Клайв Къслър
Азиатска вълна (50)

48.

Когато Пит се завърна в хангара си във Вашингтон, беше приятно изненадан, че завари Джулия да го чака в апартамента му. След прегръдка и целувка тя му поднесе чаша „Маргарита“ с кубчета лед, приготвен точно както трябва — без сладкия сироп и счукания лед, така популярни в повечето ресторанти.

— Толкова се радвам, че си тук — каза искрено той.

— Не се сетих за някое по-удобно и сигурно място — отвърна тя, усмихвайки се прелъстително. Беше облечена в къса кожена синя пола и горнище без ръкави.

— Не е трудно за разбиране. Навън е фрашкано с охрана.

— Благодарение на СЕН.

— Да се надяваме, че ще са по-внимателни от последната група — каза той, като отпи от коктейла и поклати одобрително глава.

— Сам ли долетя от Луизиана?

Пит кимна.

— Ал остана в една местна болница да му гипсират крака. Адмирал Сандекър и Руди Гън пристигнаха по-рано, за да докладват направо на президента.

— Питър Харпър ме осведоми за героичните ти изяви по Мисисипи. Предотвратил си национална катастрофа и си спасил живота на много хора. Вестниците и новинарските програми на телевизията са пълни с истории за терористи, вдигащи във въздуха диги, и за битката между „Юнайтед стейтс“ и Националната гвардия. Цялата нация беше разтърсена от събитието. Но странно, никъде не се споменаваше за теб и Ал.

— Точно както искахме. — Той вдигна глава и подуши въздуха. — Какъв е този апетитен аромат, който усещам?

— Моето китайско меню за гостите довечера.

— Какъв е поводът?

— Сейнт Джулиан Пърлмутър се обади малко преди да се прибереш и каза, че двамата с Хирам Йегър са открили следа, водеща до решение на проблема с изчезването на кораба със съкровищата. Каза още, че мрази до дъното на душата си срещите в държавни учреждения, така че го поканих на вечеря, за да чуем неговите разкрития. Питър Харпър също ще дойде, изпратих и покани на адмирал Сандекър и Руди Гън.

— Те са почитатели на Сейнт Джулиан — усмихна се Пит. — Всички ще дойдат.

— Дано да е така, иначе ще ядеш едно и също ядене в продължение на две седмици.

— Не съм си и мечтал за по-хубаво посрещане — отбеляза Пит, прегръщайки Джулия така, че дъхът й секна.

— Пфу! — сбърчи тя нос. — Кога за последен път си се къпал?

— Преди няколко дена. Освен дето се гмурках в блатна вода, не ми се отвори възможност за душ, откакто за последен път се видяхме на „Уихокън“.

Джулия потърка червеното петно на една от бузите си.

— Брадата ти е като шкурка. Отивай да се разкрасяваш. Гостите ще бъдат тук след час.

 

 

— Справила си се чудесно — каза Пърлмутър, оглеждайки редицата от възхитителни ястия, които Джулия беше подготвила и подредила върху античния бюфет в трапезарията на Пит.

— Изглеждат направо превъзходно — отбеляза Сандекър.

— Не бих могъл да ги опиша по-добре — добави Гън.

— Майка ми прояви специално старание, за да ме научи да готвя, а баща ми беше почитател на китайска храна, приготвена с френско влияние — отвърна Джулия, сияеща от комплиментите. Беше се преоблякла в права рокля от червена ликра и изглеждаше зашеметяващо в стаята, пълна с петима мъже.

— Надявам се, че няма да напуснеш СЕН, за да отвориш ресторант — пошегува се Харпър.

— Няма изгледи да го направя. Имам сестра, която притежава ресторант в Сан Франциско, и знам, че това е една тежка и продължителна работа в малка и гореща кухня. Предпочитам свободата да се движа.

Те си сервираха и се събраха около голяма маса, направена от покрива на кабина на кораб от деветнайсети век. Нахвърлиха се с настървение на вкуснотиите на Джулия. Тя не ги разочарова. Комплиментите избликваха като мехурчета на хубаво шампанско.

Докато се хранеха, нарочно избягваха темата за откритията на Пърлмутър, а се концентрираха върху събитията край дигата при Загадъчния канал и усилията на военните да възстановят щетите. На всички им беше омразна мисълта за унищожаването на „Юнайтед стейтс“ и се надяваха да се намерят средства за възстановяването му, ако не за пътнически кораб, то поне за плаващ хотел и казино, както бяха първоначалните планове. Харпър ги осведоми за обвиненията, повдигнати срещу Кин Шан. Независимо от влиянието и връзките му с президента и някои конгресмени, криминалните му провинения бяха твърде големи, за да посмее някой да се противопостави.

