Клайв Къслър
Азиатска вълна (4)

2.

Собственикът на малък смесен магазин в Орион Лейк, намиращ се на 144 километра на запад от Сиатъл, се извърна леко, за да погледне към мъжа, който отвори вратата и се задържа за миг на прага. Градчето Орион Лейк беше встрани от утъпкания път към най-оживените пътни артерии и Дик Колбърн познаваше всеки в тази сурова област на полуостровната планинска верига Олимпик. Непознатият трябва да беше или турист, минаващ оттук, или рибар от Сиатъл, дошъл да опита късмета си с улов на сьомга или пъстърва, които горската служба развъждаше в близкото езеро. Мъжът беше облечен с късо кожено яке над дебел пуловер и панталони от рипсено кадифе. Не носеше шапка върху гъстата си къдрава, черна коса, започнала да сивее покрай слепоочията. Колбърн забеляза как непознатият обходи с поглед, без да мигне, рафтовете и витрините, преди да пристъпи навътре.

По навик огледа набързо мъжа. Беше висок — над главата му оставаха само три пръста до горния ръб на вратата. Не прилича на канцеларски плъх, прецени в себе си бакалинът. Кожата му е доста обветрена и набръчкана, за да прекарва живота си в затворено помещение. Бузите и брадичката му плачеха за бръснач. Тялото му беше слабо за ръста му. Излъчваше безпогрешния вид на човек, преживял много — и добро, и лошо. Изглеждаше уморен, не физически, а емоционално изразходван и като че ли вече не го беше много грижа за живота му. Сякаш беше усетил, че смъртта го е потупала по рамото, но той по някакъв начин я бе отблъснал. Въпреки това обаче в матовозелените му очи, които се открояваха сред чертите на изпитото му лице, се забелязваше стаена веселост и прикрито чувство на гордост.

Колбърн продължи да попълва рафтовете със стока.

— С какво мога да ви услужа? — попита той през рамо.

— Просто се отбих тук да понапазарувам — отвърна непознатият и понеже магазинът на Колбърн беше твърде малък, за да разполага с пазарски колички, той взе една кошница и я провеси на ръката си.

— Как е риболовът?

— Още не съм си опитал късмета.

— Има една хубава дупка в южния край на езерото, където е известно, че рибата много кълве.

— Ще го имам предвид, благодаря.

— Взехте ли си вече разрешително за риболов?

— Не, но съм сигурен, че вие имате право да ми издадете такова.

— Жител ли сте на щата Вашингтон?

— Не.

Бакалинът извади един формуляр изпод щанда и подаде на мъжа писалка.

— Трябва само да попълните тази бланка. Таксата ще я включа в покупките ви. — С обиграния си слух Колбърн долови в говора на мъжа слабо югозападно произношение. — Яйцата са съвсем пресни. Местно производство са. Днес имам консерви със задушено от „Шеймъс О’Мали“. А пушената сьомга и филетата от лос са като дар от небето.

За първи път по устните на непознатия пробяга усмивка.

— Идеята за филетата от лос и сьомгата е чудесна, но мисля да взема и от задушеното на господин О’Мали.

След около петнайсет минути кошницата беше напълнена и поставена на щанда до старинна месингова каса. Вместо с обичайния за рибарите подбор на видове консерви, в тази кошница имаше предимно плодове и зеленчуци.

— Изглежда, възнамерявате да поостанете известно време — отбеляза Колбърн.

— Мой стар приятел ми предостави хижата си край езерото. Сигурно го познавате, казва се Сам Фоули.

— Сам Фоули? Познавам го от двайсет години. — После ядовито добави: — Неговата хижа е единствената, която проклетият китаец още не е купил. И слава богу, защото ако сам я продаде, рибарите няма да имат повече никакъв достъп до езерото.

— Интересно, защо повечето хижи изглеждат порутени и изоставени, с изключение на странната на вид постройка, дето се намира на западния бряг на езерото, близо до устието на малката река.

Докато отмяташе продуктите на касовия апарат, Колбърн отвърна:

— През четирийсетте години това беше фабрика за консервиране на риба, която след това фалира. Китаецът я купи на безценица и я преустрои в луксозно имение. Построи дори игрище за голф с девет дупки. После започна да изкупува всяка собственост край езерото. Вашият приятел Сам Фоули остана единственият, който протака продажбата.

