Клайв Къслър
Съкровище (28)

27

Часовникът на Исмаил показваше седем часа и петдесет и осем минути. Той залегна зад малък сребрист смърч и надзърна към вилата. Над един от двата комина се виеше дим от камината, а от отдушниците на парното отопление излизаше пара. Той знаеше, че Камил става рано и е добра готвачка. Правилно предположи, че тя вече е будна и приготвя закуска за хората, които я охраняваха.

Той беше дете на пустинята и не беше свикнал с вледеняващия студ, който го сковаваше. Искаше му се да се изправи, да размаха ръце и да потропа с крака. Пръстите на краката му го боляха, а пръстите на ръцете му бяха започнали да се вкочаняват в ръкавиците. Силната болка, която студът му причиняваше, изпълваше цялото му съзнание и забавяше реакциите му. Неусетно го обзе страх, страх, че може да провали цялата операция и да умре напразно.

На Исмаил му липсваше опит и това започваше да личи. В решаващата фаза на операцията той изпитваше несигурност. Изведнъж се запита дали омразните американски свини не бяха научили по някакъв начин или пък подозираха за неговото присъствие.

Седем и петдесет и девет. Той хвърли поглед към микробуса, спрян точно при разклонението на пътя. Хората от охраната в топлата вила сменяха колегите си, сгушени в микробуса, на всеки четири часа. Двамата сменници всеки момент щяха да излязат и да изминат стоте метра, които деляха вилата от микробуса.

Исмаил насочи вниманието си към пазача, който обикаляше из двора по добре утъпкана пътека в снега. Той приближаваше към дървото, зад което се беше скрил. При всяко негово издишване от устата му излизаха облаци пара. Очите му зорко оглеждаха наоколо за признаци на нещо необичайно.

Еднообразието и острият студ не бяха намалили бдителността на агента от секретните служби. Погледът му обхождаше целия район напред-назад, като радар. Оставаше по-малко от минута, преди да забележи следите от стъпките на Исмаил в снега.

Исмаил изруга тихо под нос и се притисна още по-плътно към покритата със сняг земя. Знаеше, че е страшно уязвим. Боровите иглички, които го скриваха от чужди погледи, не можеха да спрат куршуми.

Осем нула нула. Почти на минутата предната врата на вилата се отвори и двама мъже излязоха навън. Носеха вълнени скиорски шапки и ватирани грейки. Те машинално оглеждаха снежния пейзаж, докато вървяха по пътя и тихо разговаряха.

Планът на Исмаил беше да изчака смяната да стигне до микробуса и да убие четиримата агенти от охраната наведнъж. Но той не беше преценил добре действията си и беше заел позиция твърде рано. Двамата мъже бяха изминали не повече от петдесет метра по пътя, когато агентът, който обхождаше вилата, забеляза стъпките на Исмаил.

Той спря и вдигна предавателя към устата си. Думите му бяха прекъснати от поредица силни гърмежи от автомата „Хеклер & Кох МР5“ на Исмаил.

Началото на неговия недообмислен план беше лошо. Един професионалист би застрелял пазача с единичен изстрел между очите от полуавтоматична пушка със заглушител. Исмаил надупчи грейката на пазача в областта на гърдите с десет куршума; поне още двадесет се изсипаха в гората зад него.

Като обезумял, един от арабите започна да мята гранати към микробуса, а друг започна да стреля по страничните му врати. Повечето терористи не бяха в състояние да проведат майсторски подготвено нападение. Детайлното обмисляне им беше толкова чуждо, колкото и течният сапун. Спаси ги само щастливата случайност. Една от гранатите успя да разбие предното стъкло и избухна със силен гръм. Последвалата експлозия нямаше нищо общо със специалните ефекти, показвани по филмите. Резервоарът за гориво не избухна и не се превърна в огнено кълбо. Каросерията на микробуса се изду и се пръсна, като че ли бомбирал компот от череши беше избухнал в консервна кутия.

Двамата агенти, които се намираха вътре, загинаха на място.

