Клайв Къслър
Съкровище (38)

37

Капитан Оливър Колинс почука с пръст барометъра на мостика и присви очи, за да види стрелката, която крайбрежните светлини едва огряваха. Барометърът показваше хубаво време и капитанът изруга под носа си. Да имаше една буря сега, мислеше си той, корабът нямаше да може да напусне пристанището. Капитан Колинс бе първокласен моряк, но слаб познавач на човешката душа.

Сюлейман Азис Амар щеше да заповяда „Лейди Фламбъро“ да отплава дори и в разгара на ураган със скорост деветдесет възела.

Амар седеше напрегнат на капитанското място зад прозорците на мостика и избърса потта от врата си, която беше започнала да капе от брадата му. Маскировката бе цяло мъчение във влажния климат, както и ръкавиците, които постоянно носеше, но той стоически понасяше тези неудобства. Ако отвличането се провалеше и той успееше да избяга, международните разузнавателни служби никога нямаше да могат да го идентифицират било то чрез свидетели, или по отпечатъци от пръсти.

Един от неговите хора бе поел щурвала и гледаше очаквателно към него през тъмния мостик. Други двама пазеха вратите, водещи към мостика. Техните пистолети бяха насочени към Колинс и първи офицер Фини, който стоеше до кормчията на Амар.

Приливът бе дошъл и корабът започна да се върти около котвата си, докато носът му не се насочи към залива. Амар за сетен път огледа с бинокъла си пристанището и доковете и след това направи знак на Фини, докато говореше по едно малко радио.

— Сега — нареди той — вдигайте котва и организирайте групите за принудителен труд.

Със сгърчено от гняв лице Фини погледна умоляващо към Колинс за някакъв знак за съпротива. Но капитанът сви леко рамене и първият офицер неохотно подаде команда за вдигане на котвата.

Две минути по-късно котвата, от която капеше тиня от дъното на пристанището, се появи от тъмната вода и бе прикрепена здраво към шлюза. Кормчията стоеше до щурвала, но не се помръдна въобще, за да хване ръкохватките. При съвременните кораби ръчното управление се използва главно при бурно време и когато корабът се командва от лоцмани при влизане и излизане от пристанище. Фини бе този, който направляваше кораба и регулираше скоростта от един пулт, свързан чрез оптични влакна с автоматичната система за управление на кораба. Той следеше зорко също така и екрана на радара.

Веднага щом корабът напусна пристанището, рулят бе поставен на автопилот и позвъняването по телеграфа за „Бавен напред“ до главния инженер в машинното бе започнало бързо да се превръща по-скоро в традиция, отколкото в необходимост.

Движейки се подобно на привидение в тъмнината на нощта, като очертанията му се виждаха само когато препречваха пътя на светлините от отсрещния бряг, „Лейди Фламбъро“ се плъзгаше през изпълненото с кораби пристанище, неразличим и незабележим. Дизеловият му двигател тихо боботеше, докато големите гребни винтове от бронз пореха водата.

Подобно на призрак, който пипнешком търси пътя си между паметните плочи на гробище, корабът закриволичи около другите закотвени кораби и зави в тесния канал, който водеше в открито море.

Амар вдигна телефона на мостика и се обади в свързочната стая.

— Има ли нещо? — попита кратко той.

— Все още нищо — отговори човекът, който следеше радиочестотите на уругвайските крайбрежни патрулни катери.

— Прехвърли всички сигнали към високоговорителите на мостика.

— Слушам.

— Един малък съд пресича курса ни точно пред носа — съобщи Фини. — Трябва да му дадем път.

Амар опря дулото на автоматичния си пистолет в долната част на черепа му.

— Поддържай курса и скоростта.

— Ще се блъснем — запротестира Фини. — Корабът няма светлини. Те не могат да ни видят.

Единственият отговор на Амар бе да притисне още по-силно дулото на пистолета.

Сега те ясно виждаха приближаващото се корабче. Това бе една голяма моторна яхта, построена по специална поръчка. Колинс прецени, че размерите й са около четиридесет метра дължина и осем метра ширина. Тя бе красива и елегантна и бе окъпана в светлина. На борда имаше парти и хората разговаряха на групи или танцуваха на просторните й открити палуби. Колинс с ужас установи, че антената на радара не се въртеше.

— Пуснете сирената с пълна мощност — настоятелно помоли той. — Предупредете ги, докато все още имат шанс да ни дадат път.

Амар не му обърна никакво внимание.

