Клайв Къслър
Азиатска вълна (17)

15.

В единайсет часа вечерта филипинско време Пит и Джордино слязоха от пътническия самолет, който бяха взели от Сиатъл, минаха през митническата проверка и влязоха в главното фоайе на терминала на международното летище „Ниной Акино“. Встрани от тълпата видяха един мъж, който държеше надписана с разкривени букви табела. Обикновено посрещачите държат в ръце табели с имената на пристигащите пътници. На тази обаче пишеше само: СМИТ.

Мъжът беше много смотан на вид. Навремето може да е бил олимпийски шампион по вдигане на тежести, но сега тялото му беше занемарено, а коремът му, стигнал размерите на огромен пъпеш, висеше отпуснат над лекясани панталони, пристегнати с кожен колан, по-къс с три номера. По лицето му личаха десетки белези от побоища, а големият му орлов нос явно бе счупван толкова често, че се бе изкривил към лявата му буза. Набола четинеста брада покриваше устните и брадичката му. Трудно беше да се определи дали очите му бяха кървясали от пиянство, или от недоспиване. Черната му сплъстена коса обгръщаше черепа му като мазно кече, а зъбите му бяха неравни и пожълтели. Бицепсите и предмишниците му изглеждаха забележително набити и мускулести в сравнение с останалите части на тялото му и бяха целите в татуировки. Носеше мръсно яхтсменско кепе и опърпан работен комбинезон.

— Бог да ме убие, ако това не е самият Черната брада^[1]! — смотолеви под носа си Джордино.

Пит се приближи до окаяния на вид човек и каза:

— Много мило, че ни посрещате, господин Смит.

— Ще ми е приятно да ви видя на борда — отвърна Смит с весела усмивка. — Капитанът ви очаква.

Джордино и Пит имаха само ръчен багаж от две пътнически чанти, натъпкани с малко бельо, тоалетни принадлежности и работни ризи и панталони, които бяха взели с намаление от един склад на едро по пътя от Сиатъл за летището, така че не се налагаше да чакат друг багаж. Те последваха Смит навън от терминала към паркинга. Смит спря пред микробус „Тойота“, който изглеждаше така, сякаш откакто е бил произведен, е обикалял само из мъчнопроходими пътища на Хималаите. Половината му прозорци бяха счупени и закрити с шперплат. Боята му се беше изтрила до грунда, а на много места ламарината беше изпадала от ръжда. Пит огледа силно изразените шарки на гумите и с любопитство се заслуша в мощния двигател, който заработи веднага след като Смит завъртя ключа за запалването.

Пит и Джордино се настаниха на седалките с износена и разкъсана тапицерия и микробусът потегли. Пит сръга леко с лакът приятеля си и заговори на достатъчно висок глас, за да го чуе и шофьорът.

— Кажете ми господин Джордино, вярно ли е, че сте много наблюдателен човек?

— Да, вярно е — веднага влезе в тона му Джордино. — Нищо не може да убегне от погледа ми. Но какво да кажем за вас, господин Пит? Вие също сте не по-малко известен с вашите способности да познавате и прогнозирате. Искате ли да демонстрирате талантите си?

— О, да.

— Нека ви попитам тогава, какво ще кажете за това превозно средство?

— Ще кажа, че прилича на реквизит от холивудски филм, в който нито едно себеуважаващо хипи не би се качило, но пък гумите му са скъпи, а двигателят му е с четиристотин конски сили. Доста чудат автомобил, съгласен ли сте?

— Много сте проницателен, господин Пит. Точно такъв го определих и аз.

— А какво ви подсказва, господин Джордино, вашето забележително шесто чувство за нашия шофьор бонвиван?

— Той е човек, обладан от шмекерия, мошеничество и заговорничество, с две думи: печен хитрец. — Джордино се почувства в стихията си и беше на път да преиграе. — Забелязахте ли изпъкналото му шкембе?

— Да не би да е лошо поставена възглавница?

— Познахте! — възкликна Джордино така, сякаш и той самият го откриваше едва сега. — Освен това има белези по лицето и сплескан нос.

— Лошо поставен грим? — попита Пит невинно.

— Май вас не може да ви заблуди човек, а?

