Клайв Къслър
Съкровище (79)

78

5 ноември 1991 година

Рома, щата Тексас

Пет дни по-късно, няколко минути след полунощ, президентският хеликоптер кацна на една малка писта на няколко мили от Рома. Президентът бе придружен от сенатор Пит и Джулиъс Шилър. Веднага щом перките спряха да се въртят и увиснаха неподвижно надолу, адмирал Сандекър се приближи до вратата и ги поздрави.

— Радвам се да те видя, адмирале — каза с приятен глас президентът. — Поздравления за великолепно свършената работа. Макар че, трябва да призная, не мислех, че НЮМА ще се справи.

— Благодаря ви, господин президент — отвърна Сандекър с обичайното си самоуверено изражение. — Ние всички сме благодарни, че вие имахте достатъчно доверие в лудия ни план и му дадохте зелена светлина.

— Страхотен удар, един наистина страхотен удар. — Президентът се обърна и погледна сенатор Пит. — Но трябва да благодарите на сенатора за моята поддръжка. Той може да бъде много убедителен.

След няколко думи между Сандекър и Шилър, всички се качиха по една малка стълба и влязоха през една замаскирана врата в каросерията на огромен тежкотоварен камион с десет колела.

Двама агенти от охраната на президента, облечени в работни дрехи, се качиха в кабината при шофьора. Други четирима се натовариха на един стар и очукан джип „Додж“, който бе паркиран отзад.

Външността на камиона бе прашна и занемарена. Боята бе стара и се лющеше. Но вътрешността на каросерията, с размери четири и половина на два и половина метра, бе превърната в стая, в която имаше малка кухня с бар, както и шест големи кресла. Отстрани горната част на каросерията бе удължена с дъски, а отгоре бе насипан двусантиметров слой чакъл, с който дегизировката ставаше пълна.

Вратата на каросерията се затвори и те се настаниха в удобните кресла, които бяха завинтени към пода. Накрая затегнаха коланите си.

— Извинявам се за неудобния превоз — каза Сандекър. — Но не можем да си позволим да издадем присъствието си тук с хеликоптери, които кацат и излитат от площадката.

— За първи път се возя в камион за чакъл — пошегува се президентът. — Окачването им не може да се сравнява с лимузините „Линкълн“ на Белия дом.

— Преустроили сме шест от тези камиони в транспортни средства за прикритие — обясни Сандекър.

— Удачен избор — засмя се сенаторът, като почука с кокалчетата на пръстите си по металната стена. — Те са пристигнали бронирани.

Усмивката по лицето на президента угасна и той стана сериозен.

— Тайната запазена ли е? — попита той.

Сандекър кимна.

— Не съм видял нищо от наша страна, което да говори обратното.

— Този път няма да имаме никакво изтичане на информация от Белия дом — гарантира Шилър в отговор на завоалирания намек на генерала. — Информационната завеса е непроницаема.

Президентът замълча за миг.

— Имахме страхотен късмет, че се отървахме — каза той накрая. — Тълпата от последователи на Топилцин можеше да побеснее и да тръгне да търси отмъщение, след като разбраха, че той е мъртъв.

— След като шокът отмина — каза Сандекър, — те започнаха да се шляят около хълма, като зяпаха в кратера на експлозията, сякаш той бе свръхестествено явление. Кървавите безредици бяха сведени до минимум поради присъствието на жени и деца, както и поради факта, че най-близките поддръжници и съветници на Топилцин се измъкнаха тихомълком и офейкаха набързо в Мексико. Без водач, уморени и гладни, хората започнаха бавно да се изнизват обратно през границата към техните градове и села.

— Според имиграционните служби — каза Шилър, — няколко хиляди са поели на север, но една трета от тях вече са арестувани.

Президентът въздъхна.

— Добре че поне най-лошото свърши. Ако Конгресът приеме нашия план за подпомагане на Латинска Америка, ще трябва да изминат дълги години преди нашите южни съседи отново да стъпят здраво на краката си.

— А фамилията Капестер? — попита Сандекър. — Как ще се справите с тях?

— Министерството на правосъдието издирва всичките им авоари в страната. — Лицето на президента бе безизразно, но в очите му имаше стоманен блясък. — Това е само между нас, господа, но полковник Холис от нашите Сили за специални операции планира да извърши десантно учение на един остров в Карибско море, който не ще бъде назован. Ако някой от фамилията Капестер се случи да е там… е, това ще бъде твърде лошо за тях.