— Май ще се окаже, че половината от жителите на щата Вашингтон и Британска Колумбия са китайци — подметна непознатият.

— Те заливат северозападното тихоокеанско крайбрежие като приливна вълна, откакто комунистическото им правителство превзе Хонконг. Вече притежават половината Сиатъл и голяма част от Ванкувър. Представям си какво ще бъде населението там след петдесет години. — Колбърн замълча и натисна бутона „всичко“ на касата. — С разрешителното за риболов сметката ви е седемдесет и девет и трийсет и пет.

Непознатият извади портфейл от задния джоб на панталона си, подаде на бакалина стодоларова банкнота и зачака за рестото си.

— Китаецът, за когото споменахте… с какво се занимава?

— Знам само, че е заможен корабен магнат от Хонконг. — Колбърн започна да слага продуктите в плик. — Никой не го е виждал. Изобщо не се мярка в града. Тук пристигат и си заминават само шофьорите на големи товарни фургони. Странни неща стават тук, всеки от местните хора ще ви го потвърди. Той и приятелите му например не излизат на риболов през деня. Ще чуете двигателите на лодките им само нощем, но няма да видите никакви светлини по тях. Хари Даниелс, който ловува в гората и опъва палатка край реката, твърди, че някаква много странна на вид лодка плава по езерото след полунощ, но само когато няма луна.

— Кой ли не обича тайнствените неща.

— Ако мога да ви бъда полезен, докато сте тук, само кажете. Името ми е Дик Колбърн.

Непознатият се усмихна широко и разкри белите си равни зъби.

— Дърк Пит.

— От Калифорния сте, нали, господин Пит?

— Професор Хенри Хигинс би се гордял с вас — подхвърли развеселен Пит. — Да, роден съм и израснах в южна Калифорния, но от петнайсет години насам живея във Вашингтон.

Колбърн започна да опипва нова почва.

— Сигурно работите за американското правителство.

— Работя в Националната агенция за подводни и морски изследвания. И преди да си помислите нещо друго, ще ви кажа, че дойдох тук, за да си почивам и да се размотавам. Нищо повече.

— Извинете ме, че ви го казвам — рече съчувствено Колбърн, — но като ви гледам, наистина имате нужда от почивка.

Пит се усмихна.

— Това, от което най-много се нуждая, е един хубав масаж на гърба.

— Обърнете се към Синди Елдър. Тя е барманка в кръчмата „Сокай“, но прави също и чудесни масажи.

— Сигурно ще се възползвам от услугите й. — Пит прегърна с двете ръце пликовете с продуктите си и се запъти към вратата. Преди да прекрачи навън, се спря и се обърна. — Само от чисто любопитство, как се казва въпросният китаец?

Колбърн се вгледа в Пит, опитвайки се да прочете нещо в очите му, което липсваше.

— Той се представи като Шан. Кин Шан.

— Споменавал ли е някога защо е купил старата консервна фабрика?

— Норман Селби, агентът по недвижими имоти, който извърши продажбата, каза, че Шан искал уединено място край вода, за да си построи луксозно убежище, където да канел богатите си клиенти. — Колбърн замълча за миг и по лицето му изведнъж се изписа войнствен израз. — Сигурно сте видели какво е направил от една великолепна консервна фабрика. Беше само въпрос на време, докато Държавната историческа комисия я обяви за исторически обект. Шан я превърна в смесица от модерен офис и пагода. За мен това е уродлива работа, абсолютно уродлива.

— Постройката наистина е доста необикновена — съгласи се Пит. — Предполагам, че Шан, в знак на добросъседство, кани жителите на града на приеми, на турнири по голф…

— Шегувате ли се? — даде воля на гнева си Колбърн. — Шан не допуска дори кмета и градския съветник да припарят по-близо от два километра до собствеността му. Не само това, ами издигна и триметрова телена ограда с бодлива тел най-отгоре, опасваща почти цялото езеро.

— Мислите ли, че може да мине безнаказано?

— Не само може, ами и му се разминава, защото е подкупил политици. Той няма право да държи хората далеч от езерото. То принадлежи на щата. Но той е способен да им вгорчи живота, ако много знаят.

— Да, някои хора издигат в култ имотите си — рече Пит.

— При Шан това е повече от култ. Поставил е камери за наблюдение, а в гората наоколо бродят въоръжени убийци. Ако някой ловец или рибар случайно се приближи до имението, мигом го прогонват и се отнасят с него, като че ли е най-долен престъпник.

