Клайв Къслър
Азиатска вълна (51)

49.

От надвисналите тъмни облаци така и не заваля дъжд, когато Пит и Джулия излязоха от магистрала 43 и свиха по един добре утъпкан коларски път, минаващ отначало през овощни градини — често срещана гледка за брега на езерото Мичиган — а после през гора от борове и брези. Като поглеждаше с едно око към пощенските кутии, Пит най-после забеляза тази, която търсеше — кутия, оформена като параход и окачена на верига от котва. Върху корпуса се мъдреше името ГАЛАХЪР.

— Това трябва да е мястото — отбеляза Пит, докато свиваше по малката, покрита с трева алея, която водеше към живописна двуетажна къща от дървени трупи.

Двамата с Джулия бяха пътували със самолет до Грийн Бей, Уисконсин, откъдето бяха наели кола за четирийсетте километра, които оставаха до Манитоуок, пристанището за големите кораби, плаващи по езерата. Домът на семейство Галахър беше на самия бряг, на десетина километра от пристанището.

Пърлмутър беше предложил да се обади предварително и да предупреди Галахър за идването им, но Сандекър прецени, че ще бъде по-добре да пристигнат неочаквано, в случай че „Принсес Доу Уан“ не е най-любимата тема на възрастния главен механик и той реши да изчезне от дома си под благовиден предлог.

Предната част на къщата беше обърната към гората, а задната — към езерото Мичиган. Трупите бяха оформени в груби правоъгълни греди, които после бяха подредени, а цепнатините запълнени. Долната част на постройката беше от речен камък, измазан с хоросан, което й придаваше селски вид. Имаше островръх покрив, покрит с медни листи, патинирани от времето до тюркоазен цвят, и високи прозорци с капаци. Външната част на дървото беше на кафяви петна с оттенък на сиво и чудесно пасваше на околната гора.

Пит спря колата на моравата, която обикаляше къщата, до гаража с подвижен покрив, който бе приютил един джип „Гранд чероки“ и осемнайсетметрова яхта с кабина и огромен извънбордов мотор. Двамата с Джулия изкачиха стъпалата, водещи до тясната входна врата и Пит удари чукалото три пъти.

От вътрешността веднага се разнесе лай на малки кучета. Секунди по-късно вратата отвори висока възрастна жена с дълга, посивяла коса, събрана на кок. Очите й изглеждаха необичайно сини върху лицето, пощадено от бръчки. Тялото й се беше позакръглило с годините, но независимо от това, стойката й беше на жена по-млада с четирийсет години. Джулия веднага си я представи колко е била красива на младини. Тя се наведе, за да успокои двата дакела.

— Здравейте! — поздрави тя любезно. — Небето изглежда така, сякаш ще завали всеки момент.

— Може би ще се размине — отвърна Пит. — Облаците май отминават на запад.

— Какво обичате?

— Името ми е Дърк Пит, а това е Джулия Лий. Търсим господин Иън Галахър.

— Намерили сте го — усмихна се жената. — Аз съм госпожа Галахър. Ще влезете ли?

— Да, благодаря ви — каза Джулия и прекрачи прага, когато Пит се отдръпна, за да й направи път. Дакелите побягнаха и седнаха послушно до стълбите, водещи към втория етаж. Джулия спря и погледна с изненада към стаята пред себе си. Беше очаквала, че къщата ще бъде мебелирана в ранен американски стил, тук-там с антики. Но се оказа пълна предимно с китайски резбовани мебели и старинни предмети. Драпериите по стените бяха избродирани с коприна. В ъглите бяха наредени вази с прекрасна глазура, а в тях аранжирани сухи цветя. Нежни порцеланови фигурки запълваха високите лавици. Един шкаф със стъклена витрина беше приютил най-малко трийсет скулптури от нефрит. Килимите, покриващи пода, бяха вълнени, с китайски орнаменти.

— О, боже! — ахна Джулия. — Имам чувството, че току-що съм влязла в къщата на родителите ми в Сан Франциско.

Госпожа Галахър заговори изведнъж на мандарински език.

— Предполагам, че харесвате ориенталски предмети.

— Мога ли да ви попитам дали вашите са древни, госпожо Галахър? — поинтересува се Джулия, отговаряйки също на мандарински.