Сенатор Пит се усмихна саркастично.

— След отстраняването на Язид и Топилцин, нашите външни отношения ще изглеждат доста скучни за известно време.

Шилър поклати отрицателно глава.

— Запушили сме само две пробойни в дигата. Най-лошото тепърва предстои.

— Не предизвиквай съдбата, Джулиъс — каза президентът, вече във весело настроение. — За момента Египет е стабилен и след като президентът Хасан се оттегли по здравословни причини и прехвърли управлението на министъра на отбраната Абу Хамид, мюсюлманските фундаменталисти ще бъдат поставени под огромен натиск да намалят исканията си за ислямско правителство.

— Фактът, че Хала Камил се е съгласила да се омъжи за Хамид също няма да навреди на ситуацията — обобщи сенаторът Пит.

Разговорът бе прекъснат при спирането на камиона. Замаскираната врата бе отворена от външната страна и стълбата поставена на мястото й.

— След вас, господин президент — подкани го Сандекър.

Те стъпиха на земята и се огледаха. Районът бе ограден с обикновена верижна ограда и бе смътно осветен от лампи, окачени на колове, които бяха поставени на голямо разстояние един от друг. На една голяма табелка встрани от входа пишеше: „КОМПАНИЯ ЗА ДОБИВ НА ПЯСЪК И ЧАКЪЛ НА САМ ТРИНИТИ“. С изключение на две машини за товарене на чакъл, една голяма кофа от багер и няколко самосвала и ремаркета, цялата площадка бе пуста.

Частите на силите за сигурност, както и електронното детекторно оборудване, които се намираха под земята, бяха практически невидими за тези, които обикаляха площадката и машините на Сам.

— Може ли да се срещна с мистър Тринити? — попита президентът.

Сандекър поклати глава.

— Страхувам се, че не. Добър човек е този Сам. Истински патриот. След като доброволно прехвърли правата си над историческите предмети на правителството, той тръгна на обиколка по света, като целта му е да играе на всяко едно от стоте най-добри голф игрища в света.

— Той получи компенсация, разбира се.

— Десет милиона долара, освободени от данъци — отвърна Сандекър. — Голям зор видяхме, докато го убедим да ги приеме.

След това Сандекър се обърна и посочи един голям зейнал кратер на няколкостотин метра от тях.

— Останките от хълма Гонгора, сега кариера за чакъл. Ние излязохме на печалба след нашата операция по взривяването на хълма.

Лицето на президента помръкна, когато той се загледа в огромния издълбан кратер, където преди се извисяваше върхът.

— Успяхте ли да изровите Топилцин и Язид?

Сандекър кимна.

— Преди два дни. Прекарахме останките им през трошачката за камъни. Смятам, че те сега са част от пътната настилка на някое шосе.

Президентът изглеждаше удовлетворен.

— Така им се пада на копелетата.

— Къде е тунелът? — попита Шилър, като се оглеждаше наоколо.

— Хей там вътре. — Сандекър направи жест към една поостаряла каравана, която бе превърната в офис. На една рекламна табела на прозореца й бе изписано „Експедитор“.

Четиримата агенти от службите за сигурност бяха вече излезли от джипа и обикаляха района, а другите двама от шофьорската кабина на камиона скочиха на земята и влязоха в офиса, за да извършват рутинна проверка.

След като групата на президента премина през две врати и влезе в малък необзаведен офис в задната част на подвижния дом, Сандекър ги подкани да отидат в средата на стаята и да се хванат за един парапет, който излизаше от пода. Той махна на една телевизионна камера в един от ъглите на тавана. След миг подът започна да се спуска надолу през караваната и те се озоваха под земята.

— Страхотно! — каза Шилър с възхищение.

— Да, наистина — промърмори президентът. — Вече разбирам защо няма изтичане на информация за този проект.

Асансьорът се спускаше надолу през варовика и накрая спря с леко раздрусване на тридесет метра под повърхността на земята. Те слязоха от него и се озоваха в един широк проход, осветен с флуоресцентни лампи. Покрай стените на тунела имаше редица от скулптури, които продължаваха напред докъдето стигаше погледът.

Една жена ги чакаше, за да ги приветства.

— Господин президент — каза Сандекър. — Мога ли да ви представя доктор Лили Шарп, директор на програмата по каталогизирането?

— Доктор Шарп, всички сме ви дълбоко задължени.

Лили се изчерви.