Секундите отминаваха бързо под булото на страха и сблъсъкът стана неизбежен. Хората, които се забавляваха на яхтата и човекът на щурвала въобще не видяха огромното стоманено чудовище, което изскочи от мрака и връхлетя върху тях.

— Нечовешко — изохка Колинс. — Това е нечовешко.

„Лейди Фламбъро“ се вряза с носа си в десния борд на голямата яхта. При сблъсъка на двата метални корпуса не се чу нито стържене, нито остро изскърцване. Хората на мостика на туристическия кораб усетиха само леко потрепване, когато четириетажният нос прегази по-малкия съд почти потопявайки го, преди да разцепи корпуса му на две.

Ударът бе с такава унищожителна сила, с каквато парен чук би премазал детска играчка.

Колинс стоеше със стиснати юмруци до парапета на предния мостик и бе вперил ужасен поглед в мястото на трагедията. Той ясно чуваше виковете на изпадналите в паника жени, когато разцепените нос и кърма на яхтата застъргаха по страните на корпуса на „Лейди Фламбъро“, преди да потънат след това на по-малко от петдесет метра зад кърмата. Тъмната повърхност на дирята, която туристическият кораб оставяше след себе си, бе осеяна с човешки тела и отломки от яхтата.

Неколцина от нещастните пътници, които бяха изхвърлени зад борда, се мъчеха да се отдалечат с плуване, докато ранените сграбчваха всичко, което можеше да им помогне да се задържат над водата. След малко всички изчезнаха в нощта.

Ярост и омраза се надигнаха в гърлото на Фини:

— Мръсен долен убиец! — заплю той Амар.

— Само Аллах може да предвиди непредвидимите неща — каза Амар с далечен и безразличен глас. Той бавно отдръпна автоматичния пистолет от черепа на Фини. — Веднага щом излезем от канала, поеми курс сто петдесет и пет магнитни градуса и включи на автопилот.

С лице, посивяло под тропическия загар, Колинс се обърна и застана лице в лице с Амар.

— За бога, обадете се по радиото на уругвайската крайбрежна спасителна служба и им дайте възможност да спасят онези бедни хора.

— Никакви съобщения.

— Не е нужно те да знаят кой е изпратил съобщението.

Амар поклати глава.

— За по-малко от час, след като местните власти бъдат уведомени за инцидента, ще бъде предприето разследване от силите за сигурност. Нашето отсъствие ще бъде бързо разкрито и те ще се спуснат по петите ни. Съжалявам, капитане, но всяка морска миля, която оставяме зад кърмата между нас и Пунта дел Есте е от критична важност. Отговорът е „не“.

Онемял, Колинс се взря в очите на Амар, докато изуменото му съзнание се мъчеше да се ориентира. След малко той каза:

— Каква цена трябва да бъде платена, преди да освободите моя кораб?

— Ако вие и вашият екипаж изпълнявате нарежданията ми, нито един от вас няма да пострада.

— А пътниците, президентите Де Лоренцо и Хасан и техните екипи? Какви са ви плановете за тях?

— В края на краищата те ще бъдат откупени. През следващите десет часа обаче всички те ще си поизцапат ръцете.

Колинс бе обзет от горчивината на пълната безпомощност, но гласът му бе спокоен.

— Вие не възнамерявате да ги държите като заложници срещу пари.

— Освен че сте морски капитан, да не би да четете и мислите на хората? — попита Амар с безучастен интерес.

— Не е необходимо човек да е антрополог, за да види, че вашите хора са родени в Близкия изток. Моето предположение е, че възнамерявате да убиете египтяните.

Амар се усмихна вяло.

— Аллах решава човешката съдба. Аз само изпълнявам инструкциите си.

— Инструкции от кого?

Преди Амар да може да отговори, по високоговорителите на мостика прозвуча един глас.

— Среща приблизително на нула-две-тридесет, командире.

Амар потвърди приемането на съобщението по портативния си предавател. След това той погледна Колинс.

— Няма вече време за приказки, капитане. Имаме да свършим много неща до зазоряване.

— Какви са плановете ви за моя кораб? — настоя Колинс. — Вие ми дължите отговор на този въпрос.

— Да, разбира се, дължа ви го — промърмори машинално Амар, като умът му вече работеше върху друга задача. — Утре вечер по това време международните информационни агенции ще съобщят, че „Лейди Фламбъро“ е обявен за изчезнал и че се предполага, че той е потънал някъде в океана на двеста фатома дълбочина с целия екипаж и пътници.