— Ще се постарая да си стоя откъм моята страна на езерото.

— И добре ще направите.

— До скоро виждане, господин Колбърн!

— Пак заповядайте, господин Пит. Приятен ден!

Пит вдигна глава към небето. Денят почти се беше изнизал. Слънцето в късния следобед беше отчасти закрито от върхарите на еловите дървета, растящи зад бакалницата на Колбърн. Той остави пълните пликове върху задната седалка на взетата под наем кола и седна зад волана. Запали двигателя, включи на скорост и натисна газта. След пет минути отби от асфалтираното шосе и продължи по коларски път, който водеше към колибата на Фоули край езерото. В продължение на около три километра пътят минаваше през гора от кипариси, смърчове и канадски ели.

В края на права отсечка от четиристотин метра имаше разклонение, чиито два пътя продължаваха покрай езерото в противоположни посоки и накрая се събираха на отсрещния му бряг, където се намираше екстравагантното уединено имение на Кин Шан. Пит напълно сподели мнението на бакалина относно постройката. Някогашната фабрика за консерви наистина беше преустроена в архитектурна недомислица, напълно неподходяща за красива местност с планинско езеро. Изглеждаше така, сякаш строителят е започнал модерна конструкция с тъмни стъкла и външни стоманени греди, но после се е отказал и е предал довършването на строежа на предприемач от петнайсети век, по времето на династията Мин, който пък й сложил покрив от позлатени плочки, взети направо от великолепната Зала на върховната хармония в Забранения град в Бейджин.

След като вече знаеше, че собственикът се е оградил със сложна охранителна система, Пит предположи, че докато се наслаждава на самотата на езерото, движенията му се наблюдават. Той свърна по левия път на разклона и след осемстотин метра спря край дървена стълба на веранда, опасваща кокетна хижа от дървени трупи с изглед към езерото. Постоя минута-две в колата, загледан в два елена, които пасяха в гората.

Болките от раните му бяха стихнали и той можеше вече да се движи така, както преди трагедията. Почти всичките му дълбоки разрези и обгаряния бяха заздравели. Единствено за съзнанието и емоциите му трябваше малко повече време.

Беше отслабнал с четири килограма, но не полагаше особени грижи, за да възвърне теглото си. Имаше чувството, че вече не се стреми към осъществяването на някаква цел. Всъщност се чувстваше много по-зле, отколкото изглеждаше. Но дълбоко в него се таеше една искрица, която се поддържаше от вроденото му влечение да наднича в неизвестното. Тази искрица се разпали малко след като внесе продуктите в хижата и ги постави до кухненската мивка.

Нещо не беше наред. Не можеше да го определи какво е, но тази мисъл тихомълком се загнезди в съзнанието му, някакво неуловимо шесто чувство му подсказваше, че нещо не е наред. Влезе във всекидневната. Всичко си беше на мястото. Предпазливо надникна в спалнята, пристъпи навътре, огледа я, отвори гардероба, после отиде в банята. И именно там чувството му се потвърди. Откакто се настани тук, винаги държеше извадените от чантичката им тоалетни принадлежности — самобръсначка, одеколон за след бръснене, четка за зъби, четка за коса — прилежно подредени върху мивката. Те и сега си бяха по местата с изключение на самата чантичка. Много добре помнеше, че я бе хванал за външната странична каишка и я бе поставил върху полицата. Сега чантичката беше обърната с каишката към стената.

Той излезе от банята и започна отново да оглежда стаите, като внимателно изучаваше всеки предмет, който можеше да се мести. Някой, а вероятно и повече от един, е претършувал всеки сантиметър от хижата. Сигурно са били професионалисти, но са станали небрежни, когато са се уверили, че обитателят не е таен агент или наемен убиец, а чисто и просто гостенин на собственика, дошъл да се отдаде за няколко дни на кротка почивка. От момента, в който Пит беше тръгнал за града, до връщането му те са разполагали с четирийсет минути, за да си свършат работата. Отначало причината за претърсването убягна от Пит, но след малко една лампичка в замъглените ниши на съзнанието му започна да свети.

Трябва да има и нещо друго. За опитен шпионин или за детектив със златна значка, отговорът щеше да дойде незабавно. Но Пит не беше нито едното, нито другото. Бивш пилот във Военновъздушните сили и дългогодишен директор на специални проекти в НЮМА, неговата работа беше да се занимава с подводни проекти на агенцията, а не с тайни разследвания. Бяха му необходими шейсет секунди, за да разреши дилемата.