За десерт Джулия им поднесе пържени ябълки със сироп. След като приключиха с вечерята и Пит помогна на Джулия да раздига съдовете и да ги постави в съдомиялната машина, всички се разположиха в гостната, пълна с мореплавателни антики, морски пейзажи и корабни модели. Без да иска разрешение, Сандекър запали една от любимите си пури, а Пит им наля по чаша четирийсетгодишно порто.

— И така, Сейнт Джулиан — каза Сандекър, — какво е голямото ти откритие, за което ми спомена Пит?

— Любопитен съм да чуя по какъв начин то засяга СЕН — обърна се Харпър към Пит.

Пит вдигна чашата си с порто и се втренчи в тъмната течност, сякаш беше кристална топка.

— Ако Сейнт Джулиан ни заведе до останките на „Принсес Доу Уан“, това ще промени взаимоотношенията между САЩ и Китай за следващите няколко десетилетия.

— Извини ме, но ще кажа, че това не ми се струва вероятно — каза Харпър.

— Почакай и ще видиш — ухили се Пит.

Пърлмутър намести тялото си в един голям стол, отвори куфарчето си и измъкна няколко папки.

— Първо малко история за тези, които не знаят точно за какво говорим. — Той замълча, докато отвори първата папка и извади оттам няколко документа. — Нека започна с това, че слуховете, отнасящи се до пътническия кораб „Принсес Доу Уан“, напуснал Шанхай през ноември 1948 с огромен товар исторически китайски ценности, са верни.

— Какъв е източникът ти? — попита Сандекър.

— Името му е Хуай Уай, бивш полковник от националистическата армия, служил под командването на Чанкайши. Бил се срещу комунистите, докато не бил принуден да избяга в Тайван, известен тогава под името Формоза. Той е на деветдесет и две години, но паметта му е остра като бръснач. Съвсем ясно си спомня заповедта на генералисимус Чанкайши да изпразнят всички музеи и палати от ценностите, до които успеят да се докопат. Частните колекции на богаташите също не били пощадени, както и богатствата, намерени в хранилищата на банките. Всичко това било опаковано в дървени сандъци и оставено на съхранение в пристанищните складове на Шанхай. Оттам били натоварени на борда на стар пътнически кораб, командван от един от генералите на Чанкайши, на име Кун Хуай. Той сякаш изчезнал от лицето на земята по едно и също време с „Принсес Доу Уан“, от което може да се предполага, че е бил на него.

Събраното богатство било повече, отколкото можел да побере корабът. Но тъй като от „Принсес Доу Уан“ били свалени мебелите предвид последното му пътуване за бракуване, Кун Хуай успял да наблъска над хиляда сандъка в трюмовете и празните пътнически каюти. Повечето от сандъците с големи статуи били привързани на откритите палуби. След това, на втори ноември 1948, „Принсес Доу Уан“ отплавал от Шанхай в неизвестността.

— Изчезнал ли? — попита Гън.

— Като среднощен призрак.

— Като казваш исторически ценности на изкуството — каза Руди Гън, — знае ли се точно какви са били задигнатите предмети?

— Манифестът на кораба, ако е имало такъв, разбира се — отвърна Пърлмутър, — би накарал всеки куратор в който и да е музей в света да полудее от завист и желание да ги притежава. Един по-кратък каталог би включвал монументални произведения от династията Шан — бронзови вази и оръжие. От шестнайсети до единайсети век преди Христа хората от Шан били доста напреднали в обработването на камък, нефрит, мрамор, кост и слонова кост. Също и собственоръчно издълбани в дърво ръкописи на Конфуций от династията Шу, царувала от единайсети до втори век преди новата ера; прекрасни бронзови скулптури, кандилници, инкрустирани с рубини, сапфири и злато, колесници в действителен размер, с кочияш и шест коня, и прекрасно лакирани съдове от династията Хан, 206 година преди Христа до 20 година след Христа; прекрасни предмети от Сун, Юан и известната династия Мин, чиито художници са били майстори в скулптурите и гравирането. Тяхното майсторство е било широко известно, особено в декоративното изкуство, включително фигури от емайл, мебели и съдове и разбира се, с познатия ни прочут порцелан в бяло и синьо.

Сандекър проследи с поглед дима, който се виеше от пурата му.

