Клайв Къслър
Съкровище (37)

36

Никълс беше облякъл балтона си и прибираше книжа в дипломатическото си куфарче преди да си тръгне към дома, когато секретарката надникна през отворената врата на кабинета му.

— Пристигна един господин от Лангли, който носи пратка.

— Покани го да влезе.

В кабинета влезе агент от ЦРУ, когото Никълс познаваше, със старомодна кожена чанта от типа, използван от счетоводителите.

— Пристигаш навреме, Кийт — каза Никълс. — Тъкмо си тръгнах към къщи.

Кийт Фаркуър имаше буйни мустаци, гъста кестенява коса и носеше очила с рогови рамки. Едър, делови мъж с вечно замислен поглед, той беше, по мнението на Никълс, от онзи тип агенти, които съставляваха гръбнака на Централното разузнавателно управление.

Фаркуър седна на един стол без да чака покана, постави чантата на коленете си и набра правилната комбинация от числа, която освобождаваше езичето на заключалката и прекъсваше веригата на малкия запалителен експлозивен заряд, поставен вътре. Той извади тънка папка и я постави на писалището пред Никълс.

— Мистър Броган ми нареди да ви предам, че това, което със сигурност знаем за Ахмад Язид е твърде малко. На практика липсват всякакви официални писмени документи касаещи раждането му, неговите родители и родословие, образованието му, брак, деца или съдебни процедури, било то криминални или граждански, възбуждани срещу него. По-голямата част от онова, което нашият отдел, отговарящ за Близкия Изток, успя да събере, представлява сведения от хора, които са го познавали. За нещастие, повечето от тях, по една или друга причина, са се превърнали във врагове на Язид. По тази причина разказите им не са съвсем обективни.

— Вашият отдел по психология състави ли биографичен профил? — попита Никълс.

— Това, което съставиха, звучи доста общо. Да се добере човек до Язид е също толкова трудно, колкото и да се проникне в пустинна пясъчна буря. Поради засилените мерки за сигурност той е обгърнат в тайнственост. Интервютата, които журналистите са взели от хората около него, се посрещат със скептицизъм и неопределено повдигане на рамене.

— И това само подсилва миража — заключи Никълс.

— Мистър Броган използва същите думи, за да опише Язид — усмихна се Фаркуър. — Загадъчен като мираж.

— Благодаря, че ми донесе досието — каза Никълс. — Кажи на всички, които са участвали в съставянето му, че съм им задължен.

— Готови сме да направим всичко, за да останат нашите клиенти доволни. — Фаркуър затвори чантата, щракна заключалките и без да бърза се запъти към вратата. — Приятна вечер.

— На теб също.

Никълс позвъни на секретарката си. Тя се появи облечена в палто, с чанта в ръка.

— Мога ли да направя още нещо за вас, преди да си тръгна? — попита притеснено тя, като се боеше, че ще бъде помолена да работи извънредно трета вечер по ред.

— Ще бъдеш ли така добра да позвъниш на съпругата ми? — попита Никълс. — И да й кажеш да не се притеснява. Ще успея за официалната вечеря, но ще се забавя около половин час.

Секретарката въздъхна облекчено.

— Да, сър, ще й предам. Лека нощ.

— Лека нощ.

Никълс пъхна лулата между зъбите си, но не я натъпка, нито пък запали. Той постави дипломатическото си куфарче на пода до писалището и без да съблича балтона си, седна и зачете досието на Язид.

Фаркуър не беше преувеличил. Данните бяха съвсем оскъдни, при все че последните шест години бяха подробно отразени. Сведенията за живота на Язид преди бързия му възход от неизвестността заемаха малко повече от един абзац. За първи път средствата за масова информация споменаваха за него при арестуването му от египетската полиция по време на мирната окупация на фоайето на луксозен хотел за туристи, целяща да привлече вниманието към гладуващото население на Кайро. Той се беше отличил проповядвайки в най-западналите райони и бордеи на страната.

Ахмад Язид твърдеше, че е роден и отраснал в изключителна мизерия в кирпичена съборетина, намираща се край рушащите се мавзолеи в Града на мъртвите, след които започваше сметището на Кайро. Семейството му живеело на границата между оцеляването и смъртта. Двете му сестри и баща му умрели от болест, причинена от недояждането и мръсотията, сред която живеели.

