Клайв Къслър
Азиатска вълна (20)

18.

— Не мислиш ли, че малко попрекаляваме? — попита Пит един час по-късно.

Сенг сви рамене зад кормилото от дясната страна на колата.

— Кой ще заподозре, че шпиони в ролс-ройс пристигат пред охраняем портал? — подметна той невинно.

— Всеки, който не страда от глаукома или катаракт — обади се Джордино с нотки на умора в гласа.

Като колекционер на класически автомобили Пит оцени майсторската изработка на ролс-ройса.

— Председателят на управителния съвет Кабрийо е удивителен човек.

— Най-добрият муфтаджия в бизнеса — отвърна Сенг, натискайки спирачките пред главния охраняем портал на корабостроителницата на „Кин Шан маритайм“. — Сключи сделка с портиера на най-хубавия хотел пет звезди в Хонконг. Хотелът използва лимузината за посрещане и изпращане на знаменити гости от и до летището.

Слънцето на късния следобед все още беше на хоризонта, когато двамата пазачи излязоха от будката при портала, за да огледат ролс-ройса „Силвър Даун“ от 1955 година. Елегантните линии на каросерията илюстрираха класическия стил „острието на бръснача“, популярен в Англия през 50-те години. Предните калници изящно се спускаха надолу покрай четирите врати към задните калници, повтаряйки полегатата линия на задния покрив и багажника, известна като „френска извивка“, изкопирана от „Кадилак“ в началото на осемдесетте години.

Сенг показа набързо картата за самоличност, която бе взел от капитана на патрулния катер. Въпреки че можеше да мине за негов братовчед, той не даде възможност на пазачите да огледат по-отблизо снимката на документа.

— Хан Уанцу, капитан на бреговата охрана — представи се той на китайски език.

Един от пазачите се наведе и се вгледа през задното стъкло в двамата пътника на задната седалка, облечени в консервативни делови тъмносини костюми на райета. Той леко присви очи.

— Кои са тези с вас?

— Това са Карл Малер и Ерих Гросе, известни морски инженери от германската корабостроителна фирма „Вос и Хайберт“. Идват да инспектират и обсъдят работата на турбинните двигатели на големия океански лайнер.

— Не виждам имената им в списъка за посетители — каза пазачът, сверявайки списъка върху клипборда в ръката си.

— Тези господа идват по лична покана от Кин Шан. Ако нещо ви притеснява, можете да му се обадите. Искате ли да ви дам прекия му личен телефон?

— А, ннне, не — запелтечи пазачът. — Щом са с вас, значи всичко е наред.

— И не се свързвайте с никого — нареди Сенг. — Двамата мъже идват по спешност и присъствието им тук е строго поверително. Разбрахте ли ме?

Пазачът закима бързо, отстъпи крачка назад, вдигна бариерата и им направи знак да продължат навътре по път, който водеше към доковете. Сенг подкара луксозната кола покрай няколко складови постройки и под високите рамки на подемни кранове, издигащи се над скелети на кораби в строеж. Не му бе трудно да открие „Юнайтед стейтс“ — комините му се извисяваха над близките корабни терминали. Ролсът спря безшумно до един от многото преходни мостици, водещ нагоре към корпуса на кораба. Големият плавателен съд изглеждаше необичайно смълчан. Не се виждаха моряци, нито работници или охрана. Мостиците бяха безлюдни и неохраняеми.

— Странно — измърмори Пит, — всичките му спасителни лодки са свалени.

Джордино погледна нагоре към стълбчетата лек дим, които излизаха от комините.

— А отстрани изглежда така, сякаш е готов да отплава всеки момент.

— Но не може да качва пътници, без да има на борда си лодки.

— Работата загрубява — подхвърли Джордино, оглеждайки притихналия кораб.

Пит кимна в знак на съгласие.

— Съвсем не е това, което очаквахме.

Сенг заобиколи колата и отвори задната врата.

— Аз съм дотук, момчета. Оставям ви. Успех! Ще се върна след половин час.