— Моля, наричайте ме Кейт, както всички. Това е съкратено от Катрина. Нито един от тях не е на по-малко от петдесет години. Мъжът ми и аз сме събрали всичко, което виждате, откакто сме женени. Родена съм и съм израснала в Китай, където се срещнахме. Все още сме влюбени в тази култура. — Тя ги покани в дневната и отново премина на английски заради Пит. — Моля, настанете се удобно. Искате ли чай?

— Да, благодаря — отвърна Джулия.

Пит се приближи до камината, изградена от камък, и се вгледа в една картина, висяща над нея.

— „Принсес Доу Уан“ — произнесе той, без да се обръща.

Госпожа Галахър притисна двете си ръце към гърдите и изпусна дълбока въздишка.

— Иън винаги е казвал, че все някога някой ще дойде.

— Кого сте очаквали?

— Някой държавен служител.

Пит й се усмихна сърдечно.

— Вашият съпруг е много досетлив. Аз съм от Националната агенция за подводни и морски изследвания, а Джулия е от Службата за емиграция и натурализация.

Тя погледна тъжно към Джулия.

— Предполагам, че ще искате да ни депортирате, защото сме влезли нелегално в страната.

Пит и Джулия размениха недоумяващи погледи.

— О, не — каза той. — Тук сме по съвсем различен повод.

Джулия се приближи и обгърна с ръка раменете на по-високата жена.

— Няма защо да се безпокоите за миналото — каза любезно тя. — Било е преди много години и съгласно документите вие и съпругът ви сте пълноправни граждани и редовни данъкоплатци.

— Направихме малки хитрини с документите.

— Колкото по-малко знаем, толкова по-добре — засмя се Джулия.

— Ако вие не ми кажете, и аз ще си премълча.

Пит погледна с любопитство Кейт Галахър.

— Говорите така, сякаш сте влезли в Съединените щати по едно и също време.

— Така беше — отвърна задъхано тя. — На борда на „Принсес Доу Уан“.

— Били сте на кораба, когато е потънал?! — невярващо запита Пит.

— Това е необикновена история.

— С удоволствие ще я чуем.

— Моля седнете, докато донеса чая. — Тя се усмихна на Джулия. — Мисля, че ще ви хареса вкуса му. Поръчвам го от Шанхай, от същото място, откъдето го купувах преди шейсет години.

Няколко минути по-късно тя им наля тъмен зелен чай и започна да разказва как е срещнала Иън Хонконгски Галахър, когато и двамата са работели за Кантонските параходни линии. Посетила бъдещия си съпруг на борда на „Принсес Доу Уан“, когато сваляли от него мебелите и оборудването му преди последното му плаване за склад за бракуване. Същата вечер били докарани стотици сандъци, които били натоварени на кораба.

— Един от генералите на Чанкайши, мъж на име Кун Хуай…

— Знаем за него — прекъсна я Пит. — Точно той е отвлякъл кораба и го натоварил с крадените предмети.

— Всичко беше извършено в дълбока секретност — потвърди Кейт. — След като генерал Хуай пое командването, той отказа да ми разреши да сляза на брега заедно с малкото ми кученце Фриц. И така, от този момент до потъването на кораба в една страхотна буря месец по-късно, аз се превърнах в затворник в кабината на Иън. Иън беше наясно, че корабът няма да издържи и ме накара да облека всички дебели дрехи. После буквално ме замъкна до горната палуба и ме хвърли в една спасителна лодка. Отдалечихме се, преди „Принсес Доу Уан“ да се напълни с вода.

— Значи и генерал Хуай е напуснал кораба с вас?

— Да, но няколко часа по-късно той умря от премръзване. Водата беше невероятно студена. Вълните бяха високи колкото едноетажни къщи. Беше някакво чудо, че оцеляхме.

— Вероятно вас двамата с Иън са ви спасили.

