Клайв Къслър
Азиатска вълна (28)

26.

Пит отби огромния дюзенбърг по тясна пътека за коли между две къщи с тухлени стени, обвити целите с бръшлян. Спря колата пред просторна бивша постройка за каляски, пред която се простираше огромен двор, сега покрит с навес.

— Кой живее тук? — полюбопитства Джулия.

— Един изключително интересен екземпляр — отвърна Пит и посочи голямото бронзово чукало на входната врата, излято във формата на ветроходен кораб. — Иди да почукаш, стига да можеш.

— Стига да мога ли? — Тя колебливо се пресегна към чукалото. — Да няма някакъв трик?

— Не е това, което си мислиш. Хайде, давай, опитай да го повдигнеш!

Но преди Джулия да докосне чукалото, вратата се отвори широко. На прага застана огромен шишко, облечен с виненочервена копринена пижама с индийски десен в комплект с подобен халат. Джулия ахна от изненада и отстъпи крачка назад, блъскайки се в Пит, който се разсмя.

— Той никога не закъснява.

— За какво да закъснявам? — попита дебелият мъж.

— Да отвориш вратата, преди гостенинът ти да почука.

— А, това ли било. — Огромният мъж махна с ръка. — Една камбанка вътре ме предупреждава, когато някой се движи по алеята за коли.

— Сейнт Джулиан — продължи Пит, — извинявай за късното посещение.

— Глупости! — избоботи мъжът, който сигурно тежеше сто и осемдесет килограма. — Ти си добре дошъл по всяко време на деня или нощта. Коя е тази прекрасна млада дама?

— Джулия Лий, да ти представя Сейнт Джулиан Пърлмутър, голям гастроном, колекционер на хубави вина и притежател на най-голямата библиотека за потънали кораби в света.

Пърлмутър се поклони и целуна ръка на Джулия.

— За мен е винаги удоволствие да се запознавам с приятелите на Дърк. — Той отстъпи настрани и ги покани с жест на ръката, от което копринения ръкав се развя като знаме от лек бриз. — Цяла нощ ли ще стоим тук! Хайде влизайте, влизайте! Тъкмо се канех да отворя бутилка четирийсетгодишно порто „Барос“. Ще ми е приятно да ми правите компания.

Джулия пристъпи навътре от покрития двор, където някога са се впрягали коне към красиви каляски, и стаи дъх, като видя хилядите книги, заели всеки сантиметър свободно пространство в някогашната постройка, приютявала каляски. Повечето бяха прилежно подредени върху безкрайни лавици, други стояха натрупани покрай стените, по стълбите и по вътрешните балкони. Спалните, баните, килерите, дори кухнята и трапезарията също бяха претъпкани от книги. Те присъстваха и по коридора и оставяха малко място за минаване.

За повече от петдесет години Сейнт Джулиан Пърлмутър бе събрал на едно място най-добрата и най-скъпата колекция от литература за исторически кораби. Библиотеката му пораждаше завистта на всеки морски архив в света и нямаше равна на себе си. Онези книги и корабни дневници, които не можеше да притежава, той най-старателно фотокопираше.

Пърлмутър с охота предоставяше колекцията си на всеки, който почукаше на вратата, за да търси информация за някой потънал кораб, без да иска никакви пари. Доколкото знаеше Пит, той никога не бе връщал някого, който е поискал да се възползва от неограничените му знания.

Ако смайващият склад на книги не беше колосална гледка, то самият Пърлмутър беше. Джулия го гледаше с широко отворени очи. Лицето му, станало моравочервено от дългогодишно попрекаляване с хубава храна и напитки, едва се виждаше от къдравата сива коса и гъста брада. Носът под небесносините му очи приличаше на малка червена топка. Устните му се криеха под дълги и извити в краищата мустаци. Той наистина беше много пълен, но нямаше отпуснати тлъстини и плът. Беше набит като огромна дървена скулптура. Повечето хора, които го виждаха за първи път, предполагаха, че е по-млад, отколкото изглеждаше. Но Сейнт Джулиан Пърлмутър беше прехвърлил с една година седемдесетте и си оставаше неизменно весел.