Не можело и дума да става за редовно образование, с изключение на онова, което получил в юношеските си години от благочестиви старци мюсюлмани, нито един от които не бил открит, за да подкрепи това твърдение. Язид се кълнял, че чрез него говори Пророкът Мохамед и разказвал на правоверните за божествените му откровения, като ги призовавал да превърнат Египет в утопична държава, подчинена на догмите на исляма.

Язид притежавал плътно звучащ глас. Той имал маниерите и дикцията на опитен оратор, способен да заплени тълпата от слушатели и постепенно да ги доведе до трескава възбуда в края на речта си. Твърдял, че методите на Запада не са в състояние да решат социалните и икономически проблеми на Египет. Проповядвал, че всички египтяни принадлежат към едно изгубено поколение, което трябва да намери себе си с помощта на неговите духовни прозрения.

Въпреки че бурно отричал това, доказателствата сочели, че той не се колебае да използва терористични методи за постигането на своите цели. В пет отделни случая, които включват убийството на високопоставен генерал от Военновъздушните сили, избухване на бомба, поставена в камион пред съветското посолство, както и приличащите на екзекуция убийства на четирима университетски преподаватели, които говорели открито в полза на западния начин на живот, следите водели право към Язид. Не могло да бъде доказано нищо, но от оскъдните сведения, получени от информатори мюсюлмани, аналитиците на ЦРУ били уверени, че Язид е замислил един решаващ удар, с който да отстрани президента Хасан и да завземе властта на гребена на надигащата се вълна от широка обществена подкрепа.

Никълс остави папката и най-сетне напълни лулата си и я запали. Дълбоко в дебрите на съзнанието му някаква мисъл не му даваше мира.

Нещо в доклада му се струваше смътно познато. Той побутна настрани гланцирана снимка, на която Язид беше втренчил гневен поглед в обектива на фотоапарата.

Изведнъж Никълс откри отговора. Всичко беше толкова просто и същевременно потресаващо.

Той вдигна слушалката на телефона и набра кодирания номер на директна линия, нетърпеливо барабанейки с пръсти по писалището, докато най-сетне от другия край се чу глас:

— Броган на телефона.

— Мартин, слава богу, че си останал да работиш до по-късно. Аз съм, Дейл Никълс.

— С какво мога да ти бъда полезен, Дейл? — попита директорът на ЦРУ. — Получи ли пакета със сведения за Ахмад Язид?

— Да, благодаря ти — отвърна Никълс. — Прегледах го и открих нещо, за което смятам, че ще можеш да ми помогнеш.

— Разбира се, за какво става дума?

— Трябват ми данни за кръвните групи и пръстови отпечатъци на двама души.

— Пръстови отпечатъци?

— Точно така.

— В днешно време използваме генетични кодове и определяме структурата на ДНК — отговори снизходително Броган. — Имаш нещо определено предвид ли?

Никълс замълча, за да събере мислите си.

— Ако ти кажа, кълна се в бога, ще си помислиш, че плача за усмирителна риза.

 

 

Йегър свали старомодните си кръгли очила с телени рамки, пъхна ги в джоба на дънковото си яке, събра и подреди купа от компютърни разпечатки и като се отпусна в стола си, отпи от кутийката диетична сода.

— Нищичко. — В тона му се долавяше искрено съжаление. — Всичките ни усилия отидоха напразно. Трудно е да се работи по следа отпреди хиляда и шестстотин години, без да разполагаме с конкретни данни. Компютърът не е в състояние да се върне назад във времето и да ни каже какво се е случило.

— Може би, след като проучи находките, доктор Гронквист ще бъде в състояние да ни каже къде „Серапис“ е хвърлял котва — заяви оптимистично Лили.

Пит беше седнал два реда по-долу и малко встрани от останалите в малката прожекционна зала на НЮМА.

— Преди час се свързах с него по радиостанцията. Всичко, което е открил, е с произход от района на Средиземно море.

Екранът над сцената беше изпълнен от триизмерно изображение на Атлантическия океан, на което се виждаха земните гънки и насечената геоложка структура на морското дъно. Всички бяха завладени от тази гледка. Дори и когато приказваха, очите им не се откъсваха от контурното изображение.