Възбудени от жажда за кръв, двамата убийци, нито един от които не беше по-възрастен от двадесет години, продължиха да обстрелват разбития микробус, докато пълнителите на автоматите им се изпразниха, вместо да насочат стрелбата си към двамата агенти на пътя, които се прикриха зад дърветата и откриха точен огън с техните автомати „Узи“, който бързо ги покоси.

След като правилно прецениха, че на техните колеги в микробуса вече с нищо не може да се помогне, те започнаха да се оттеглят към вилата, като бягаха странично, опрели гърбове, а единият влезе в престрелка с Исмаил, който беше намерил прикритие зад голяма, обрасла с мъх скала.

Объркването провали стратегията на Исмаил.

Останалите десетима терористи трябваше да разбият задната врата, щом чуеха, че Исмаил е открил огън, но загубиха ценно време, докато прегазиха с мъка достигащия до коленете им сняг. Тяхното нападение закъсня и агентите, които се намираха във вилата, успяха да ги приковат към земята.

Един от арабите намери временно прикритие зад северната стена на вилата. Той изтегли щифта на една граната и я запрати към голям плъзгащ се прозорец. Тъй като не беше преценил добре дебелината на двойните стъкла, гранатата отскочи и се търколи обратно. Едва остана време по лицето му да се изпише ужас преди експлозията да го разкъса.

Двамата агенти изкачиха лазешком стъпалата и стремително се хвърлиха през вратата. Арабите ги обсипаха с град от куршуми, който улучи единия от мъжете в гърба и го повали, като през прага останаха да стърчат само краката му. Той бързо беше издърпан вътре и вратата се затръшна точно в момента, в който три дузини изстрели и една граната я разбиха на трески.

От прозорците се посипа дъжд от ситни стъкълца, но дебелите дървени трупи с лекота устояха на яростната атака. Агентите успяха да повалят още двама от хората на Исмаил, но останалите приближаваха на прибежки, като използваха за прикритие боровите дървета и скалите. Когато достигнаха на около двадесет метра от вилата, те започнаха да мятат гранати през прозорците.

Вътре един от агентите грубо тласна Хала в студена камина. Той тъкмо буташе към огнището едно писалище, с което да я закрие, когато няколко куршума, изстреляни през прозореца, рикошираха в каменната полица над камината и попаднаха във врата и рамото му. Хала не видя това, но чу шума от строполяването на тялото му върху дървения под.

Действието на гранатите беше смъртоносно. На близко разстояние осколките нанасяха далеч по-голяма вреда на човешкото тяло, отколкото куршум от пушка. Агентите можеха да се отбраняват само с единични, точно прицелени изстрели, но тъй като не бяха предвидили такова масирано нападение, от малобройните им амуниции бяха останали само няколко пълнителя.

Веднага след първите изстрели на Исмаил бе излъчен зов за помощ, но молбата за спешно съдействие бе предадена в Управлението на секретните служби в Денвър и бе загубено ценно време преди службата на местния шериф да бъде уведомена и техните групи организирани.

В килера избухна граната, която възпламени кутия с разредител за боя. След нея се запали метална туба с бензин, който се използваше за зареждане на снегохода и скоро една цяла страна от вилата бе обхваната от пламъци.

С разрастването на пожара стрелбата стихна. Арабите предпазливо затегнаха обръча. Те се прегрупираха в рехав кръг около вилата; всички автомати бяха насочени към вратите и прозорците. Терористите търпеливо изчакваха непоносимата топлина да прогони навън оцелелите.

Само двама агенти от секретните служби все още се държаха на крака. Останалите лежаха проснати на кървави купчини между изпотрошените мебели. Огнената стихия бързо се пренесе в кухнята и нагоре по стълбите, където обхвана спалните на втория етаж. Вече нямаше никаква надежда огънят да бъде потушен. Скоро и горещината стана нетърпима за бранителите на долния етаж.

Из долината се разнесе вой на сирени, който долиташе откъм града и с всеки изминал момент се усилваше.

Единият агент отмести писалището, което прикриваше застаналата в камината Хала и като я накара да се сниши на ръце и колене, я поведе към ниския прозорец.

— Хората на местния шериф пристигат — бързо изрече той. — Веднага щом терористите насочат огъня си към тях, ще се опитаме да се измъкнем, преди да се опечем.

