Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Дърк Пит (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Treasure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клайв Къслър. Съкровище

ИК „Димант“, Бургас, 1995

Технически редактор: Тодор Димов

Коректор: Росица Спасова

Художник на корицата: Буян Филчев

ISBN: 954-8472-13-9

История

  1. — Добавяне

64

Пит отказа да лети до дома на носилка. Той седеше в един удобен стол във военния самолет, качил крака върху седалката срещу него, и зяпаше през прозореца към острите, покрити с бели калпачета сняг върхове на Андите. Далеч вдясно той виждаше зелените плата, които бележеха началото на нископланинския масив в Бразилия. Два часа по-късно в далечната сива мараня той съзря очертанията на пренаселения град Каракас, след което се загледа в линията на хоризонта, където тюркоазният цвят на Карибско море се срещаше с кобалтовосиния на небето. От дванадесет хиляди метра височина, набраздената от вятъра вода изглеждаше като плосък лист крепирана хартия.

Транспортният реактивен самолет на военновъздушните сили, чието предназначение бе да превозва важни личности, имаше твърде малки вътрешни размери — вътре в него Пит не можеше да се изправи в цял ръст — но бе изключително луксозен. Пит имаше чувството, че седи във вътрешността на скъпоструваща играчка на богаташко дете.

Баща му не бе в приказливо настроение. Сенаторът прекара по-голямата част от полета, като преглеждаше разни книжа от едно куфарче и съставяше доклада си за президента.

Разговорът бе не само откъслечен, но и едностранен. Когато Пит попита как се бе получило така, че баща му се бе озовал на „Лейди Фламбъро“ в Пунта дел Есте, сенаторът не си направи труда да вдигне глава, когато отговори:

— Президентска мисия — кратко каза той, като прекрати всякакви други въпроси по тази тема.

Хала също се бе усамотила, погълната от работа. Тя се беше залепила за радиотелефона на самолета и изстрелваше купища инструкции до помощниците си в сградата на Обединените нации в Ню Йорк. Единствената й реакция на това, че Пит бе в същия самолет, бе една бегла усмивка, когато погледите им случайно се срещнаха.

Колко бързо забравят, лениво си помисли Пит.

Той обърна посоката на мислите си към съкровищата на Александрийската библиотека. Понечи да отнеме монопола на Хала върху телефона, за да научи от Йегър докъде са стигнали, но се отказа и удави любопитството си в сухо мартини, любезно поднесено му от стюарда на самолета. Реши да почака и да научи каквото имаше да се научава лично от Лили и Йегър.

Коя е била реката, по която е плавал Венатор, преди да зарови безценните предмети? Това би могло да бъде всяка една от хилядата реки, които се вливат в Атлантика между Свети Лаврентий в Канада и Рио де ла плата в Аржентина. Или не съвсем. Йегър бе предположил, че „Серапис“ е поел вода и е спрял за ремонт до брега, където по-късно щеше да се разположи щата Ню Джърси. Неизвестната река трябваше да е някъде на юг, много по на юг от реките, които се вливат в залива Чесапийк.

Възможно ли е Венатор да е вкарал флотата си в Мексиканския залив и да е тръгнал нагоре по Мисисипи? Днешната река трябва да е далеч по-различна от това, което е била преди хиляда и шестстотин години. Може да е тръгнал по Ориноко във Венецуела, по която може да се плава в продължение на двеста мили. Или може би Амазонка?

Той остави мислите му да се реят, като съзнаваше иронията, която се съдържаше във всичко това. Ако заровените предмети на Библиотеката бъдеха открити, то тогава пътуването на Юний Венатор до двете Америки щеше да стане неопровержим факт, което означаваше, че учебниците по история трябваше да бъдат основно преработени и допълнени с нови глави.

Бедните Лийф Ериксон и Христофор Колумб щяха да бъдат понижени и записани в графата „и други“.

Мечтите на Пит бяха прекъснати от стюарда, който му казваше да затегне предпазния си колан.

Вече се смрачаваше. Самолетът заби нос надолу и започна дългото си спускане към военновъздушната база Андрюс. Трепкащите светлини на Вашингтон се изнизаха под тях и не след дълго Пит се намери да куцука надолу по стъпалата от самолета, като се подпираше на един бастун, набързо огънат от алуминиева тръба, който признателният екипаж на „Лейди Фламбъро“ му бе подарил. Той стъпи на бетона на почти същото място както при пристигането си от Гренландия.

Хала слезе долу да се сбогува. Тя продължаваше със самолета до Ню Йорк.

— Ти се превърна в един скъп спомен, Дърк Пит.

— Така и не успяхме да отидем на вечеря заедно.

— Следващият път, когато си в Кайро, ще те поканя аз.

Сенаторът дочу и се приближи.

— Кайро, мис Камил? Не Ню Йорк?

Хала му отвърна с усмивка, достойна за красивата Нефертити.

— Подавам си оставката като генерален секретар и се връщам вкъщи. Демокрацията умира в Египет. Ще мога да направя много повече за нейното съживяване, ако работя сред моя народ.

— Ами Язид?

— Президентът Хасан се зарече да го постави под домашен арест.

Лицето на сенатора Пит се намръщи леко.

— Внимавайте. Язид е все още опасен човек.

— Ако не е Язид, винаги ще се намери някой друг маниак, който да чака зад кулисите. — Нежните й тъмни очи обаче издаваха страха, който се бе загнездил в сърцето й. Тя го прегърна така, сякаш му бе родна дъщеря. — Кажете на вашия президент, че Египет няма да се превърне в нация от луди фанатици.