Грозното лице на шофьора се намръщи в огледалото за задно виждане, но Джордино вече не можеше да бъде спрян.

— Положително сте забелязали, че косата му плува в помада.

— Спор няма.

— А как намирате татуировките?

— Май са направени с писалка и мастило — предположи Пит.

Джордино поклати глава.

— Разочаровахте ме, господин Пит. Ваденки са. Всеки начинаещ ясновидец ще види от пръв поглед, че това са ваденки, залепени върху кожата.

— Заслужавам порицание.

Шофьорът не можа да издържи и подхвърли през рамо:

— Вие двамата там, май се мислите за много умни.

— Стараем се, доколкото можем — подхвърли безгрижно Пит.

След като си свършиха подлата работа и дадоха да се разбере, че не са вчерашни, Пит и Джордино останаха смълчани, докато микробусът не стигна кея на пристанищния терминал. Смит заобиколи огромните кранове и контейнери с товар и накрая спря срещу един отвор в рейлинга, ограждащ кея. Без да каже дума, той слезе от микробуса и тръгна по рампата, водеща към една голяма моторна лодка, вързана за малък плаващ док. Двамата мъже от НЮМА послушно го последваха и се качиха в лодката. Морякът зад румпела на кърмата беше облечен целият в черно: черни панталони, черна тишъртка и черна плетена шапка, нахлузена ниско въпреки тропическата жега и влага.

Моторницата се оттласна от дървените пилоти и обърна носа си към един кораб, който лежеше закотвен на около километър от терминала. Във водата се отразяваха светлините на корабите около него, чакащи под високите кранове да разтоварят или натоварят стоката си. Въздухът беше прозрачен като стъкло и в другия край на залива Манила разноцветни светлини на рибарски лодки блещукаха на фона на черното небе.

Формата на кораба започна да се очертава в нощта и Пит видя, че това не е обикновен трампов параход, който пори водите на южните морета от остров до остров. Много правилно разпозна в него кораб за превозване на дървен материал с чисти, празни трюмове и без надстройка в средата. Машинното му отделение се намираше в кърмовата част под жилищните помещения на екипажа. Един-единствен комин се издигаше точно иззад кормилната рубка, а зад него — висока мачта. Втора, по-ниска мачта стърчеше от бака. Пит предположи, че вместимостта му е някъде между четири и пет хиляди регистър-тона, дължината му — малко под деветдесет метра, а широчината — около тринайсет метра. Плавателният съд отдавна бе изпял песента си. Другите кораби от същия клас, превозвали обработен дървен материал, бяха бракувани преди близо петдесет години и бяха заменени с по-съвременни влекачи и шлепове.

— Как се казва? — обърна се Пит към Смит.

— „Орегон“.

— Мога да си представя какви огромни количества дървен материал е пренасял навремето.

Смит се вгледа внимателно в Пит.

— Откъде човек като вас знае такива подробности?

— Като млад баща ми плавал на такъв кораб. Извършил десет прехода между Сан Диего и Портланд, преди да завърши колеж. И досега в кабинета му виси снимка на кораба.

— „Орегон“ плавал от Ванкувър до Сан Франциско близо двайсет и пет години, преди да го извадят от употреба.

— Любопитно ми е кога ли е бил построен.

— Много преди вие и аз да сме били родени — отвърна Смит.

Кърмчията доближи лодката до кораба, чийто корпус някога е бил боядисан в тъмнооранжев цвят, но сега се бе обезцветил от ръждата, както се виждаше на светлината от мачтите и отблясъците от дясната навигационна светлина. Нямаше подвижен мост, само въжена стълба с дървени стъпала.

— След теб, хубавецо — каза Смит и посочи нагоре.

Пит тръгна пръв, следван от Джордино. Докато се изкачваше, Пит прекара пръсти по голямо петно ръжда. Усети, че е гладко, а и не остави никакви следи по пръстите му. Люковете на палубата бяха затворени, товарните стрели — сгънати надолу. Няколко големи дървени сандъци, подредени върху палубата, изглеждаха като завързани от необучени шимпанзета. По всичко личеше, че екипажът на кораба си гледаше работата, както се казва, през куп за грош. Не се виждаше никой от членовете му — палубите бяха напълно безлюдни. Единственият признак за живот идваше от мелодия на валс от Щраус по радио. Музиката беше в пълен разрез с цялостния вид на кораба. Пит си помисли, че ода, възхваляваща бунище, щеше да е по-подходяща в случая. Той не видя и следа от „Сий дог II“.