Близък приятел на бащата на Пит, сенатор Джордж Пит, Пърлмутър познаваше Дърк почти от бебе. С годините двамата се превързаха един към друг дотолкова, че Пърлмутър му стана нещо като любим чичо.

Той настани Пит и Джулия около огромен капак на люк във форма на решетка, който след леко преправяне бе лакиран до блясък и служеше като маса за хранене. Постави пред тях кристални чаши, които навремето са красили залата за хранене в първа класа на италианския луксозен лайнер „Андреа Дориа“.

Джулия разгледа гравираното изображение на кораба върху чашата си, докато Пърлмутър наливаше отлежалия портвайн.

— Мислех, че „Андреа Дориа“ лежи на дъното на морето.

— И все още е там — отвърна Пърлмутър и засука единия край на сивите си мустаци. — Преди пет години Дърк се гмурна до останките му и извади цяла дървена цедилка с винени чаши, които беше тъй любезен да ми подари. Моля ви, кажете ми как намирате портото.

Джулия се почувства поласкана, че един гастроном като него иска мнението й. Тя отпи от рубинената течност и по лицето й се изписа израз на одобрение.

— Прекрасно е.

— Радвам се, радвам се. — Той хвърли на Пит поглед, запазен за някой изваден от дъното кораб. — Теб няма да те питам, защото твоят вкус е доста посредствен.

Пит се престори на обиден.

— Не можеш да знаеш дали едно порто е добро, след като се наливаш с него. Докато аз, ако искаш да знаеш, пия за наслада.

— Винаги се ненавиждам, когато те пусна да прекрачиш прага ми — оплака се престорено Пърлмутър.

Джулия разбра шарадата им.

— Вие двамата все така ли си говорите?

— Само когато се видим — каза Пит през смях.

— Какво те води насам тази вечер, Дърк? — попита Пърлмутър и намигна на Джулия. — Не вярвам да са моите остроумия.

— Не — призна Пит. — Дойдох да проверя дали си чувал за кораб, който отплавал от Китай някъде около четирийсет и осма година, натоварен с исторически китайски художествени произведения и след това изчезнал безследно.

Пърлмутър вдигна чашата си на нивото на очите си и я завъртя. В очите му се появи замислен израз, докато енциклопедическият му ум дълбаеше мозъчните му клетки.

— Май си спомням, че името на този кораб беше „Принсес Доу Уан“. Той изчезна заедно с целия екипаж някъде навътре от бреговете на Централна Америка. До ден-днешен не са намерени никакви следи от кораба или от екипажа.

— Има ли някакъв опис на товара му?

Пърлмутър поклати глава.

— Вестта, че е носел на борда си скъп товар от антични предмети, е дошла само от непотвърдени съобщения. Или по-точно от мъгляви слухове. Няма никакво доказателство, което да предполага, че това е истина.

— Как би определил подобно нещо? — попита Пит.

— Като поредната загадка на морето. Много малко мога да ти кажа за този случай, освен че „Принсес Доу Уан“ е бил пътнически кораб, изживял дните си, и е бил включен в списъка за бракуване. Хубав кораб, който в разцвета си е минавал за краля на Китайско море.

— Как тогава е намерил края си край Централна Америка?

Пърлмутър сви рамене.

— Нали ти казах: поредната морска загадка.

Пит отривисто поклати глава.

— Не съм съгласен. Ако има някаква загадка, то тя е човешка. Един кораб не може току-тъй да изчезне на пет хиляди морски мили от мястото, където се предполага, че се е намирал.