— Не, сами се добрахме до брега. Аз бях на косъм да умра от хипотермия, но той разби вратата на една празна хижа, запали огън и ме върна към живот. Няколко дни по-късно отидохме в къщата на братовчед на Иън, който живееше в Ню Йорк. Останахме при него, докато се съвземем. Ясно ни беше, че не можем да се върнем в Китай, след като комунистите бяха завзели властта, и решихме да останем в Съединените щати, където се и оженихме. След като получихме необходимите документи, няма да казвам как, Иън започна пак да работи на корабите, а аз се заех с отглеждането на семейството ни. Повечето от тези години живяхме в Лонг Айлънд, Ню Йорк, но всяко лято, докато децата бяха малки, прекарвахме ваканциите около Големите езера и се влюбихме в западния бряг на езерото Мичиган. Когато Иън се пенсионира, построихме тази къща. Тук живеем добре, обичаме да се разхождаме с лодката по езерото.

— Вие и двамата сте щастливи хора — отбеляза Джулия.

Кейт погледна снимката от последното им събиране на Коледа, където беше тя с децата и внуците си. Имаше и други снимки. Една от тях беше на младия Иън, застанал до параход, очевидно в ориенталско пристанище. А до нея беше подпряна снимката на красивата, руса Катрина, хванала под мишницата си малък дакел. Тя изтри сълзата, оформила се в края на окото й.

— Знаете ли — заговори тя, — всеки път, когато погледна към тази снимка, ме изпълва тъга. Иън и аз трябваше да напуснем толкова бързо кораба, че оставих моето малко куче Фриц в каютата. Бедното малко създание потъна заедно с кораба.

Джулия погледна към двете малки кучета, които следваха Кейт плътно по петите.

— Изглежда, че ако не телом, то духом Фриц е с вас.

— Имате ли нещо против, ако поговоря с господин Галахър? — попита Пит.

— Разбира се, че не. Минете през кухнята и излезте през задната врата. Ще го намерите на кея.

 

 

Пит прекрачи прага на кухненската врата и се озова на дълга веранда с изглед към езерото. Прекоси поляната, която стигаше до брега и завършваше с малък кей, който продължаваше около двайсет метра навътре в езерото. На края на кея, в платнен стол, седеше Иън Хонконгски Галахър, а до него беше подпряна въдица. Над очите му беше нахлупена стара избеляла шапка. Изглеждаше унесен в дрямка.

От лекото полюшване на кея и шума от стъпките усети, че някой се приближава.

— Ти ли си, Кейт? — попита той с гърлен глас.

— За жалост не — отвърна Пит.

Галахър се обърна, огледа непознатия изпод козирката на шапката си и отново извърна глава към езерото.

— Помислих, че е жена ми. — Говореше с лек ирландски акцент.

— Кълве ли?

Възрастният ирландец се наведе и издърпа от водата една верига, на която висяха шест големички риби.

— Днес са гладни.

— Какво използвате за стръв?

— Опитвал съм всякаква, но най-добра си остава пилешкият дроб и червеите. — После попита: — Познавам ли ви?

— Не, сър. Казвам се Дърк Пит. Работя за НЮМА.

— Чувал съм за НЮМА. Да не би да извършвате проучвания в езерото?

— Не, дошъл съм, за да разговарям с Хонконгския Галахър за „Принсес Доу Уан“.

Ето това беше. Без фойерверки и барабани. Галахър остана неподвижен. Нито едно мускулче на лицето му не трепна, но Пит беше убеден, че му бе поднесъл шокираща изненада. Накрая Галахър изправи сковано гръб, бутна шапката си назад и впери меланхоличен поглед в Пит.

— Винаги съм знаел, че някой ден ще дойдете и ще задавате въпроси за „Принсес Доу Уан“. Та за кого казахте, че работите, господин Пит?

— За Националната агенция за подводни и морски проучвания.

— Как успяхте да ме откриете след толкова години?

— Тези дни е почти невъзможно да се скриеш от компютрите.

Пит се приближи и забеляза, че Галахър беше едър мъж. Сигурно тежеше около сто и десет килограма и беше висок колкото Пит. Лицето му беше изненадващо гладко за моряк, но все пак бе прекарвал повечето време в машинното отделение, където е топло и въздухът е напоен с миризмата на машинно масло. Само червеният му нос издаваше резултата от любовта му към алкохола. Коремът му беше закръглен и висеше над колана, но раменете му бяха все още яки и широки. Косата му беше побеляла, но гъста, а горната му устна беше скрита от мустаци.