Хала успя само да кимне. Тя едва го чуваше. Тъпанчетата на ушите я боляха от оглушителния тътен на гранатите. Очите й бяха насълзени и тя притисна към носа и устата си кърпичка, за да се предпази от миризмата на гъстата завеса от дим.

Исмаил лежеше отвън проснат по корем и стискаше здраво своя автомат „Хеклер & Кох“, разкъсван от колебание. Вилата бързо се беше превърнала в горяща факла, през прозорците й излизаха пламъци и кълба дим. Ако вътре все още имаше живи хора, те трябваше да се опитат да се измъкнат в следващите няколко секунди, иначе щяха да загинат.

Но Исмаил не разполагаше с време. През дърветата вече се виждаха червените и сини сигнални лампи на една от колите на шерифската служба, която се носеше по шосето.

От групата му, която в началото наброяваше дванадесет души, бяха останали седем, заедно с него. Ако имаше ранени, те трябваше да бъдат доубити, вместо да попаднат в ръцете на служителите от американското разузнаване, които щяха да ги разпитват. Той извика на хората си да се изтеглят от вилата и те бързо се отправиха към разклонението, което извеждаше на шосето.

Първата кола с пълномощници на шерифа, която пристигна, занесе и спря, като блокира пътя към вилата. Докато единият докладваше по радиостанцията, неговият партньор предпазливо отвори вратата и с револвер в ръка внимателно огледа микробуса и горящата вила. Те трябваше само да наблюдават, докладват и чакат за подкрепления.

При сблъсъци с въоръжени и опасни престъпници това беше разумна тактика. За нещастие тя беше неприложима, когато се касаеше за малка армия от добре окопали се терористи, които откриха унищожителен огън, направиха колата на решето и убиха двамата пълномощници, без да им дадат възможност да реагират.

По сигнал на един от агентите, който надничаше иззад прозореца, Хала бе повдигната и безцеремонно хвърлена вън на земята. Хората от секретните служби я последваха, сграбчиха я бързо за ръцете и като се препъваха и залитаха в снега, се затичаха напряко към шосето.

Едва бяха успели да изминат тридесетина крачки, когато един от хората на Исмаил ги забеляза и нададе предупредителен вик. Към дърветата се посипаха изстрели и около оцелелите бегълци започнаха да падат клонки. Единият от агентите внезапно разпери ръце нагоре, като че ли искаше да сграбчи небето, направи олюлявайки се няколко крачки и падна по лице в снега.

— Искат да ни отрежат пъти към шосето — извика другият агент. — Вие се опитайте да се доберете до него. Аз ще остана тук и ще ги задържа.

Хала понечи да каже нещо, но агентът рязко я завъртя и грубо я тласна напред към пътя.

— Бягайте, дявол да го вземе, бягайте! — изкрещя той.

Но видя, че вече е твърде късно. Всяка надежда за бягство беше напразна. Те бяха поели в погрешна посока, право към две лимузини „Мерцедес-Бенц“, спрени в гората край пътя. Смаян, той осъзна, че това са колите на терористите. Нямаше никакъв избор. Ако не успееше да ги спре, би могъл поне да ги задържи достатъчно дълго, за да може Хала да спре някоя попътна кола. В самоубийствен опит, агентът се спусна към арабите, без да сваля пръста си от спусъка на своя „Узи“, като крещеше всички възможни сквернословия, които беше научил през живота си.

За момент Исмаил и неговите хора се вцепениха при вида на мъжа, който приличаше на развилнял се демон. Колебанието им продължи цели две секунди, преди да се съвземат и да обсипят храбрия агент от секретните служби с куршуми от дълги откоси, които го повалиха в движение.

Но не и преди той да убие трима от тях.

Хала също видя колите. Тя видя и терористите, които се втурнаха към тях. Зад себе си чу оглушителния залп. Като се давеше и дишаше тежко, с обгорели дрехи и опърлена коса, тя успя със залитане да премине през плитък ров, преди да се строполи върху твърдата земя.

Повдигна леко глава и откри, че се взира в черен асфалт. Тя се изправи и се затича, като си даваше сметка, че само отлага неизбежното, съзнавайки с ужасна яснота, че само след няколко минути ще лежи мъртва.