— След половин час?! — възнегодува Джордино. — Майтапиш ли се?

— Половин час съвсем не е достатъчен, за да се огледа вътрешността на океански лайнер с тези размери — възрази Пит.

— Не зависи от мен. Нареждане от председателя Кабрийо. Колкото по-бързо офейкаме, толкова по-малка е възможността да ни спипат като мошеници. Освен това скоро ще се стъмни.

Пит и Джордино слязоха от колата и тръгнаха по преходния мостик към две отворени врати. Влязоха в отсек, който навремето е служил за приемна на домакина на кораба. Сега той бе странно опразнен от всякакви мебели и по нищо не личеше, че се използва.

— Абе май забравих да ти спомена — каза Джордино, — че не мога да говоря с немски акцент.

Пит го погледна.

— Нали си италианец?

— Баба ми и дядо ми бяха италианци, но каква полза от това?

— Ако се наложи, говори с ръце. Никой няма да забележи разликата.

— А ти?

Пит сви рамене.

— Аз само ще казвам „Я, я“ на всичко, което ме питат.

— Нямаме много време. Ще покрием повече площ, ако се разделим.

— Дадено. Аз ще огледам набързо палубите на каютите, а ти започвай от машинното. Оттам надникни в камбуза.

— В камбуза ли? — почуди се Джордино.

Пит се усмихна на ниския си приятел.

— Кухнята говори много за един дом. — И бързо се изкачи по витата стълба към горната палуба, на която някога са се намирали залата за хранене на пътниците от първа класа, малките барчета за коктейли, магазините за подаръци и кинотеатърът.

Стъклените врати на залата за хранене бяха свалени. Стените и високите извити тавани се издигаха като стражи над празната зала. Навсякъде, където влезе Пит, положението беше същото и стъпките му отекваха по голия под. 352-те седалки на кинотеатъра също бяха махнати. Рафтовете и витрините на магазините за подаръци бяха празни. И двата малки бара приличаха на пещерни кухини. Балната зала, където заможните знаменитости са танцували, докато са прекосявали Атлантическия океан, сега беше изпразнена от всякакви мебели.

Той забърза по един коридор към жилищните помещения на екипажа и кормилната рубка. И тук картината беше същата — в каютите нямаше никаква мебелировка, нито признаци за обитаемост.

— Празна черупка — измърмори под носа си Пит. — Целият кораб представлява огромна празна черупка.

В кормилната рубка обаче положението беше съвсем различно. Стените от пода до тавана бяха запълнени с компютризирана електронна апаратура с многобройни разноцветни лампички и превключватели, повечето от които светеха. Пит се спря и огледа набързо усъвършенстваната автоматична система за управление на кораба. Стори му се странно, че единствената част от оригиналните съоръжения беше щурвалът с месингови ръкохватки.

Той погледна часовника си. Оставаха му само десет минути. Зачуди се, че не вижда никакви работници или моряци. Сякаш корабът се бе превърнал в гробница. Слезе по стълбите към палубата на първа класа и се затича по коридорите, разделящи самостоятелните каюти. И там беше същото. Призрачна пустота лъхаше от помещенията, където навремето пътниците са спели в лукс на път от Ню Йорк до Саутхемптън и обратно. Дори и вратите им бяха свалени. Онова, което още повече изненада Пит, беше липсата на всякакъв боклук. Вътрешността на кораба беше безупречно чиста, сякаш наскоро бе мината с гигантска прахосмукачка.

Когато се върна обратно до входната врата за приемната на корабния домакин, Джордино вече го чакаше там.

— Какво откри? — попита го Пит.

— Почти нищо — отвърна Джордино. — Палубите на каютите и на товарните отсеци са съвсем празни. Машинното отделение изглежда както в деня, когато корабът е бил пуснат на вода — с достатъчно набрана пара и готов да отплава. Всеки друг отсек е изцяло оголен.

— Провери ли в багажното отделение и предните кардеци, където се товарят автомобилите на пътниците?