— Ти го изкара по-ценно от съкровището на инките, което Дърк намери в пустинята Соноран.

— Все едно да сравниш чаша, пълна с рубини, с кола, натоварена със смарагди — каза Пърлмутър, отпивайки от портото. — Не е възможно да оцениш такова огромно съкровище. В паричен еквивалент говорим за милиарди долари, но в исторически, думата „безценно“ не е достатъчна.

— Не мога да си представя богатство с такава стойност — каза замаяна Джулия.

— Има и още — отбеляза кротко Пърлмутър. — Нещо като глазурата на тортата. Това, което китайците смятат за кралица на бижутата.

— По-ценно от рубини и сапфири? — възкликна Джулия. — Или от диаманти и перли?

— Нещо много по-ценно от тези цветни камъчета — продължи тихо Пърлмутър. — Костите на Пекинския праисторически човек.

— Мили боже! — Сандекър задържа дъха си. — Искаш да кажеш, че Пекинският човек е бил на борда на „Принсес Доу Уан“?

— Да — кимна Пърлмутър. — Полковник Хуай Уай се закле, че една желязна кутия, съдържаща отдавна изчезналите останки, била качена в каютата на капитана минути преди отплаването.

— Баща ми често говореше за изгубените кости — каза Джулия. — Обожанието, което имат китайците към прадедите ни, ги е направило много по-значими от гробниците, в които все още лежат предишни владетели.

Сандекър се изправи и погледна към Пърлмутър.

— Легендата за загубата на вкаменените останки на Пекинския човек си остава една от най-необяснимите загадки на двайсети век.

— Запознат ли сте с историята, адмирале? — попита Харпър.

— Веднъж във Военноморската академия писах доклад за изчезналите кости на Пекинския човек. Мисля, че са изчезнали през 1941 и никога повече не са били намерени. Но сега Сейнт Джулиан казва, че седем години по-късно били видени на „Принсес Доу Уан“ преди отплаването й.

— А откъде идват? — попита Харпър.

Пърлмутър кимна към Сандекър.

— Ти си писал документа, адмирале.

— Синантропус пекиненсис. — Сандекър произнесе думите почти благоговейно. — Китайският човек от Пекин, много древен и примитивен човек, който вървял изправен на два крака. През 1929 година бе обявено откриването на черепа му от един канадски анатом, д-р Дейвидсън Блек, който ръководел разкопките, финансирани от фондация „Рокфелер“. През следващите няколко години, копаейки в един участък, който бил преди това хълм с варовикови пещери, близо де селището Чукуитен, Блек намерил хиляди каменни сечива и огнища, което показвало, че Пекинският човек е познавал огъня. Разкопките продължили през следващите десет години и били открити останките на още четирийсет човешки същества, деца и възрастни и находката била определена като най-голямата известна дотогава колекция от човешки останки.

— Има ли някаква връзка с маймуночовека от Ява, открит трийсет години преди това? — попита Гън.

— Когато през 1939 сравнили черепите от Ява и Пекин, установили, че са много подобни, но човекът от Ява се е появил малко по-рано и не е бил така добър в създаването на оръдия на труда като човека от Пекин.

— Тъй като научните способи за определяне на възрастта се появиха доста по-късно — каза Харпър, — има ли някаква идея колко стар е бил Пекинският човек?

— Точното определяне на възрастта му може да стане чак след новото му откриване, но най-близката догадка е някъде между седемстотин хиляди до един милион години. Нови разкрития в Китай сочат, че хомо еректус, един по-древен човешки представител, е емигрирал от Африка в Азия преди два милиона години. Естествено, китайските палеонтолози се надяват да докажат, че първият човек се е появил в Китай и после е мигрирал в Африка.

— А как са изчезнали останките на Пекинския човек? — попита Джулия.

— През декември 1941 нахлуващите японски войски са се намирали много близо до Пекин — започна Сандекър. — Ръководството на Пекинския обединен медицински колеж, където безценните кости на Пекинския човек били съхранявани и изучавани, решило, че трябва да бъдат преместени на по-сигурно място. Освен това било очевидно, повече в Китай, отколкото на Запад, че войната между Съединените щати и Япония е неизбежна. Американските и китайските учени преценили, че останките трябва да се изпратят в САЩ на отговорно съхранение до края на войната. След няколко месеца преговори американският посланик в Пекин най-после се съгласил да организира пренасянето им с една рота американски морски пехотинци, които имали заповед да отплават за Филипините.