Въдицата потрепери и Галахър сграбчи дръжката. Измъкна една сьомга около килограм и половина.

— Зарибиха езерото със сьомга и пъстърва, но си спомням с носталгия за едно време, когато можеше да хванеш някоя голяма щука.

— Говорих с жена ви — каза Пит. — Тя ми разказа как вие двамата сте се спасили от бурята и потъващия кораб.

— Малко чудо, нали?

— Тя каза, че генерал Хуай починал в спасителната лодка.

— Извергът получи това, което заслужаваше — отвърна Галахър, усмихвайки се студено. — Предполагам, че сте наясно с ролята на Хуай за последното пътуване на „Принсес Доу Уан“, иначе не бихте били тук.

— Знам, че генерал Хуай и Чанкайши са откраднали китайското национално богатство и са завладели „Принсес Доу Уан“ с намерение да вкарат контрабандно съкровището в Съединените щати, където да го скрият.

— Такъв беше планът им, докато не се намеси майката природа.

— Наложи се голям екип от хора да работят, за да разкрият измамата — уведоми го Пит. — Фалшивият сигнал за помощ от Валпарайзо, спасителните жилетки на мястото, дегизирането на „Принсес Доу Уан“ като „Принсес Юнтай“ при преминаването му през Панамския канал, а оттам по Сейнт Лоурънс до Големите езера. Единственото липсващо парченце от мозайката беше направлението ви.

Галахър повдигна едната си вежда.

— Чикаго. Чрез американското Министерство на външните работи Хуай беше уредил разтоварването да стане на пристанището в Чикаго. А къде са щели да бъдат изпратени оттам, нямах ни най-малка представа. Но лошото време ни връхлетя от север. Като човек, запознат с океана, нямах понятие, че в Големите езера в Северна Америка могат да възникнат бури, по-лоши и от морските. Господи, човече, за първи път видях опитни моряци да си повръщат и червата от буря във вътрешността на сушата.

— Казват, че само в Големите езера има регистрирани петдесет и пет хиляди потънали кораби — каза Пит. — А езерото Мичиган печели първа награда, погълнало е повече от всички други взети заедно.

— Вълните в езерата могат да бъдат по-смъртоносни от тези в океана — продължи Галахър. — Достигат височина десет метра и връхлитат много по-бързо. Вълните в океана се надигат и търкалят само в една посока. Вълните на Големите езера са непредвидими. Завихрят се и кипят като водовъртеж едновременно от всички посоки. Не, сър, виждал съм циклони в Индийски океан, тайфуни в Тихия и урагани в Атлантическия, но ви казвам, няма нищо по-страшно от зимна буря в Големите езера. А нощта, в която „Принсес“ отиде на дъното, беше една от най-страшните.

— За разлика от морето, да маневрираш с кораб в езерата, е почти невъзможно.

— Това е самата истина. В морето корабът може да избяга от бурята. Тук трябва да продължи по курса. — После Галахър му разказа за нощта, когато „Принсес Доу Уан“ се пробил и потънал. Говореше като за някакъв повтарящ се сън. Спомените му не бяха избледнели след двайсет и две години, изминали от трагедията. Всяка подробност беше толкова ярка, сякаш се беше случила вчера. Каза му за страданията, през които бяха преминали с Кейт и как генерал Хуай премръзнал до смърт.

— След като се добрахме до брега, бутнах обратно лодката с тялото му в бушуващите вълни. Повече не го видях и често се чудя дали някой го е намерил.

— Мога ли да ви попитам къде беше корабът? В кое езеро?

Преди да отговори, Галахър закачи рибата на веригата и пак я пусна във водата. После вдигна ръка и посочи на изток.

— Точно там.

Отначало Пит не разбра. Помисли, че Галахър има предвид всяко едно от четирите езера. После му стана ясно.

— В езерото Мичиган ли? Нима „Принсес Доу Уан“ е потънал в езерото Мичиган, недалеч от мястото, където стоим?

— Предполагам, че на около двайсет и пет мили малко на югоизток оттук.

Пит, макар и ликуващ, стоеше като вцепенен. Откритието беше прекалено добро, за да е истина: останките на „Принсес Доу Уан“ и безценният му товар се намират само на двайсет и пет мили разстояние! Той се обърна и изгледа втренчено Галахър.