Претърсването е било второстепенна задача. Основната цел е била да се поставят подслушвателни устройства или миниатюрни камери. Явно, че някой не ми вярва, заключи Пит. И този „някой“ трябва да е шефът на охранителната мрежа на Кин Шан.

Тъй като „бръмбарите“ не са по-големи от главата на топлийка, щеше да е доста трудно да се открият без специален електронен уред. Но понеже Пит нямаше с кого да разговаря тук, реши да съсредоточи вниманието си върху камерите. Предполагайки, че вече е под наблюдение и всяко негово движение се следи от някой, който седи пред телевизионен монитор на другия бряг на реката, той взе един вестник, настани се удобно и се престори, че чете, докато мислите му препускаха в главата. Нека си гледат каквото искат в дневната и в банята, размишляваше той. Кухнята обаче е друго нещо. Тя ще се превърне в неговия оперативен пункт.

Той остави вестника и се залови да прибира покупките си в шкафовете и в хладилника, като използваше действията си за отвличане на вниманието, а в същото време очите му не пропускаха да се стрелкат към всяко кътче, към всяка пролука. Не видя нищо подозрително. Тогава започна да оглежда нехайно стените от дървени трупи на хижата, вглеждайки се във всяка пукнатина и вдлъбнатина. Най-накрая попадна на „златна жила“ — забеляза мъничък обектив, пъхнат в проядена от червей дупка, направена още когато цепеницата е била ствол на растящо дърво. Превъплъщавайки се на актьор пред камерата, което наистина много му се удаваше, Пит взе една метла с дълга дръжка и измете пода. След като свърши, обърна метлата с дръжката надолу и я облегна на стената точно пред камерата.

Изведнъж, сякаш му бяха били инжекция за покачване на адреналина, той отърси от себе си чувството за умора и напрежение и излезе от хижата. Извървя трийсет крачки и навлезе в гората. Извади от вътрешния джоб на якето си телефонен апарат „Моторола иридиум“ и набра номер, чийто сигнал премина през мрежа от шейсет и шест изкуствени спътника по целия свят и стигна до частната линия на човека, на когото звънеше в главната квартира на НЮМА във Вашингтон, област Колумбия.

След четири позвънявания се обади глас с леко носово нюингландско произношение.

— Хирам Йегър слуша. Бъдете кратки, времето е пари.

— Времето ти не струва и пукната пара, залепнала за гумената подметка на обувката ти.

— Да не би да съм станал обект на присмех от страна на директора на специалните проекти на НЮМА?

— Да, станал си.

— Какво правиш, което да не си струва да повтаряш? — попита Йегър шеговито. В гласа му обаче се прокрадваше загриженост. Знаеше, че Пит все още се възстановява от раните си, които само преди месец бе получил по време на изригването на вулкан на един остров край Австралия.

— Нямах време да те оставя без дъх от моите безстрашни авантюри в северните гори. Но сега искам една услуга.

— Лигите ми текат от очакване.

— Виж какво можеш да изровиш за някой си Кин Шан.

— Как се пише?

— Предполагам, както се чува. Ако ограничените ми познания от китайски менюта могат да ми послужат, второто му име завършва с буквата „г“, която невинаги се произнася. Шан е китайски корабен магнат, който има дейност и извън Хонконг. Освен това е собственик на уединено имение край езерото Орион в щата Вашингтон.

— Оттам ли се обаждаш? — попита Йегър. — Никога и никого не уведомяваш къде отиваш, когато ненадейно запрашиш за някъде и току изчезнеш!

— Ще ти кажа, стига само да го държиш в тайна от адмирал Сандекър.

— Той така или иначе ще узнае. Както винаги. Какво точно те интересува за тоя Шан?

— Ами да речем, че ме дразнят шумни съседи — отвърна Пит.

— Защо не идеш у тях да им занесеш чаша захар, да се посмеете и да го предизвикаш за една игра на маджонг.

— По думите на местните хора никой не може да се приближи до мястото му на по-малко разстояние от това, равняващо се на десет градски пресечки. И нещо друго, съмнявам се, че си е вкъщи. Ако Шан е като повечето заможни знаменитости, значи има още няколко къщи по света.

— Какво толкова привлече любопитството ти към него?