Всички, ако не се броеше адмирал Джеймс Сандекър. Изпълнените му с подозрение очи наблюдаваха Ал Джордино и най-вече голямата пура, която стърчеше като израстък от единия край на устата на помощник-директора на „Специални проекти“.

— Откога започна да си купуваш пури „Ескалибур“ на Хойо де Монтерей?

Джордино погледна към адмирала с невинно изражение на лицето.

— На мен ли говорите, адмирале?

— Тъй като ти и аз сме единствените в тази зала, които пушат пури „Ескалибур“, а нямам навик да говоря сам на себе си, да.

— Страхотни са, имат чудесен аромат — каза Джордино, като извади дебелата пура от устата си и изпусна струя синкав дим. — Поздравявам ви за изтънчения вкус.

— От къде я купи?

— От едно магазинче в Балтимор. Забравих името му.

Сандекър не можеше да бъде заблуден лесно. Джордино от години крадеше от скъпите му пури. Това, което не даваше мира на адмирала, беше, че и до този момент не беше разбрал как. Нямаше значение колко добре ги криеше или заключваше. При всяко поредно преброяване установяваше, че седмично липсваха по две от тях.

Джордино не беше споделил тайната с Пит, за да не се наложи на най-добрия му приятел да лъже, ако го попитат как става това. Само Джордино и един бивш негов колега от Военновъздушните сили, който работеше като експерт по проникване с взлом в чужди жилища за едно от разузнавателните ведомства, бяха запознати с техническите подробности на операция „Студжи“^[1].

— Имам достатъчно добра причина да поискам да видя касовата бележка — изръмжа Сандекър.

— Целият ни подход към тази история е погрешен — каза Пит, като се опита да върне разговора към основната тема на срещата.

— Нима е възможен друг? — попита Йегър. — Използвахме единствения логически оправдан за нас подход.

— Без указание за посоката беше практически невъзможно да успеем — подкрепи го Лили.

— Жалко, че Руфин не е вписвал всеки ден в дневника местоположението на кораба и изминатото разстояние — замислено каза Сандекър.

— Получил е строга заповед да не записва нищо.

— Можели ли са в онези времена да определят местоположението си? — попита Джордино.

Лили кимна.

— Гъркът Хипарх^[2] е определял местоположението на земните ориентири, като изчислявал тяхната географска дължина и ширина сто и тридесет години преди Христа.

Сандекър сплете пръстите на ръцете си върху стегнатия си корем и погледна Пит над очилата си за четене.

— Този унесен израз в очите ти ми е добре познат. Нещо те гризе отвътре.

Пит се отпусна в стола си.

— До този момент оценявахме фактите и се опитвахме да гадаем, без да се съобразяваме с човека, който е замислил плана за тайното измъкване на сбирката.

— Юний Венатор?

— Надарен мъж — продължи Пит, — описан от свой съвременник като „смел новатор, който се впуска в области, в които другите учени не дръзват да навлязат“. Въпросът, над който изобщо не се замислихме, е, къде бихме отнесли и скрили огромната съкровищница от книги и предмети на изкуството на своето време, ако бяхме на мястото на Венатор?

— Продължавам да смятам, че в Африка — обади се Йегър. — Някъде около Носа, по течението на някоя река по източното крайбрежие.

— И все пак твоите компютри не успяха да открият място, което да отговаря на описанието.

— Ни на йота — призна Йегър. — Но един бог знае как са се променили земните формации от времето на Венатор.

— Възможно ли е Венатор да е повел флотилията на североизток, към Черно море? — запита Лили.

— Руфин изрично споменава, че плаването е продължило петдесет и осем дни — каза Джордино.

Сандекър кимна, изпускайки кълба дим от пурата си.

— Да, но ако флотилията е била преследвана от лошо време или насрещни ветрове, сигурно е изминала по-малко от хиляда мили през тези осем седмици.

— Адмиралът има право — призна Йегър. — Древните кораби от този период са били строени да плават в спокойно море и с попътен вятър. Платната им не вършели работа при плаване срещу вятъра. Ако времето е било лошо, това би намалило придвижването им напред по курса с осемдесет процента.