— Вероятно двамата с госпожа Галахър сте били изхвърлени на сушата някъде наоколо?

— Не сте далеч от истината — усмихна се Галахър. — Точното място е там, където е кеят. Години наред, подтиквани от сантиментални причини, се опитвахме да купим имота, но собствениците не искаха да го продават. Чак след като починаха, децата им ни позволиха да го купим. Разрушихме старата хижа, същата, която ни спаси от замръзване. Беше в лошо състояние, затова на нейно място построихме къщата, която виждате. Смятахме, че ни е даден втори шанс за живот и искахме да прекараме останалите ни години на мястото, където се родихме повторно.

— Защо не потърсихте останките на кораба?

Галахър се изсмя кратко и поклати глава.

— Какво добро щеше да излезе от това? Комунистите все още управляват Китай. Те ще предявят претенции. Щях да съм късметлия, ако бях успял да запазя за себе си дори един гвоздей от някой сандък.

— Можехте и вие да предявите претенции и да станете богат човек.

— Комунистите нямаше да бъдат единствените лешояди, които щяха да се насъберат. В секундата, когато започнех да измъквам онези антики, бюрократите от щатите Уисконсин и Мичиган и федералното правителство щяха да се нахвърлят върху мен. Щях да прекарам повече време по съдилища, отколкото в изваждане на останките и щях да платя повече на адвокати, отколкото да получа нещо.

— Вероятно сте прав — съгласи се Пит.

— Можете да се обзаложите, че съм — изсумтя Галахър. — На младини съм се пробвал в търсене на съкровища. Никога не оправдава усилията. Направиш ли удар, освен че трябва да се занимаваш с държавните служители, ами и останалите търсачи на съкровища започват да те връхлитат като прелетни скакалци. Не, господин Пит, моето богатство е моето семейство. Съкровището няма къде да избяга. Винаги съм си мислел, че когато му дойде времето, някой ще го извади за доброто на хората. А междувременно аз се чувствах напълно доволен и без него.

— Не са много хората, които разсъждават като вас, господин Галахър — каза Пит с уважение.

— Синко, когато станеш на моите години, ще разбереш, че в живота има много по-ценни неща, отколкото това да притежаваш скъпа яхта и реактивен самолет.

Пит се усмихна на възрастния мъж в платнения стол.

— Харесва ми вашето мислене, господин Галахър.

 

 

Иън изчисти улова си, а Кейт настоя Дърк и Джулия да останат за вечеря. Предложи им също и да преспят. Пит беше нетърпелив да се завърне в Манитоуок, да потърси място за щаб на проекта за търсене и да се обади на Сандекър. По време на вечерята двете жени си бъбреха весело на китайски език, а мъжете си разказваха морски истории.

— Капитан Хънт беше ли добър човек?

— Не съм срещал по-добър мореплавател от него. — Галахър погледна с тъга през прозореца към езерото. — Той все още е там. Потъна заедно с кораба. Видях го да стои при щурвала спокоен, все едно че чакаше за маса в ресторант. — После се извърна отново към Пит. — Чувал съм, че сладката вода запазва предметите за разлика от морската, където и разните твари се хранят с телата и останките.

Пит кимна.

— Съвсем наскоро водолази извадиха лека кола, паднала от ферибот преди повече от седемдесет години. Купето й беше все още здраво, в гумите имаше въздух. След като подсушиха карбуратора и двигателя, наляха ново масло и заредиха оригиналния акумулатор, колата запали.

— В такъв случай китайското съкровище би трябвало да е в добро състояние.

— Предполагам, че по-голямата част от него ще бъде, особено предметите от бронз и порцелан.

— Каква гледка ще бъде само — произнесе замечтано Галахър, — да видиш всички онези антики, лежащи там на дъното! — После поклати глава и изтри очите си, които бяха започнали да се навлажняват. — Но сърцето ми ще се скъса при вида на горкия кораб.

— Не се съмнявам — отвърна Пит, — но той е намерил по-благородна смърт от тази да бъде нарязан на парчета в Сингапур.

— Прав сте — съгласи се тъжно Галахър. — Наистина това е по-благородна смърт.