Клайв Къслър
Съкровище (1)

Предшествениците
Непознати земи

15 юли 391 година от Новата ера

Слаба, трептяща светлинка танцуваше призрачно в мрака на тунела, който служеше за проход. Мъжът, облечен във вълнена туника, която падаше под коленете му, се спря и вдигна газената лампа над главата си. Мъждивият пламък освети човешка фигура, положена в ковчег от злато и кристал. По отсрещната, гладко изсечена стена трепкаха причудливи сенки. Мъжът в туниката постоя няколко минути вперил поглед в невиждащите очи, после свали лампата и се обърна.

Той внимателно огледа дългата, смълчана редица неподвижни силуети — толкова многобройни, та изглеждаше, че постепенно преминават в безкрайността, преди мракът на огромната пещера да ги погълне.

Юний Венатор продължи напред. Краката му, обути в кожени сандали пристегнати с ремъци, леко стъпваха по неравния под с едва доловим шум. Малко по малко тунелът започна да се разширява и премина в просторна галерия. Сводестият й таван, който се издигаше на височина почти девет метра, беше разделен от редица арки, които го крепяха. Във варовика бяха издълбани улеи, които лъкатушеха надолу по стените, за да може просмукващата се вода да се стича в дълбоки отточни шахти. Стените бяха осеяни с гнезда, в които бяха поставени странни на вид кръгли кутии от бронз. Ако не бяха големите дървени каси, подредени в правилни редици в центъра на изсечената в скалите зала, човек би могъл да сбърка това мрачно място с катакомбите под Рим.

Венатор започна да оглежда внимателно медните табелки, прикрепени към касите, като сверяваше номерата им с тези, записани в свитък, който бе разгърнал върху малка сгъваема масичка. Въздухът беше сух и тежък и по покритото му с прах лице започна да се стича пот. Два часа по-късно, доволен, че всичко е изрядно описано и подредено, той нави свитъка и го пъхна в широкия платнен пояс, който опасваше кръста му.

Венатор огледа тържествено за последен път предметите в галерията и въздъхна със съжаление. Знаеше, че никога вече няма да ги види или докосне. Той уморено се обърна и като държеше малката лампа пред себе си пое обратно през тунела.

Венатор не беше млад; скоро щеше да навърши петдесет и седем години — беше стар за времето си. Сивото, прорязано от бръчки лице, хлътналите страни, бавните, провлачени стъпки говореха за един уморен човек, който вече не изпитва радост от живота. И все пак някъде дълбоко в него тлееше приятна топлинка, породена от вътрешно удовлетворение. Грандиозното начинание беше доведено до успешен край; огромният товар беше паднал от плещите му. Единственото, което му оставаше, беше да издържи дългото пътуване по море до Рим.

Той подмина още четири тунела, които водеха към вътрешността на хълма. Единият беше задръстен от грамадна купчина отломъци. Дванадесетте роби, които копаеха дълбоко долу, бяха загинали, когато таванът пропадна. Венатор не изпитваше угризения. За тях беше по-добре да умрат бързо, отколкото злочести да страдат години наред в мините на Империята, хранени оскъдно, колкото да преживеят, преди да ги покоси някоя болест или съвсем да ги изоставят, когато от старост вече нямаше да могат да работят.

Той свърна в най-отдалечения проход от лявата страна и закрачи към бледата дневна светлина. Входната шахта, изсечена на ръка във вътрешността на малка пещера, беше с диаметър два метра и половина — колкото през нея да могат да преминат най-големите каси.

Внезапно в шахтата отекна далечен писък, долетял отвън. По лицето на Венатор се изписа тревога, дълбоки бръчки прорязаха челото му и той ускори крачка. Щом излезе навън, по навик присви очи от ослепителния блясък на слънцето. Поспря и изпитателно огледа лагера, разположен наблизо върху полегата равнина. Група римски легионери бяха наобиколили няколко варварки. Едно младо момиче изпищя отново и се опита с боричкане да си пробие път. Тя почти успя да премине през кордона от войници, но един от тях я сграбчи за дългата, развята черна коса. Той я дръпна обратно и тя се свлече на колене върху грапавата пръст.

