го взехме назаем от американските ВМС.

— Бързината ни е много важна — каза Сандекър. — Искам съкровището да бъде вдигнато, преди да е изтекла информация. Не искам никой да ни се бърка, включително и нашето правителство.

— А когато завършим спасителните операции? — поинтересува се Пърлмутър.

— Тогава художествените предмети ще бъдат пренесени бързо в специално оборудвани съоръжения, за да се запазят от увреждане след тези години, прекарани във вода. В същото време ще обявим откритието и ще отстояваме позициите срещу бюрократите от Вашингтон и Бейджин.

— А Кин Шан? — продължи да пита Пърлмутър. — Какво ще стане, когато се появи заедно със спасителния си кораб?

Пит се усмихна злокобно.

— Ще му подготвим посрещане, подходящо за човек с неговите изключителни качества.