— Чакай да се поразровя из архива за „Принсес“. Мисля, че е в една книга под пианото. — Той надигна туловището си от стола и бавно излезе от трапезарията. След по-малко от две минути гласът му прогърмя през коридора от друга стая. — А, ето го!

— Нима при толкова много книги той знае къде точно да намери търсената справка? — попита Джулия удивена.

— Той може да ти каже заглавието на всяка книга в тази къща — заяви категорично Пит, — както и точното й местонахождение и коя поред е от горе надолу или от дясно наляво на лавицата.

Пит още не бе довършил изречението, и Пърлмутър се появи в стаята, остъргвайки последователно лакти в касата на вратата. В ръце държеше дебела книга в кожена подвързия. Заглавието й, напечатано със златни букви, се четеше: „История на корабните линии на Ориента“.

— Това е единственият официален документ за „Принсес Доу Уан“, на който съм се натъквал и който дава подробности за годините му по вода.

Пърлмутър седна до масата, отвори книгата и започна да чете на глас:

— „Построен и пуснат на вода същата година — хиляда деветстотин и тринайсета — от корабостроителите Харланд и Уолф от Белфаст по поръчка на Сингапурските тихоокеански параходни линии. Първоначалното му име било «Ланай». С общ тонаж малко под единайсет хиляди тона, цялостна дължина сто петдесет и един метра, широчина осемнайсет метра, той бил много красив кораб за времето си.“ — Пърлмутър млъкна, да покаже снимка на кораба, плаващ по гладко море със стълб дим, виещ се нагоре от единствения му комин. Снимката беше цветна и разкриваше традиционно черния корпус с бяла надстройка, от която излизаше висок зелен комин. — „Побирал е петстотин и десет пътника, петдесет и пет от които в първа класа — продължи домакинът. — Първоначално използвал въглища, но през двайсета година бил преустроен за течно гориво. Най-високата му скорост достигала до седемнайсет възела. Първото му плаване станало през декември деветстотин и тринайсета година, когато напуснал Саутхемптън на път за Сингапур. До трийсет и първа година повечето от рейсовете му били между Сингапур и Хонолулу.“

— Сигурно е било много приятно преживяване да се плава по Южно море в онези дни — вметна Джулия.

— Преди осемдесет години пътниците не са бързали и не са били толкова заети като днес — съгласи се Пит и погледна към стария си приятел. — Кога „Ланай“ е преименуван на „Принсес Доу Уан“?

— През трийсет и първа е продаден на Кантонските параходни линии в Шанхай — отвърна Пърлмутър. — Оттогава до войната превозвал пътници и товар до пристанищата на Южнокитайско море. По време на войната служил като австралийски кораб за превозване на войски. През четирийсет и втора, докато войските му дебаркират със снаряженията си на брега на Нова Гвинея, той е нападнат от японски самолет и е сериозно повреден, но се връща в Сидни на собствен ход за ремонт и преоборудване. Военните му подвизи са доста внушителни. В годините от четирийсета до четирийсет и пета той е превозил над осемдесет хиляди войници до и от военните зони, изплъзвайки се от вражески самолети, подводници и бойни кораби, но претърпявайки сериозни щети по време на седем различни нападения.

— Пет години плаване през води, гъмжащи от японци! — възкликна Пит. — Цяло чудо е, че не е бил потопен.

— Когато войната свършва, „Принсес Доу Уан“ е върнат на Кантонските линии и преоборудван отново в пътнически кораб. След това започнал да обслужва линията Хонконг-Шанхай. През късната есен на четирийсет и осма година той е изваден от строя и изпратен в Сингапур за бракуване.

— За бракуване? — повтори като ехо Пит. — Нали каза, че потънал край Централна Америка.