— Никой почтен човек няма манията да се подсигурява с охранителни системи, освен ако не крие нещо — отвърна Пит.

— Ти май скучаеш, излежаваш се на полянка в девствена горичка и наблюдаваш как расте мъхът по скалите. Знай, че си пропуснал едно от най-големите удоволствия на света, ако не си опитал да гледаш вторачено лос в продължение на четирийсет и пет минути.

— Никога не ме е налягала апатия.

— Ако имаш други молби, казвай ги, докато съм в настроение — продължи Йегър.

— Щом толкова се натискаш, наистина имам цял списък от желания за коледни лакомства, с които можеш да напълниш една кутия и да ми ги пратиш още тази вечер, за да ги получа не по-късно от утре следобед.

— Изстрелвай ги. Включил съм на запис и ще ги разпечатам на принтера, след като свършиш.

Пит му изброи от какви приспособления и апаратура има нужда и добави:

— Пъхни вътре и карта на езерото Орион на Министерството на природните ресурси, включваща барометричните му данни, видовете риби, виреещи в него, и всичко, което е потънало там и лежи на дъното му.

— Работата загрубява. Не смяташ ли, че човек като теб, който за малко не е бил направен на пихтия и току-що е излязъл от болница, се захваща с нещо пряко силите си?

— Играй с мен и ще ти пратя колет с два килограма пушена сьомга.

— Мразя да се надявам — въздъхна Йегър. — Добре, ще се погрижа за твоите играчки, преди да направя допитвания по съответните и не по съответните канали за Кин Шан. С малко повече късмет, ще ти съобщя и кръвната му група.

Пит знаеше от опит, че данни, заровени и засекретени в поверителни файлове, не са непревземаеми за дарбата на Йегър да тършува из компютрите.

— Накарай малките си дебели пръстчета да затанцуват по клавиатурата и набери номера ми на иридиума ми, когато откриеш нещо.

Йегър затвори телефона, облегна се назад и се загледа замислен в тавана. На външен вид Йегър приличаше повече на просяк, отколкото на блестящ специалист по компютърни системи. Носеше прошарената си коса прибрана на опашка на тила и се обличаше като застаряващ хипи, какъвто и беше. Ръководеше мрежа от компютърни данни на НЮМА, включваща огромна библиотека, която съдържаше всяка книга, статия и дисертация, било то за научен или исторически факт, или теория, отнасяща се до световните океани.

Компютърното царство на Йегър заемаше целия десети етаж на сградата на НЮМА. С години бе събирал този обширен библиотечен материал. Неговият шеф му бе дал пълната свобода и неограничени финансови средства да се снабдява с всяко документирано сведение за океанската наука и технология, което да бъде на разположение и на студенти, професионални океанографи, морски инженери и подводни археолози от цял свят. Работата беше свързана с огромна отговорност, но Йегър я вършеше със страст.

Той отмести поглед към скъпия компютър, който сам бе проектирал и направил. „Дебели пръстчета по клавиатурата“, ха! Неговият компютър изобщо нямаше клавиатура, нито монитор. Изображенията се появяваха в три измерения пред този, който работеше с машината. Вместо чрез натискане на клавиши командите се подаваха устно. Насреща му го загледа една карикатура на Йегър — изразителна и безплътна.

— Е, Макс, готов ли си да се поразходим малко? — попита Йегър изображението.

— В пълна готовност — отвърна металически глас.

— Сдобий се с наличната информация за Кин Шан, китайски собственик на корабоплавателно дружество, чийто главен офис се намира в Хонконг.

— Данните са недостатъчни за подробен доклад — отговори монотонно Макс.

— Трябва да призная, че не разполагам с повече, за да продължим. — Йегър още не можеше да разбере начина на общуване с образа, възпроизвеждан от компютъра. — Направи каквото можеш. Изкарай ми на принтер откритията си, след като се разровиш във всички мрежи.

— Ще ти се появя след малко — проехтя безплътният глас на Макс.

Йегър се загледа в пространството, опразнено от холографското подобие на лицето му, присви очи и се размисли. Пит никога не би поискал от него да проучи нещо, ако нямаше основателна причина. Беше сигурен, че нещо се мъти в главата на приятеля му. Усложнения и загадки непрекъснато наобикаляха Пит като малки кученца. Йегър се надяваше Пит да разбули мистерията. Винаги е успявал, налагало му се е да успее всеки път, когато проектите му преминеха границите на обикновеното любопитство.