— Ще му предам думите ви.

Хала се обърна към Пит. Тя чувстваше, че се влюбва в него, но се бореше срещу чувствата си с цялата си воля, която притежаваше. Краката й омаляха, когато хвана ръцете му и вдигна очи към неостаряващото му лице. За миг тя си представи как тялото й бе преплетено с неговото, как ръцете й галеха мускулестата му кожа, но успя бързо да прогони мисълта от главата си. С него тя бе изпитала за миг върховната наслада, от която тъй дълго бе лишавана. Но Хала знаеше, че никога нямаше да може да подели любовта си към Египет с тази към един мъж.

Животът й принадлежеше на онези, чийто живот не бе нищо друго, освен нескончаема бедност и мизерия.

Тя го целуна нежно.

— Не ме забравяй.

Преди Пит да може да отговори, Хала се обърна и забърза нагоре по стъпалата на самолета. Пит остана дълго загледан в празната врата.

Сенаторът прочете мислите му и ги прекъсна.

— Изпратили са линейка да те закара до болницата.

— Болница? — каза равнодушно Пит, като все още наблюдаваше вратата, която се затвори.

Пилотът увеличи оборотите и реактивните двигатели засвистяха. Самолетът започна да рулира към главната писта.

Пит разкъса и свали превръзките от главата и лицето си и ги хвърли в завихрения поток от отпадни газове на самолета. Течението ги подхвана. След миг те се разлетяха и заизвиваха във въздуха подобно на летящи змии.

Чак когато самолетът излетя, той отговори:

— В никакви гадни болници не отивам.

— Малко преиграваш, не смяташ ли? — каза сенаторът с бащинска загриженост, макар съвсем ясно да съзнаваше, че да се опитва да поучава свободолюбивия си син, означаваше напразно да си губи времето и думите.

— С какво ще отидеш до Белия дом? — попита Пит.

Сенаторът кимна към един хеликоптер, който чакаше на стотина метра от тях.

— Президентът се разпореди за транспорта ми.

— Би ли ме спуснал в НЮМА?

Баща му го погледна закачливо.

— Говориш образно, разбира се.

Пит се ухили.

— Никога не ме оставяш да забравя от коя страна на семейството е дошло садистичното ми чувство за хумор.

Сенаторът прегърна здраво сина си през кръста.

— Хайде, непокорни сине, нека да ти помогна до хеликоптера.

 

 

Докато Пит стоеше в асансьора и наблюдаваше как номерата на етажите растяха и се приближаваха до този на компютърния комплекс на НЮМА, стомахът му започна да се свива от напрежение, сякаш вътре се бе загнездило пулсиращо кълбо от заплетени нерви. Когато вратите се разтвориха и той излезе куцайки навън, Лили вече го чакаше във фоайето.

Лицето й бе озарено от широка усмивка, която замръзна, когато тя видя уморения му и занемарен външен вид, дългия белег на бузата, подутината от превръзката под плетения рибарски пуловер, който бе заел от баща си, влачещия се крак и бастуна. След това тя храбро се усмихна отново.

— Добре дошъл у дома, моряко.

Тя пристъпи напред и обгърна с ръце врата му. Той трепна от болка и изохка тихичко. Тя отскочи назад.

— О, съжалявам.

Пит я сграбчи.

— Няма нищо.

След това впи устни в нейните. Брадата му застърга по кожата й. Той миришеше на джин — и на възхитителна мъжественост.

— Личи си кои мъже се връщат вкъщи само веднъж седмично — каза тя накрая.

— Също и жените, които чакат — каза той, като отстъпи назад, след което се огледа. — Какво открихте с Хирам, след като заминах?

— Ще оставя Хирам да ти каже — безгрижно отвърна тя, като го хвана за ръка и го поведе през компютърната зала.

Йегър изскочи от един офис. Без нито дума за поздрав или съчувствие към раните на Пит, той започна направо по въпроса.

— Открихме го! — съобщи тържествено той.

— Какво открихте? Реката ли? — попита неспокойно Пит.

— Не само реката. Мисля, че мога да ти посоча и самото място с точност до две квадратни мили от пещерата с древните предмети.

— Къде?

— Тексас. Едно малко градче на границата, наречено Рома.

Йегър имаше самодоволния вид на Тиранозавър Рекс, който току-що е обядвал с бронтозавър.

— Получил е името си от седем хълма, точно както и столицата на Италия, макар че тези тук са доста ниски и незабележими, признавам си. Имало е също така и съобщения за предмети от римско време, за които се говори, че са били изкопани от същия район. Подминати с насмешка, разбира се, от професионалните археолози, но какво ли знаят те?

— Тогава реката е…

— Рио Браво, както се нарича на испански — кимна Йегър. — По-известна от другата страна като Рио Гранде.

— Рио Гранде — бавно повтори думите Пит, като се опиваше безкрайно от всяка сричка. Трудно му бе да приеме истината след десетките погрешни хрумвания, слепи догадки и безплодни разсъждения относно местонахождението на съкровището.

— Всъщност май не трябваше да го откриваме — изтърси внезапно Йегър с мрачно лице.

Пит го погледна с лека изненада.

— Защо казваш това?

Йегър поклати тежко глава.

— Защото тексасците няма да се търпят, когато научат върху какво са седели през последните шестнадесет века.