— Да — каза Пит, и за момент замълча, — но забравяме, че Венатор е натоварил на корабите четири пъти повече провизии от обикновено.

— Сигурно се е приготвил за продължително плаване — каза Лили, внезапно заинтригувана. — Венатор изобщо не е възнамерявал корабите да хвърлят котва на всеки няколко дни и хората да попълват запасите си от брега.

— Това ми говори единствено — заяви Сандекър, — че по този начин Венатор е искал да запази цялото пътуване в тайна, без да слиза на брега и да оставя следи.

Пит поклати глава.

— В момента, в който корабът е оставил след себе си Гибралтарския проток, необходимостта от потайност е изчезнала. Венатор е бил извън всякаква опасност. Византийските военни кораби, изпратени да го спрат, биха изпаднали също като нас в неведение накъде е поел след това.

Йегър изгледа Пит изпитателно.

— Е, значи поставяме се на мястото на Венатор. И какъв е планът ни?

— Без да предполага, доктор Ротбърг откри ключа към загадката — обясни Пит. — Той мислеше, че Венатор е скрил съкровището там, където никой от съвременниците му не би се сетил да го търси.

Йегър го погледна с недоумение.

— Та това би могло да означава навсякъде из античния свят.

— Или, след края на света, познат на римляните.

— Картографираните райони по онова време едва ли са стигали по-надолу от Северна Африка и на изток от Черно море и Персийския залив — каза Лили. — Областите отвъд тях не са били изследвани.

— Не знаем това със сигурност — възрази Пит. — Юний Венатор е имал достъп до знания, събирани от хората в продължение на четири хилядолетия. Той е знаел за съществуването на африканския континент и обширните степи на Русия. Сигурно е знаел и за търговията с Индия, която от своя страна пък внасяла и изнасяла стоки от Китай. Освен това той е проучвал писмените сведения от пътешествия на кораби, плавали доста далеч от обичайните търговски маршрути на римляните и византийците.

— Знаем със сигурност, че в Александрийската библиотека е имало цял отдел, посветен на географията — каза Лили. — Венатор би могъл да използва оригинални карти, съставени в много по-старо време.

— Какво от това, което е открил, мислиш, че е оказало влияние върху него? — попита Сандекър.

— Посока — отвърна Пит.

Всички с любопитство очакваха обяснението му и Пит не ги разочарова. Той отиде на сцената и насочи едно фенерче, чийто лъч имаше форма на малка стрелка, към триизмерното изображение на екрана.

— Питам се единствено дали е поел на север, или на юг — каза Джордино.

— Нито в едната, нито в другата посока. — Пит прокара светещата стрелка през Гибралтарския проток и прекоси с нея Атлантическия океан. — Венатор е повел флотилията си на запад, към двете Америки.

Смаяните му слушатели не можеха да повярват на ушите си.

— Липсват всякакви археологически доказателства за наличието на контакти със Северна и Южна Америка преди Колумб — категорично отсече Лили.

— „Серапис“ е достатъчно добър пример, че такова плаване е било възможно — заяви Сандекър.

— Този въпрос е доста спорен — призна Пит. — Но има твърде много сходни неща в изкуството и културата на маите, които не могат да бъдат отхвърлени с лека ръка. Може би в древността Америка не е била толкова чужда на европейското и азиатско влияние, колкото сме си мислили.

— Честно казано, на мен ми звучи убедително — заяви Йегър, чийто ентусиазъм беше отново разпален. — Готов съм да заложа цялата си колекция от плочи на Уили Нелсън, че всички — и финикийците, и египтяните, и гърците, и римляните, и викингите — са стъпвали на американска земя преди Колумб.

— Нито един уважаващ себе си археолог не би възприел сериозно това, което твърдиш — каза Лили.

Джордино се ухили.

— Това е, защото се страхуват да заложат на карта скъпоценната си репутация.

Сандекър погледна към Йегър.

— Нека да опитаме още веднъж.

Йегър погледна към Пит.

— С кои крайбрежни ивици искаш да се заема?

Пит потърка брадичката си. Даде си сметка, че отдавна би трябвало да се избръсне.

— Започни от фиорда край Гренландия и продължавай на юг до Панама. — Той замълча замислен и с любопитство огледа изображението на морската карта. — Трябва да е там някъде.