Джордино поклати глава.

— Вратите им не само са затворени, ами и запоени. Същото е и с входовете и изходите на жилищните помещения на моряците на долната палуба. Вероятно и те са опразнени напълно.

— И аз се натъкнах на същото — каза Пит. — Случи ли ти се нещо?

— Това е най-странното — че не видях жива душа. Ако някой е работил в машинното, той или е ням, или невидим. А ти срещна ли някого?

— Абсолютно никого.

Изведнъж палубата под краката им започна да трепери. Огромните двигатели на кораба заработиха. Пит и Джордино бързо се отправиха по преходния мостик към чакащия ги ролс-ройс. До отворената задна врата стоеше Еди Сенг.

— Хареса ли ви обиколката? — попита ги той.

— Нямаш представа какво загуби — каза Джордино. — Какви деликатеси, каква танцова програма, какви мацки…

Пит посочи към докерите, които откачаха дебелите котвени въжета от стоманените кнехти на пристана. Големите кранове повдигнаха преходните мостици и ги свалиха на пристана.

— Май точно изчислихме времето си. Корабът ще отблъсне всеки момент.

— Как е възможно?! — смънка Джордино. — Та на борда няма жива душа.

— Не е зле и ние да потегляме, докато е време — предложи Сенг, като ги побутна да влязат в колата и затвори задната врата. След това мина бързо покрай емблемата върху радиатора на ролс-ройса и се тръшна на шофьорската седалка зад кормилото.

Този път мина през охраняемия портал само с едно кимване. След като се отдалечи на около три километра от района на корабостроителницата, като междувременно очите му току отскачаха към огледалото за обратно виждане, за да види дали не ги следят, Сенг отби по черен път и отпраши към открита ливада зад едно празно училище. Насред ливадата беше кацнал необозначен пурпурно сребърен хеликоптер, чиито лопати на носещото витло бавно се въртяха.

— Няма ли да се върнем на „Орегон“ с моторната лодка? — попита Пит.

— Вече е твърде късно — отвърна Сенг. — Председателят Кабрийо реши за по-разумно да вдигне котва и да увеличи колкото се може повече водното пространство между кораба и Хонконг, преди да са започнали „фойерверките“. Вероятно в момента „Орегон“ е напуснал канала Уест Лама и е навлязъл в Китайско море. Затова са ни пратили хеликоптер.

— Кабрийо ли е уредил хеликоптера? — поинтересува се Джордино.

— Приятел на наш приятел извършва чартърни полети с него.

— Но явно не вярва на рекламата — отбеляза Пит, търсейки напразно да види някакво име на опашката на въздухоплавателния апарат.

Устните на Сенг се разтеглиха в широка усмивка.

— Неговите клиенти предпочитат да пътуват инкогнито.

— Ако ние сме включени в клиентелата му, никак не съм изненадан от това.

До ролс-ройса се приближи млад мъж в шофьорска униформа и отвори вратата. Сенг му благодари и пъхна някакъв плик в джоба му. После направи знак на Пит и Джордино да го последват в хеликоптера. Още си закопчаваха предпазните колани, когато пилотът издигна машината от земята и след като полетя за малко в хоризонтално положение, се наклони и мина под мрежа от електрически кабели с такава вещина, сякаш правеше това всеки ден. След това пое курс на юг и се извиси над пристанищните води, минавайки над един петролоносач на по-малко от десет метра над комина му.

Пит се загледа с копнеж в отдалечаващата се бивша британска колония. Беше готов да даде какво ли не, само и само да се поразходи по виещите се улички и да влезе в множеството малки магазинчета, предлагащи всичко от чай до резбовани мебели; да вечеря китайска храна в апартамент в хотел „Пенинсула“, с изглед към светлините на пристанището, в компанията на някоя красива жена и бутилка сухо шампанско „Вьов Клико-Понсаден“…

Мечтанията му се пръснаха като стъкълца на калейдоскоп, когато изведнъж Джордино възкликна:

— Господи, какво ли не бих дал за една тортила и халба бира!