Един огромен, кален в несгоди мъж забеляза Венатор и се запъти към него. Беше гигант, цяла глава по-висок от всички останали в лагера, с широки рамене и масивни бедра. Ръцете му приличаха на дъбови стволове, а дланите му стигаха почти до коленете.

Галът Латиний Масер беше главният надзирател на робите. Той махна с ръка за поздрав и заговори. Гласът му беше изненадващо писклив.

— Готово ли е всичко? — попита той.

Венатор кимна.

— Свърших с проверката. Можете да затворите входа.

— Считай, че е направено.

— Каква е тази суматоха в лагера?

Масер погледна към войниците със своите черни, студени очи и се изплю на земята.

— Глупавите легионери не ги свърташе на едно място и нападнали някакво село на пет левги северно оттук. Съвсем безсмислена касапница. Убили най-малко четиридесет варвари. Само десет били мъже, а останалите жени и деца. Поне да имаше защо! Нито злато, нито плячка за пукнат грош. Върнаха се с няколко грозни жени, които ще разиграват на комар. За другото не си струва да говорим.

Лицето на Венатор се изопна.

— Оцелял ли е някой друг?

— Казаха ми, че двама мъже избягали в гъсталака.

— Те ще предупредят за опасността в други села. Страхувам се, че Север е разбунил гнездо на оси.

— Север! — Масер изстреля думата едновременно с нов залп слюнка. — Този проклет центурион и неговата паплач само спят и пият вино от запасите ни. Мен ако питаш, взехме си белята с тези мързеливи безделници.

— Те бяха наети да ни защитават — отвърна му Венатор.

— От какво? — запита Масер. — От примитивни диваци, които ядат насекоми и влечуги?

— Събери робите и бързо затворете тунела. И гледай да го направите както трябва. Не искам варварите да го прокопаят, след като заминем.

— Не бой се! Видях достатъчно, за да разбера, че никой в тази прокълната земя не е усвоил изкуството да обработва метал. — Масер замълча и посочи към огромния куп останки от изкопните работи, струпани над входа към шахтата, които едва крепеше огромна скара от трупи. — Падне ли това, можеш да спреш да се притесняваш за скъпоценните си антики. Никакъв варварин няма да стигне до тях. Не и като чопли с голи ръце.

Успокоен, Венатор освободи надзирателя и гневно закрачи към палатката на Домитий Север. Той подмина герба на военния отряд, сребърна фигура на бик върху острието на пика и отмести с ръка стража, който се опита да му препречи пътя.

Завари центуриона седнал на сгъваем стол, вперил замислен поглед в една гола, немита варварка, която беше приклекнала на пода. От устата й се лееше поток от странни гърлени звуци. Беше млада, на не повече от четиринадесет години. Север беше облечен с къса червена туника, прихваната с тока на лявото му рамо. Голите му ръце бяха украсени с две бронзови ленти, прикрепени около бицепсите. Това бяха мускулестите ръце на воин, свикнали да боравят с меч и щит. Север не си направи труда да погледне влезлия внезапно Венатор.

— Така ли прекарваш времето си, Домитий? — сопна се Венатор. Тонът му беше хладен, думите — саркастични. — Като престъпваш божията повеля и насилваш тази малка дивачка?

Север бавно извърна студените си сиви очи към Венатор.

— Денят е твърде горещ, та да слушам твоите християнски брътвежи. Моят Бог е по-снизходителен от твоя.

— Вярно, но ти се кланяш на езическо божество.

— Просто въпрос на предпочитание. Нито ти, нито аз сме се изправяли очи в очи с боговете си. Може ли някой да каже кой от двама ни е прав?

— Христос беше син на истинския Бог.

Север изгледа Венатор раздразнено.

— Ти наруши уединението ми. Казвай за какво си дошъл и си върви.

— Та да можеш да се гавриш с тази бедна дивачка?

Север не отговори. Стана и като сграбчи монотонно нареждащото момиче за ръката, грубо го хвърли върху походното си легло.

— Искаш ли да се присъединиш към мен, Юний? Можеш пръв да започнеш.

Венатор впери поглед в центуриона. Студени тръпки от страх пробягаха по тялото му. Смяташе се, че римският центурион, който командваше пехотен отряд, е суров предводител. Този човек беше безмилостен и жесток.

— Мисията ни тук приключи — каза Венатор. — Масер и робите се готвят да затворят входа на подземното хранилище. Можем да свиваме палатките и да се връщаме на корабите.