Древните кости били внимателно опаковани и поставени в два войнишки сандъка на морската пехота и заедно със самите пехотинци били натоварени на влак, който трябвало да ги отведе до пристанищния град Тиенсин, където мъртвите и живите трябвало да се качат на кораба „Президент Харисън“, пътнически кораб, собственост на Американските президентски параходни линии. Влакът така и не пристигнал в Тиенсин. Бил спрян и претърсен от японски войници. Това се случило на осми декември 1941 и американските пехотинци, които се смятали неутрални, били изпратени в японски военнопленнически лагер, където останали до края на войната. Нормално било да се приеме, че след като лежали милиони години под земята, останките на Пекинския човек били разпръснати из оризищата покрай релсите.

— И това ли е била последната дума на съдбата? — полюбопитства Харпър.

Сандекър поклати глава и се усмихна.

— Митовете тръгнали след войната. Според едни останките били скрити в тайно хранилище под Музея по естествена история във Вашингтон. Морските пехотинци, които охранявали доставката и оцелели след войната, предоставили поне десет различни истории: че пътническите им сандъци били натоварени на японски кораб-болница, който всъщност бил пълен с оръжие и войници, че самите те заровили сандъците близо до американското консулство, че били скрити във военнопленнически лагер и в края на войната изчезнали, че били съхранени в Швейцария, че се намирали в хранилище в Тайван, че били в шкафчето на морски пехотинец, който си ги отнесъл вкъщи. Но каквато и да е истинската история, Пекинският човек си остава забулен в мъглива полемика. А как се е озовал в ръцете на Чанкайши и после на „Принсес Доу Уан“, човек само може да гадае.

— Всичко това дразни любопитството — вметна Джулия, докато слагаше в средата на масата кана с чай и чаши. — Но какво добро ще произлезе от всичко това, ако „Принсес Доу Уан“ не бъде намерен?

Пит се усмихна.

— Само една жена може да премине направо към същността на въпроса.

— Някакви подробности около изчезването на кораба? — запита Сандекър.

— На 28 декември е изпратил сигнал за помощ, уловен във Валпарайзо, Чили, като е уточнил местонахождението си на двеста мили западно от брега на Южна Америка. Радистът заявил, че в машинната зала избухнал пожар и корабът бързо се пълнел с вода. Корабите, които се намирали наблизо, били насочени към указаното място, но единствените следи, които намерили, били няколко спасителни жилетки. От Валпарайзо опитали многократно да се свържат, но без успех и не било предприето по-интензивно търсене.

Гън поклати замислено глава.

— Дори и с най-новата технология на флота за подводно издирване можеш да търсиш години наред без успех. Такива мъгляви координати означават една водна площ за претърсване от порядъка на две хиляди квадратни мили.

Пит си наля чаша чай.

— Известен ли е бил курсът, по който е плавал?

Пърлмутър сви рамене.

— Не е бил съобщен такъв. — Той отвори друга папка и раздаде няколко снимки на „Принсес Доу Уан“.

— За времето си е бил хубав кораб — отбеляза Сандекър, възхищавайки се на силуета му.

Пит сви замислен вежди. Стана и отиде до писалището, откъдето взе една лупа. После разгледа внимателно две от снимките и чак тогава вдигна поглед.

— Тези две снимки… — започна бавно той.

— Да — насърчи го Пърлмутър.

— Те не са на един и същи кораб.

— Напълно си прав. На едната снимка е корабът от аналогичен клас „Принсес Юнтай“.

Пит погледа Пърлмутър право в очите.

— Ах, ти, стара лисицо, май криеш нещо от нас.

— Нямам непоклатимо доказателство — отвърна големият експерт, — но пък имам теория.

— Бихме искали да я чуем — каза Сандекър.

От куфарчето бе извадена нова папка.

— Твърдо вярвам, че сигналът за помощ, получен във Валпарайзо, е бил изпратен от агенти на Чанкайши или от сушата, или от някоя рибарска лодка около брега. А „Принсес Доу Уан“ е бил малко променен, докато е пресичал Тихия океан. Включително е било сменено и името му. Станал е „Принсес Юнтай“, който малко преди това е бил бракуван. Под новото си име, той е продължил към крайната си цел.

— Много умно от твоя страна да се досетиш за подмяната — отбеляза Сандекър.

— Не съвсем — скромно отвърна Пърлмутър. — Един познат изследовател в Панама откри, че „Принсес Юнтай“ е преминал през канала само три дни след сигнала за помощ от „Принсес Доу Уан“.