— Подводницата ни пристигна ли?

— Тя е в онзи огромен контейнер на носа, точно зад бака.

— Как се стига до кабината на капитана?

Мърлявият им водач повдигна един капак на палубата, под който се разкриваше стълба, спускаща се към нещо като товарен отсек.

— Ще го намериш там долу.

— Обикновено капитаните на кораби не обитават потайни отсеци. — Пит вдигна поглед към кърмовата надстройка. — На всеки кораб, на който съм се качвал, каютата на капитана се намира под кормилната рубка.

— Там долу е, хубавецо — повтори Смит.

— Къде, по дяволите, ни прати Сандекър! — измърмори Джордино подозрително, когато обърна гръб на Пит и инстинктивно приклекна в бойна поза.

Спокойно, сякаш вършеше най-естественото нещо на света, Пит остави пътната си чанта на палубата, отвори ципа на единия й джоб и извади стар 45-милиметров колт. Преди Смит да разбере какво става, дулото подпря брадичката му.

— Прости ми, че забравих да ти спомена, но пръснах черепа на последната мижитурка, която ме нарече „хубавец“.

— Добре, друже — рече Смит без капчица страх. — Познавам оръжието още щом го видя. Това не е ново-новеничко, но явно, много работа е вършило. Ако обичаш, насочи го в друга посока. Не искаш да пострадаш, нали?

— Не мисля, че аз съм този, който ще пострада — отвърна Пит кротко.

— Не е лошо да се огледаш наоколо.

Това беше един от най-старите трикове, но Пит не се поколеба. Той огледа палубата и тогава видя мъжете, които излязоха от сянката. Не бяха двама, не бяха трима, а цяла група от шест души, всеки не по-малко изпаднал от Смит, до един с автоматично оръжие в ръка, насочено към Пит и Джордино. Яки, безмълвни мъже, облечени дрипаво като Смит.

Пит дръпна назад петлето и притисна с още един милиметър колта в брадичката на Смит.

— Ще има ли значение, ако кажа, че ако аз свърша, и ти ще свършиш заедно с мен?

— И ще оставиш приятеля си също да бъде убит? — попита Смит с противна усмивка. — От малкото, което знам за теб, Пит, ти не си чак толкова глупав.

— А какво точно знаеш за мен?

— Свали пистолета и ще поговорим.

— Мога да те чувам съвсем ясно и от това положение.

— Спокойно, момчета — обърна се Смит към хората си. — Трябва да покажем известна класа и да се отнесем с уважение към нашите гости.

Колкото и невероятно да беше, мъжете от екипажа на „Орегон“ свалиха оръжията си и се разсмяха.

— Така ти са пада, шкипер — подхвърли единият от тях. — Нали каза, че те сигурно са двама смотаняци от НЮМА, които пият мляко и ядат броколи.

Джордино се намеси в действието със спокоен глас:

— Ей, момчета, да ви се намира бира в това корито?

— И то десет различни марки — обади се един от тях и го потупа по гърба. — Радваме се, че имаме на борда куражлии пътници.

— Съжалявам, че ви създаваме неудобство — каза Смит сърдечно, — но не можем да свалим гарда си дори за миг. — Той се обърна към хората си и издаде команда: — Вдигайте котва, момчета, и легнете на курс към Хонконг.

— Адмирал Сандекър ни предупреди, че корабът ще бъде доста необичаен — вметна Пит и прибра пистолета си обратно в пътната чанта. — Само че не ни каза нищо за екипажа.

— Ако сме престанали с театралните изпълнения — каза Смит, — ще ви заведа долу. — Той се спусна през тесния люк по стълбата и изчезна от поглед.

Пит и Джордино го последваха и се озоваха в ярко осветен, постлан с пътека коридор, чиито стени бяха боядисани с пастелни цветове. Смит отвори гладко лакирана врата и им направи знак с глава да влязат.