— Утре стават единадесет месеца откакто напуснахме Египет. Един ден в повече, за да се наслаждаваме на тукашните удоволствия, няма значение.

— Мисията ни нямаше за цел да плячкосваме. Варварите ще се опитат да отмъстят. Ние сме малко, а те — много.

— Моите легионери могат да се справят с всяка орда, която варварите хвърлят срещу нас.

— Твоите наемници доста се размекнаха.

— Те не са забравили да се бият — със самоуверена усмивка заяви Север.

— Но готови ли са да загинат за честта на Рим?

— Защо да го правят? Защо някой от нас да го прави? Славните години на империята отдавна отминаха. Нашият величествен град на Тибър се превърна в бордей. Във вените ни почти няма римска кръв. Повечето от хората ми са родом от провинциите. Аз съм испанец, ти си грък, Юний. В тези смутни времена кой би изпитвал и капчица преданост към император, който управлява далеч на изток в град, който никой от нас не е виждал? Не, Юний, моите войници ще се бият, защото са професионалисти и защото им плащат да се бият.

— Може би варварите няма да им оставят никакъв избор.

— Когато дойде време, ще се справим с тази измет.

— По-добре да избегнем сблъсъка. Казвам да потеглим преди смрачаване…

Думите на Венатор бяха прекъснати от силен тътен, който разтърси земята. Той изскочи от палатката и погледна към скалната стена. Робите бяха издърпали опорите изпод скарата и отприщена, страховитата лавина се беше свлякла върху отвора на пещерата, погребвайки всичко под тонове от големи скални блокове. Във въздуха се носеше огромен облак прах, който се посипа над пролома. Ехото от тътена беше последвано от радостните възгласи на робите и легионерите.

— Всичко свърши — тържествено изрече Венатор. По лицето му се четеше умора. — Мъдростта на вековете е в безопасност и на сигурно място.

Север излезе и застана до него.

— Жалко, че не можем да кажем същото и за нас.

Венатор се обърна.

— Ако Бог ни позволи безпрепятствено да се приберем у дома, от какво има да се страхуваме?

— От мъчения и смърт — глухо отвърна Север. — Престъпихме заповедите на императора. Теодосий не прощава лесно. В цялата империя няма да намерим място, където да се скрием. По-добре да потърсим убежище в някоя чужда страна.

— Жена ми и дъщеря ми… те трябваше да ме чакат в нашата семейна вила в Антиохия.

— Хората на императора сигурно вече са ги заловили. Или са мъртви, или продадени в робство.

Венатор невярващо поклати глава.

— Имам влиятелни приятели, които ще ги закрилят докато се върна.

— Приятелите могат да бъдат заплашени и купени.

Очите на Венатор се разшириха от внезапно обзелото го чувство на предизвикателство.

— Няма достатъчно свидна жертва за това, което съумяхме да направим. Всичко ще бъде напразно, ако не успеем да се завърнем с описание на стореното и карта на местата, откъдето сме минали.

Север се канеше да отвърне, когато забеляза своя заместник, Арторий Норик, който тичаше по полегатия склон към палатката. Мургавото лице на младия легионер блестеше, покрито с капчици пот от обедната жега. Той сочеше към върха на ниските скали.

Венатор вдигна ръка, за да заварди очите си от слънцето, погледна нагоре и присви устни.

— Варварите, Север. Дошли са да отмъстят за ограбеното село.

Хълмовете изглеждаха така, сякаш гъмжаха от мравки. Над хиляда варвари, мъже и жени, се взираха към жестоките, неканени гости, които бяха навлезли в земите им. Бяха въоръжени с лъкове и стрели, щитове от обработена животинска кожа и копия с грубо издялани от обсидиан върхове. Някои държаха къси дървени тояги, на края на които бяха вързали камъни. Мъжете носеха само набедрени превръзки.

Наоколо витаеше смразяваща тишина. Те стояха с безизразни лица, свирепи и зловещи като приближаваща буря.

— Между нас и корабите се е насъбрала още една въоръжена група варвари! — извика Норик.

Венатор се обърна. Лицето му беше пепелявосиво.

— Ето го резултата от вашата глупост, Север — разгневено извика той. Гласът му беше пропит от злоба. — Погубихте всички ни. — След това падна на колене и започна да се моли.