— Съдбата му става неясна — поясни Пърлмутър, прелиствайки напред няколко страници от книгата. — Натрупах колкото можах да открия информация и я събрах в кратко изложение. Това, което се знае със сигурност, е, че той не е стигнал до склада за бракуване. Последното сведение идва от радиста на военноморска база във Валпарайзо, Чили. Според думите му кораб, представил се за „Принсес Доу Уан“, изпратил няколко последователни сигнала за бедствие, уточняващи, че корпусът му се пълни с вода и се накланя опасно под напора на силна буря на двеста мили на запад. Неколкократните запитвания останали без отговор. После корабното радио замлъкнало и за кораба не се чуло нищо повече. Претърсването не довело до никакви следи от него.

— Възможно ли е да има друг кораб с името „Принсес Доу Уан“? — попита Джулия.

Пърлмутър поклати глава.

— В Международния корабен регистър фигурира само един кораб „Принсес Доу Уан“ за времето от хиляда осемстотин и петдесета година досега. Сигналът вероятно е бил изпратен като заблуждаваща следа от друг китайски плавателен съд.

— Откъде тръгва слухът, че на борда му има китайски антични предмети? — поинтересува се Пит.

Пърлмутър вдигна ръце с длани към него в знак, че няма представа.

— Морето е пълно с митове и легенди. Единствените източници, които знам, са били докери и китайски войници националисти, които са товарели кораба, но на тях едва ли може да се вярва. По-късно те били заловени и разпитвани от комунистите. Един от тях твърдял, че един от сандъците се бил разцепил, докато го вдигали на борда, и от него се показал изправен на задните си крака бронзов кон с действителни размери.

— Как сте успели да откриете цялата тази информация? — попита Джулия, смаяна от познанията на Пърлмутър за морските бедствия.

Той се усмихна.

— От един колега изследовател в Китай. Имам източници по целия свят, на които разчитам да ми изпращат всякакви книги и информация, свързани с корабокруширали плавателни съдове. Те знаят, че плащам добри пари за сведения, съдържащи нови и неизвестни факти. Историята на „Принсес Доу Уан“ дойде от стар приятел, най-известния историк и изследовател в Китай, на име Жу Куан. Ние от години си кореспондираме с него и си разменяме морска информация. Именно той ми спомена за легендата, с която е обвит въпросният кораб със съкровища.

— Може ли този Жу Куан да ти даде опис на съкровищата? — попита Пит.

— Не, той ми писа само, че неговите разследвания са го накарали да повярва, че преди войските на Мао да нахлуят в Сингапур, Чанкайши изпразнил всички музеи, галерии и частни колекции от китайски старинни предмети. Описи на художествени и морски предмети отпреди Втората световна война в Китай почти няма. Добре известно е, че след идването на комунистите на власт малко такива антики са могли да бъдат открити. Всичко, което днес може да се види в Китай, е било намерено и изкопано от четирийсет и осма година насам.

— И нито едно от потъналите съкровища не е било открито?

— Доколкото знам, не — призна Пърлмутър. — Жу Куан също не ми казва нещо по-различно.

Пит изпи последната си глътка от четирийсетгодишното порто.

— Значи голяма част от наследството на Китай може би лежи на дъното на морето.

По лицето на Джулия се появи израз на любопитство.

— Това е много интересно, но не можах да разбера какво общо има всичко това с незаконното вкарване на емигранти от страна на Кин Шан.

Пит взе ръката й и я стисна.

— Твоята Служба за емиграция и натурализация, Централното разузнавателно управление и Федералното бюро за разследване могат да нанесат удари отпред и от двете страни на Кин Шан и неговата гнила империя. Но неговата фиксидея за потънали антични предмети от Китай отваря вратата на Националната агенция за подводни и морски изследвания, за да го удари там, където той най-малко очаква. Сейнт Джулиан и аз ще трябва да играем на „изпревари другите“. Но ние сме много добри в това, което вършим. Заедно можем да станем по-добър екип за издирване от всеки екип, събран от Кин Шан. — Пит замълча и лицето му просветна. — Сега единственият трик, който трябва да приложим, е да открием „Принсес Доу Уан“ преди Кин Шан.