— Страхувам се, че бях само едно малко зъбно колелце в огромния механизъм — отвърна скромно тя.

След като бе представена на Шилър, Лили влезе в ролята си на екскурзовод и те започнаха обиколката си из съкровищата на Александрийската библиотека.

— Проучихме и каталогизирахме 427 различни скулптури — започна да обяснява тя, — които представляват най-добрите произведения на изкуството, като се започне от ранната бронзова епоха през 3000 година преди Христа и се свърши с трансценденталния стил на Византийската епоха в началото на четвърти век. Ако не броим няколкото петна от просмукала се вода, които могат да бъдат отстранени с химикали, мраморните и бронзовите статуи са забележително запазени.

Безмълвен, президентът тръгна по дългия коридор, като често се спираше да погледне с нескрито възхищение великолепните класически скулптури, някои от които на пет хиляди години. Той бе смаян от безчетния им брой. Всяка епоха, всяка династия и империя бяха представени с най-доброто, което техните скулптори бяха създали.

— Аз наистина виждам и докосвам Александрийската музейна колекция — каза той с благоговение. — След експлозията не можех да повярвам, че не е унищожена изцяло.

— Земните трусове вдигнаха малко прах и събориха няколко парчета варовик от тавана — каза Лили, — но древните предмети останаха непокътнати. Вие виждате скулптурите точно както ги е видял за последен път и Юний Венатор през 391 година след Христа.

След близо два часа разглеждане на невероятната изложба, Лили се спря пред последната находка, преди да влезе в главната галерия.

— Златният ковчег на Александър Велики — съобщи тя с приглушен глас.

Президентът се чувстваше така, сякаш щеше да се срещне с Господа. Той колебливо се приближи до златното вечно жилище на един от най-великите лидери, които светът бе познавал някога и се взря през кристалните прозорчета.

Македонците бяха положили своя цар в неговото церемониално бойно облекло. Бронята и шлемът му бяха от чисто злато. Персийската коприна, от която някога бе направена туниката му, бе почти изчезнала, изгнила след близо двадесет и четири века. Всичко, което бе останало от великия герой на романтичните легенди, бяха костите му.

— Клеопатра, Юлий Цезар, Марк Антоний, всички те са стояли пред ковчега и са гледали останките му — продължи лекцията си Лили.

Един по един те се изредиха пред ковчега, като не можеха да повярват на очите си, че виждат всичко това. След като свършиха, Лили ги поведе към голямата галерия хранилище.

Близо тридесет души работеха усърдно. Неколцина разглеждаха съдържанието на дървените каси, подредени една върху друга в средата на помещението. Картини, изцапани и замърсени, но които подлежаха на възстановяване, заедно с нежните предмети, издялани от слонова кост или мрамор, или излята от злато, сребро или бронз, се каталогизираха и се опаковаха в нови каси, за да бъдат транспортирани на безопасно място в един комплекс от сгради в Мериленд, където щяха да бъдат реставрирани и съхранявани.

Голяма част от археолозите, преводачите и експертите по съхраняване на древни исторически предмети внимателно пренасяха бронзовите цилиндрични тръби, които съдържаха хиляди древни книги, превеждаха медните етикети към тях и описваха тяхното съдържание. Цилиндрите и техните крехки свитъци бяха опаковани със същото грижливо внимание за транспортиране до Мериленд за проучване и изследване.

— Ето го. — Лили гордо посочи с ръка хранилището. — Досега открихме пълните произведения на Омир, много от изгубените учения на великите гръцки философи, ранни писания на иврит, ръкописи и исторически данни, които хвърлят нова светлина върху християнството. Карти, показващи неизвестни преди гробници на древни царе, местонахождението на отдавна изчезнали търговски центрове, включително Таршиш и Шеба, както и геологически карти на мини и отдавна забравени нефтени находища. Ще бъдат запълнени огромни празнини в хронологията на древните събития. Историята на финикийците, микенците, етруските, както и на цивилизации, за чието съществуване има само устни предания, всички те са тук, описани с големи подробности. Ако могат да бъдат реставрирани, картините ще ни дадат истинска представа за това как са изглеждали безсмъртните личности на древния свят.

За миг президентът като че ли не можеше да продума. Бе онемял. Съзнанието му не можеше да възприеме огромните мащаби на историческото наследство, което лежеше пред очите му. Като изкуство, то бе безценно. Като знание, неговата стойност бе неизчислима.

Накрая той попита с притихнал глас:

— За колко време ще свършите работата си тук?