— Успя ли да проследиш курса му от Панама? — запита Пит.

Пърлмутър кимна.

— Да, благодарение на Хирам Йегър, който използва мощния си компютър, за да извлече данни за пристигащите и заминаващи кораби през първата и втората седмица на декември 1948. Господ да го благослови, той се натъкна на златна мина. Според протоколите на седми декември един кораб под името „Принсес Юнтай“ е минал през канала Уеланд.

Лицето на Сандекър засия.

— Уеланд разделя езерото Ери от езерото Ориноко.

— Точно така — съгласи се Пит.

— Мили боже — промълви Гън. — Това означава, че „Принсес Доу Уан“ не е потънал в океана, а в едно от Големите езера.

— Кой би го помислил! — каза Сандекър повече на себе си, отколкото на останалите.

— Доста смело начинание е да преведеш кораб с неговите размери по река Сейнт Лорънс, преди да бъде изграден морският канал — отбеляза Пит.

— Големите езера — като ехо повтори бавно Гън. — Защо Чанкайши е наредил на кораба, пълен с безценни предмети на изкуството, да измине такъв дълъг път? Ако е искал да скрие товара, защо не е използвал Сан Франциско или Лос Анджелис?

— Полковник Хуай Уай твърди, че крайното местонахождение на кораба не му е било известно. Но със сигурност знае, че Чанкайши е изпращал агенти в САЩ, за да организират разтоварването и укриването на съкровището при изключителна секретност. Според него операцията е била ръководена от служители на Външно министерство във Вашингтон.

— Не е лош планът — каза Пит. — Големите пристанищни терминали по източния и западния бряг са доста отворени и не можеш да се скриеш. Пристанищните работници биха разбрали за секунди какво разтоварват. Слухът щеше да плъзне като горски пожар. Комунистическите водачи на Китай никога не биха се досетили, че националното им съкровище е пренесено и скрито в сърцето на Америка.

— А на мен ми се струва, че ако толкова са държали на секретността, по-сполучливият избор би бил една военноморска база — вметна Харпър.

— Но за това е трябвало да има директна заповед от Белия дом — каза Сандекър. — Върху тях и без това се сипят обвинения от комунистическите Румъния и Унгария, че държат кралските им бижута в едно хранилище във Вашингтон. След края на войната американската армия ги намерила скрити в една солна мина в Австрия.

— Като се замислиш, наистина е добър план — каза Пит. — Китайската комунистическа разузнавателна служба би заложила на Сан Франциско. Те вероятно са разположили един куп агенти по пристанищните терминали около залива, в очакване „Принсес Доу Уан“ да премине с димящ комин под моста Голдън Гейт, и едва ли някога би им минало през ума, че в действителност той се е насочил към пристанище в Големите езера.

— Да, но в кое пристанище? — каза Гън. — И на кое от езерата?

Всички се обърнаха към Пърлмутър.

— Не зная точното място — призна Пърлмутър, — но има човек, който може да ни покаже къде се намират останките от кораба.

— И тази личност разполага с информация, която ти нямаш?! — възкликна изумен Пит.

— Да.

Сандекър погледна твърдо Пърлмутър.

— Разпитвал ли си го?

— Не още. Мислех да оставя това на вас.

— Как можеш да си сигурен, че е надежден? — запита Джулия.

— Защото е бил свидетел.

Всички се вторачиха в Пърлмутър. Най-после Пит зададе очевидния въпрос, в главата на всички.

— Видял е как „Принсес Доу Уан“ потъва?

— Още по-добре. Иън „Хонконгски“ Галахър е единственият оцелял. Бил е главен механик, така че, ако има някой, който да ни даде подробности за потъването, то това е той. Галахър повече не се е връщал в Китай, а е останал тук, като междувременно е придобил гражданство и отново е започнал да плава, но за Американските линии чак до пенсионирането му.

— Жив ли е още?

— Съвсем същия въпрос зададох на Йегър — ухили се широко Пърлмутър. — След пенсионирането му той и жена му се оттеглили в един град на езерото Мичиган, Манитоуок, откъм щата Уисконсин. Веднага мога да ви дам адреса и телефона му. Ако той не може да ни покаже пътя към потъналия кораб, то никой друг не би могъл.

Пит се приближи до Пърлмутър, стисна ръката му с гореща благодарност и каза:

— Добре си се потрудил, Сейнт Джулиан. Поздравявам те за изключителното разследване.