 

 

Слънцето беше залязло и западното небе беше синьо-сиво, когато хеликоптерът настигна „Орегон“ и кацна върху един от капаците на товарните отсеци. Кабрийо ги чакаше в камбуза с чаша вино за Пит и бутилка бира за Джордино.

— Вие двамата май имахте тежък ден — отбеляза той. — Затова нашата готвачка е приготвила нещо специално.

Пит свали взетото назаем яке и охлаби вратовръзката си.

— Не само тежък, но и изключително неплодотворен.

— Открихте ли нещо интересно на борда на „Юнайтед стейтс“? — попита Кабрийо.

— Открихме единствено, че корабът е изкормен от край до край — отвърна Пит. — Вътрешността му представлява вакуум с действащо машинно отделение и кормилна рубка, натъпкана със системи за навигация и управление.

— Корабът вече напусна дока си. Сигурно се обслужва от минимален екипаж.

Пит поклати глава.

— Екипаж изобщо няма. Ако, както казвате, е напуснал пристанището, значи плава без намесата на човешка ръка. Целият кораб се управлява чрез компютър и далечно командване.

— Аз пък твърдя със сигурност, че в камбуза му няма и остатък от храна — добави Джордино. — Да не говорим, че липсва печка, хладилник, дори пукнат нож и вилица няма. Всеки, който е на борда на този кораб, направо ще умре от глад.

— Никой кораб не може да плава по море без екипаж, който да обслужва машинното и да наблюдава навигационните прибори — възрази Кабрийо.

— Чувал съм, че Съединените щати правят опити за плаване на кораб без екипаж — рече Джордино.

— Кораб без екипаж може да прекоси Тихия океан, но на този ще е нужен капитан на борда му, който да наеме лоцман и да плати на панамските власти за преминаването през Канала, за да навлезе в Карибско море.

— Биха могли да качат временно екипаж и капитан, преди корабът да стигне до Панама… — Пит изведнъж млъкна и погледна Кабрийо. — Откъде знаете, че „Юнайтед стейтс“ пътува за Панамския канал?

— Това е последното съобщение от местния ми източник.

— Добре е да се знае, че имате човек вътре в организацията на Кин Шан, който ни държи в течение за текущите събития — язвително подметна Джордино. — Жалко, че той не си е направил труда да ни уведоми по-рано, че корабът е превърнат в играчка с далечно командване. Щеше да ни спести сума ти неприятности.

— Нямам човек в организацията — поясни Кабрийо. — Ще ми се да имам. Информацията получих от хонконгски агент, работещ в „Кин Шан маритайм лимитед“. Пристигането и заминаването на търговските кораби не е дълбока тайна.

— Кое е крайното местоназначение на „Юнайтед стейтс“? — попита Пит.

— Пристанището на Кин Шан в Сунгари.

Пит се загледа мълчаливо в чашата си с вино, после заговори бавно:

— С каква цел? Защо Кин Шан изпраща по океана напълно роботизиран океански лайнер с изкормена вътрешност до някакво странно товарно пристанище в Луизиана? Какво ли си е наумил?

Джордино довърши бирата си и потопи залък тортила в купа със салца.

— Той може да преобрази кораба някъде другаде.

— Възможно е. Но не е в състояние да скрие кораб с такива размери. Веднага ще бъде проследен от разузнавателните спътници.

— Предполагате ли, че намеренията му са корабът да бъде напълнен с взривно вещество и да взриви нещо… като да речем Панамския канал? — поинтересува се Кабрийо.

— Положително не и Панамския канал или някое пристанищно съоръжение — отвърна Пит. — Така сам ще пререже гърлото си. Корабите му имат нужда от достъп до пристанища на двата океана като корабите на всяко друго товарно дружество. Не, Кин Шан трябва да има предвид нещо друго, някакъв друг мотив, такъв, който е много опасен и смъртоносен.