— Първо ще преместим свитъците, след това картините — отвърна Лили. — Последни ще бъдат пренесени скулптурите. Като работим денонощно, надяваме се да изпразним коридора и галерията и да пренесем благополучно цялата колекция в Мериленд до Нова година.

— Близо шестдесет дни — каза Сандекър.

— А консервацията и превеждането на свитъците?

Лили сви рамене.

— Консервацията ще отнеме много време. На базата на ограничения ни бюджет, прогнозата ни е, че ще са ни необходими около двадесет до петдесет години, за да преведем всичко и да получим пълна представа за това, което притежаваме.

— Не се притеснявайте за фондовете — каза развълнувано президентът. — Проектът ще получи първостепенен приоритет. Лично аз ще се погрижа за това.

— Не можем повече да залъгваме международната общественост, че тези великолепни съкровища са били унищожени — предупреди Шилър. — Ние трябва да излезем с официално съобщение, и то скоро.

— Съвършено вярно — каза сенатор Пит. — Бурните протести, които се надигнаха в страната, както и острата критика от чуждите правителства, не са намалели нито за миг след експлозията.

— Разкажете ми за това — промърмори сухо президентът. — Проучванията на общественото мнение сочат, че популярността ми е спаднала с петнадесет пункта. Конгресът не спира да ме критикува, освен това няма лидер на чужда държава, който да не иска да ми одере кожата.

— Извинете, че се намесвам, господа — каза Лили колебливо, — но ако можете да удържите положението още десетина дни, мисля, че участващите в този проект и аз ще можем да направим един изключителен филм и видеолента, в които ще заснемем най-ценните находки.

Сенатор Пит погледна президента.

— Мисля, че доктор Шарп току-що ни даде една страхотна идея. Драматично разкритие от Белия дом, придружено от документален филм — това звучи фантастично.

Президентът вдигна ръката на Лили и я потупа.

— Благодаря ви, доктор Шарп. Вие току-що направихте живота ми малко по-лесен.

— Размишлявали ли сте за това, каква ще бъде по-нататъшната съдба на древните предмети? — попита Сандекър, като не си правеше труд да прикрие раздразнението в гласа си.

Президентът се усмихна широко.

— Ако мога да убедя Конгреса да отпусне фондовете, а аз съм напълно сигурен, че ще мога, в парка Мел във Вашингтон ще бъде построена сграда, точно копие на Александрийската библиотека и в нея ще бъдат изложени всички предмети, които Юний Венатор е донесъл в Америка от Египет, плюс древни находки от двете Америки. И ако другите страни пожелаят да разгледат тяхното наследство, ние с удоволствие ще им го заемем, за да го изложат на показ у тях. Но то ще си остане собственост на американския народ.

— О, благодаря ви, господин президент! — ахна Лили. От радост тя го прегърна с ръце, без да се стеснява.

Адмирал Сандекър разтърси ръката му.

— Благодаря ви, сър. Мисля, че вие току-що изпълнихте желанието на целия американски народ.

Шилър се наведе и зашушука в ухото на Лили.

— Направете така, че първо да бъдат преведени геологическите данни. Ние можем да запазим за себе си произведенията на изкуството, но знанията трябва да бъдат поделени със света.

В отговор Лили просто кимна.

След като треската на вълнението отмина и въпросите понамаляха, Лили поведе групата на президента към един от ъглите на галерията, където до една сгъваема масичка седяха Пит и Джордино в компанията на един преводач от гръцки и латински, който разучаваше етикета на един цилиндър с увеличително стъкло.

Президентът ги позна и бързо се приближи до тях.

— Радвам се да те видя жив и здрав, Дърк — каза той с топла усмивка. — От името на благодарната нация бих искал да ти благодаря за този удивителен подарък.

Пит се изправи на крака, като силно се подпираше на един бастун.

— Мога само да се радвам, че всичко завърши добре. Ако не беше моят приятел Ал и полковник Холис, аз щях да си остана под хълма Гонгора.

— Би ли разсеял мистерията? — попита Шилър. — Как узна, че съкровищата на библиотеката са под този по-нисък хълм, а не под по-високия Гонгора?

— Не бих имал нищо против да си призная — каза президентът, — че ти здравата ни изплаши. Всичко, за което си мислехме тогава, бе „Какво ще стане, ако той вдигне във въздуха не този хълм, който трябва?“.