— Ще пия за това! — отвърна щастливият Пърлмутър, като пренебрегна чая и си наля нова чаша от четирийсетгодишното порто.

— А сега, Питър — каза Пит, отмествайки поглед към Харпър, — моят въпрос към теб е: какво ще стане, ако Кин Шан реши да се върне в Съединените щати?

— Освен ако съвсем не е откачил, той никога не би се върнал.

— Но ако все пак го направи?

— Ще бъде арестуван още на минутата, след като слезе от самолета, ще бъде закаран във федерален затвор и ще му бъдат предявени поне четирийсет различни обвинения, включително и масово убийство.

Пит се обърна отново към Пърлмутър.

— Сейнт Джулиан, веднъж ти спомена за един уважаван китайски изследовател, с когото си работил в миналото и който се интересувал от „Принсес Доу Уан“.

— Жу Куан. Най-известният китайски историк и автор на няколко класически книги за различните династии. Искам да знаете, че изпълних инструкциите ви и не съм се свързвал с него поради опасенията, че той може да уведоми Кин Шан.

— Добре, а сега можеш да го информираш за всичко, без да му казваш за Галахър. И ако Галахър ни посочи мястото, можеш да го осведомиш и за това.

— Нещо не разбирам — каза озадачено Джулия. — Защо да посочваме на Кин Шан къде е съкровището?

— Ти и Питър, СЕН, ФБР и цялата прокуратура искат Кин Шан. А Кин Шан иска това, което се намира в останките на „Принсес Доу Уан“.

— Схващам идеята ти — намеси се Харпър. — Отново един от лудите ти методи. Това което искаш да кажеш, е, че Кин Шан е обсебен от тази идея и ще обърне земя и небе, за да се докопа до изчезналите художествени предмети, като дори рискува да бъде арестуван, промъквайки се обратно в САЩ.

— А защо ще му е да рискува всичко, като може просто да изпрати една спасителна експедиция и да я ръководи от офисите си в Хонконг? — запита Гън.

— Обзалагам се, че картината на корабните останки го преследва в сънищата му и не би поверил и на собствената си майка да ръководи експедицията. Проверих корабните регистри. „Кин Шан маритайм“ притежава кораб за изваждане на потънали плавателни съдове. В секундата щом подуши местонахождението на „Принсес Доу Уан“, той ще изпрати кораба и ще се качи на борда му в Канада, когато навлезе по река Сейнт Лорънс в Големите езера.

— Не се ли страхуваш, че може да го открие пръв? — попита Джулия.

— Няма от какво да се боя. Ще си свалим картите чак след като сме извадили съкровището.

— Откриването му ще бъде първата ни стъпка. Изваждането му ще отнеме година, а може и повече.

Сандекър като че ли изпитваше съмнения.

— Може би залагаш повече отколкото трябва на увереността, че Галахър ще ти покаже къде са останките. Представи си, че е скочил от кораба, преди той да потъне.

— Адмиралът има право — каза Гън. — Ако Галахър наистина знае мястото на потъването, той би се опитал да го извади сам.

— Но не го е направил — беше категоричен Пит — по простото заключение, че нито един от тези предмети на изкуството не се е появявал на бял свят. Сейнт Джулиан може да потвърди: никой не може да скрие, че е намерил съкровище. Каквито и да са причините, Галахър е запазил тази информация за себе си, иначе Сейнт Джулиан би попаднал на сведения за опитите му да го открие.

Сандекър погледна към Пит през дима на пурата си.

— Кога най-рано можеш да тръгнеш към Манитоуок?

— Разрешавате ли ми да тръгна?

Адмиралът намигна на Харпър.

— Мисля, че СЕН ще остави НЮМА да поддържа бала, докато Кин Шан не се появи.

— Няма да споря с вас, адмирале — развесели се Харпър и се усмихна на Джулия. — Полага ти се дълга отпуска, Джулия, но мисля, че няма да имаш нищо против да бъдеш връзка между нашите две агенции по време на търсенето и изваждането.

— Ако искаш да кандидатствам за доброволец — отвърна Джулия, едва потискайки задоволството си, — то моят отговор е „да“.

— Имаш ли някаква представа що за човек е Галахър? — обърна се Пит към Пърлмутър.

— Бил е доста издръжлив като млад. Прякорът му Иън Хонконгски идва от навика му да обикаля всички барове, докато корабът му е в пристанището.

— Значи не е някой мухльо?

Пърлмутър се захили.

— Не, не бих казал, че е такъв.