— Можете да се настаните в тази кабина. Разопаковайте си багажа, разположете се удобно, използвайте тоалетната и после ще ви представя на капитана. Неговата кабина е четвъртата врата вляво по посока на кърмата.

Пит прекрачи прага и светна лампата. Това съвсем не беше спартанска кабина в разнебитен товарен кораб. Тя по нищо не отстъпваше на самостоятелна кабина в луксозен туристически кораб. Както беше пищно украсена и елегантно обзаведена, липсваше й само плъзгаща се врата, която да води към самостоятелна веранда. Единствената връзка с външния свят беше илюминатор, боядисан в черно.

— Ама как?! — възкликна Джордино. — Няма ли фруктиера с плодове?!

Пит огледа с възхищение спалното помещение.

— Интересно, дали трябва да се обличаме официално, когато вечеряме с капитана?

Те чуха издрънчаването на извадената от водата котва и почувстваха през пода вибрациите на двигателя под краката им — „Орегон“ потегли по Манилския залив към местоназначението си в Хонконг. Няколко минути по-късно Пит и Джордино почукаха на капитанската врата. Отвътре чуха глас:

— Да, моля, влезте!

Ако тяхната кабина минаваше за луксозна, то тази спокойно можеше да съперничи на елегантен апартамент на покрива на небостъргач. Приличаше на изложбена зала за вътрешно оформление на скъпа улица в Бевърли Хилс. Мебелите бяха не само скъпи, но и подбрани с вкус. Стените, или напречните прегради, казано на морски език, бяха или със скъпа ламперия, или покрити със завеси. Килимът беше дебел и пухкав. На две от облицованите стени висяха по няколко оригинални маслени картини. Пит се приближи до една от тях и я огледа. Платното в богато украсена рамка изобразяваше морски пейзаж с чернокож моряк, излегнат на палубата на малък ветроходен кораб със свалена мачта, а около корпуса му се виждаше стадо акули.

— Това е „Гълфстрийм“ на Уинслоу Хоумър — рече Пит. — Мислех, че се намира в нюйоркския музей.

— Да, оригиналът е там — поясни мъжът, застанал до голямо старинно писалище с извит сгъваем капак. — Тези картини тук са фалшификати. Поради естеството на работата ми никое застрахователно дружество няма да застрахова истински ценности. — Капитанът, хубав мъж със сини очи и ниско подстригана руса коса, пристъпи напред и протегна грижливо поддържана ръка. — Председател Хуан Родригес Кабрийо е на ваше разположение.

— Председател ли? Като председател на управителен съвет?

— Малко отклонение от морската традиция — поясни Кабрийо. — Този кораб е нещо като вид бизнес, като корпорация, ако щете. Персоналът предпочита да носи имената на корпоративните длъжности.

— Но това е… — каза с равен глас Джордино. — Не продължавайте, искам да отгатна: президент е вашият първи офицер.

Кабрийо поклати глава.

— Не, главният ми механик е президент. Първият ми офицер е вицепрезидент.

Джордино повдигна едната си вежда.

— За първи път чувам подобно нещо.

— Ще свикнете — каза толерантно Кабрийо.

— Доколкото си спомням историята на моята Калифорния — намеси се Пит, — вашите предци са я открили в началото на петнайсети век.

Кабрийо се разсмя с глас.

— Баща ми непрекъснато наричаше Кабрийо изследователя праотец, но аз хранех съмнения. Моите баба и дядо преминали границата край Ногалес от Сонора, Мексико, през хиляда деветстотин трийсет и първа година и станали американски граждани пет години по-късно. В чест на моето раждане те настояли майка ми и баща ми да ме кръстят на името на известна историческа личност от Калифорния.

— Мисля, че сме се виждали някъде — рече Пит. — Като например преди двайсет минути. Имитацията ви на крайбрежна отрепка, председател Кабрийо, с псевдоним господин Смит, беше много професионално направена.

Кабрийо се засмя весело.

— Вие, господа, сте първите, които успяха да ме видят през маскировката ми като през стъкло.

За разлика от измисления си персонаж, Кабрийо беше добре сложен и малко по-слаб. Гърбавият нос вече го нямаше, както и татуировките и огромното шкембе.

— Трябва да си призная, че наистина ме заблудихте, докато не видях микробуса.