— Извинявам се за това, че не бях ясен — отговори Пит. — За нещастие, нямаше никакво време за многословни обяснения, за да успокоя страховете на всички. — Той направи пауза и се усмихна широко на баща си. — Много се радвам, че всички вие ми повярвахте. Никога не е имало истинско съмнение за мястото, където е било заровено съкровището. Описанието на Юний Венатор, което бе гравирано на плочата, намерена от Сам Тринити, казваше: „Застанете на север и погледнете право на юг към скалата до реката“. Когато застанах на север от Гонгора и погледнах право на юг, открих, че скалата в Рома се намираше на близо половин километър вдясно от мен в западна посока. Затова се преместих по на запад и малко на север, докато не стъпих на първия хълм, който съвпадаше с описанието на Венатор.

— Как се нарича? — попита сенаторът.

— Този хълм? — Пит вдигна ръце с неопределен жест. — Доколкото знам, той няма име.

— Сега вече има — каза президентът, смеейки се. — Веднага щом доктор Шарп ми позволи да съобщя за откриването на най-великото съкровище в историята на човечеството, ние ще го наречем „Безименни“.

 

 

Утринната мъгла се вдигаше от реката и зората на новия ден огряваше долината на Рио Гранде, когато президентът и придружаващите го лица се върнаха във Вашингтон, изпълнени с благоговение от това, което бяха видели.

Пит и Лили седяха на върха на хълма Безименни и вдишваха влажния утринен въздух. Те наблюдаваха как светлините на Рома угасват една след друга. Градчето изглеждаше като картина на Грант Ууд.

Лили го погледна в очите и се усмихна. В очите му сега нямаше онзи израз на твърдост и решителност. Сега те бяха само нежни и замислени. Слънчевите лъчи погалиха лицето му. Той не ги забеляза, почувства само топлината им. Тя знаеше, че мислите му се рееха нейде в миналото.

Успяла бе да разбере, че той бе мъж, когото никоя жена не можеше напълно да притежава. Неговата любов бе неизвестното предизвикателство, което се криеше зад хоризонта, мистерията, която го примамваше с песента на сирени, която само той чуваше. Той бе мъж, който оставяше у жените красиви спомени за страстни романси, но който никога нямаше да се ожени. Тя знаеше, че връзката им бе мимолетна и бе твърдо решена да се възползва от всеки останал за нея миг, докато един ден не се събудеше, за да открие, че той е заминал да търси енигмата, която го чака зад хоризонта.

Лили седна срещу него и опря глава на рамото му.

— Какво пишеше на етикета?

— Етикет?

— Онзи етикет на свитъка, който така бе погълнал вниманието ви с Ал.

— Примамлива следа, водеща към други находки — тихо каза той, като все още гледаше в далечината.

— Къде?

— Под водата. Свитъкът бе озаглавен „Регистрирани корабокрушения с ценни товари“.

Тя го погледна.

— Карта на потънали съкровища.

— Винаги има някъде съкровище — каза той с далечен глас.

— И ти ще го откриеш?

Той се обърна и се усмихна.

— Поне мога да се опитам. За нещастие, чичо Сам рядко ми дава време за това. Все още ми предстои да претърсвам бразилските джунгли за златния град Елдорадо.

Тя му хвърли загадъчен поглед, след което легна по гръб и зарея поглед в угасващите звезди.

— Чудя се къде ли са погребани?

Той бавно прогони виденията за потънали съкровища и погледна надолу към нея.

— Кои?

— Древните смелчаги, които са помогнали на Венатор да спаси колекцията на Библиотеката.

Той поклати глава.

— Човек трудно може да отгатне мислите на човек като Венатор. Той може да е погребал византийските си другари на произволно място оттук до реката.

Тя постави нежно ръка на главата му и го придърпа надолу към нея. Техните устни се срещнаха и се притиснаха плътно за няколко мига. Един ястреб се завъртя над тях в оранжевото небе, но след като не видя нищо апетитно, махна с крила и отлетя на юг към Мексико. Очите на Лили се отвориха и тя го придърпа обратно, като се усмихваше свенливо.

— Мислиш ли, че те биха имали нещо против?

Пит я погледна с любопитство.

— Да имат против какво?

— Ако се любим над техния гроб. Те може да са погребани точно под нас.

Той я прегърна и двамата се претърколиха, докато тя не застана отдолу, а той отгоре. Погледите им се срещнаха. Тогава устните му се разтеглиха в закачлива усмивка.

— Не мисля, че биха възроптали. Със сигурност знам, че аз не бих.