— Да, бреговият ни транспорт не е такъв, какъвто изглежда.

— Този кораб — продължи Пит, — фасадата, театърът, който разигравате… за какво е всичко това?

Кабрийо ги покани с жест да седнат на кожения диван, после отиде до барче от тиково дърво.

— По чаша вино?

— Да, благодаря.

— Аз предпочитам бира — каза Джордино.

Кабрийо напълни халба и я подаде на Джордино с думите:

— Филипинска е, „Сан Мигел“. — След това поднесе и чаша вино на Пит. — Шардоне „Уотъл крийк“ от долината Алигзандър, Калифорния.

— Имате изключителен вкус — поздрави го Пит. — Оставам с впечатлението, че той се простира и до кухнята ви.

Кабрийо се усмихна.

— Примамих готвачка от един много скъп ресторант в Брюксел, Белгия. Ще добавя също, че ако получите киселини в стомаха или разстройство, ние разполагаме с великолепна лечебница, обслужвана от висококвалифициран хирург, който е едновременно и зъболекар.

— Любопитен съм, господин Кабрийо, какъв бизнес извършва „Орегон“ и за кого точно работите вие?

— Това е първостепенен кораб за събиране на разузнавателни данни — отвърна, без да се замисля Кабрийо. — Ние сме там, където никой военен кораб на ВМС на Щатите не може да проникне. Влизаме в пристанища, затворени за повечето търговски кораби, и превозваме свръхсекретен товар, без да събуждаме подозрение. Работим за всяка разузнавателна агенция на американското правителство, която се нуждае от нашите уникални и многобройни услуги.

— Значи не сте към ЦРУ.

— Не — поклати глава Кабрийо. — Въпреки че имаме неколцина агенти на разузнаването, „Орегон“ се управлява от елитен екипаж от бивши пенсионирани военноморски служители.

— Не можах да ги видя добре в тъмното. А под какъв флаг плавате?

— Ирански — отвърна Кабрийо с лека усмивка. — Последната страна, която властите на което и да е пристанище биха свързали със Съединените щати.

— Ще сбъркам ли, ако предположа — продължи Пит, — че всички тук сте наемници?

— Мога честно да ви кажа, че сме в бизнеса, за да извличаме полза, да. За различните тайни услуги, които извършваме за нашата страна, ни се плаща изключително добре.

— Кой е собственикът на кораба? — попита Джордино.

— Всеки на борда му е акционер в корпорацията — отвърна Кабрийо. — Някои от нас притежават повече акции от другите, но няма нито един от членовете на екипажа, който да не е вложил най-малко по пет милиона долара в чужди инвестиции.

— Отделът за държавните приходи знае ли за това?

— Правителството има таен фонд за дейности като нашата — поясни Кабрийо. — Имаме споразумение, според което си плащаме данъците чрез мрежа от банки в страни, които не дават сведения на ревизори от ОДП.

Пит отпи глътка вино.

— Чиста работа!

— Но за която се знае, че носи рискове, а понякога и нещастия. „Орегон“ е третият ни кораб. Предишните бяха разрушени от неприятелски сили. За тринайсетте години, откакто си вършим работата, пожертвахме около двайсет души.

— Чужди агенти ли ви разкриха?

— Още никой не ни е разкривал. Беше в резултат на други обстоятелства.

Кабрийо обаче не поясни какви са били.

— А кой ви възложи това пътуване? — поинтересува се Джордино.

— Казано между нас и най-близката стена, заповедите за отплаване дойдоха от Белия дом.

— По-високо място надали има.

Пит се обърна към капитана.

— Как мислите, ще можете ли да ни закарате възможно най-близо до „Юнайтед стейтс“? Предстои ни да огледаме корпус от кажи-речи два акра площ, а времето ни под вода е ограничено до акумулаторната мощност на „Сий дог“. Ако ще трябва да закотвите „Орегон“ на миля или повече от брега, то почти цялото време ще ни отиде само за да се приближим до лайнера и да се върнем.

Кабрийо го погледна с увереност в погледа.

— Ще ви закарам толкова близо, че ръка да протегнете и ще пипнете комините му. — Той напълни отново чашата си с шардоне и я вдигна. — За успешното ни плаване!