— Твоят Бог няма да превърне варварите в овчици, старче — язвително подметна Север. — Само мечовете ще ни спасят.

Той се обърна и като хвана Норик за ръката, започна да дава нареждания.

— Заповядай на тръбача да свири сбор. Кажи на Латиний Масер да раздаде оръжие на робите. Ще се придвижим в боен ред към реката.

Норик стегнато отдаде чест и хукна към центъра на лагера.

Шестдесетте войници, от които се състоеше пехотната част, бързо се строиха в каре, вътрешността на което беше празна. Сирийските стрелци заеха местата си по фланговете между въоръжените роби, обърнати с лице навън, а римляните се разположиха отпред и отзад. Прикрити отвсякъде, в центъра се намираха Венатор и малцината негови помощници — египтяни и гърци, както и тричленен медицински екип.

Главните оръжия на римската пехота от четвърти век бяха гладият — двуостър меч със заострен връх и пилумът — двуметрово копие за хвърляне и нанасяне на удари. Доспехите, които предпазваха войниците, се състояха от метален шлем със захванати на пантички лицеви протектори отстрани, които се връзваха с ремък под брадата. Шлемът приличаше на жокейска шапка с обърната назад козирка. Ризницата беше направена от застъпващи се метални пластинки, които покриваха гърдите, гърба и раменете. Под коленете се поставяха предпазители, наречени подколенници. За отбрана се използваше овален щит, направен от многопластово дърво.

Варварите не бързаха да нападат. Те започнаха бавно да обкръжават колоната. Отначало се опитаха да привлекат войниците вън от плътните редици, като пратиха няколко мъже, които се приближиха и размахвайки заплашително ръце, започнаха да крещят някакви странни думи. Противно на техните очаквания обаче, противникът им, когото превъзхождаха няколко пъти по численост, не се уплаши и не побягна.

Центурионът беше участвал в твърде много сражения, за да изпита страх. Север крачеше пред челната редица и внимателно оглеждаше местността, която гъмжеше от варвари.

Той презрително махна с ръка към тях. Не за първи път щеше да участва в битка с многократно превишаващ го по численост противник. Север беше постъпил като доброволец в легиона на шестнадесетгодишна възраст. Беше се издигнал от обикновен войник, спечелвайки няколко отличия за изключителна храброст в битки срещу готите по поречието на Дунав и срещу франките край Рейн. След като се уволни от легиона, стана наемник и предоставяше услугите си на онзи, който му платеше най-скъпо, в настоящия случай Юний Венатор.

Север безрезервно вярваше в своите легионери. Слънцето озаряваше техните шлемове и извадените от ножниците мечове, които хвърляха златисти отблясъци. Те бяха издръжливи бойци и закалени в битки мъже, познали победата без някога да бъдат победени.

По-голямата част от животните, включително и неговият кон бяха измрели по време на изтощителното пътуване по море от Египет, затова той крачеше начело на карето, като на всеки няколко крачки се обръщаше, за да следи действията на врага.

С рев, който се надигна и избухна като тътен на прибой, варварите се спуснаха по напечения от слънцето склон и връхлетяха върху римляните. Първата вълна беше покосена, пронизана от дългите копия на войниците и стрелите на сирийските стрелци. След нея заприижда втората вълна, която се разби в малобройните редици и падна покосена като житни класове под сърп. Бляскавите мечове потъмняха, оцветени в червено от кръвта на варварите. Пришпорвани от поток солени ругатни и заплашвани от плющящия камшик на Латиний Масер, робите също се сражаваха храбро и не отстъпиха ни на йота.

Формацията продължи бавно да напредва, притискана от всички страни от варварите, към които непрестанно се присъединяваха все нови и нови подкрепления. Върху праха на безводния склон се образуваха червени петна. Все повече и повече голи тела падаха сгърчени и безжизнени. Тези, които прииждаха отзад, се биеха върху труповете на другарите си, счупените оръжия се врязваха в босите им крака, голата им плът срещаше страховитите стоманени острия, които пронизваха гърди и пореха кореми и те се свличаха върху купа мъртъвци. В ръкопашен бой варварите не можеха да мерят сили с обучените римски войници.

Сега битката взе друг обрат. Разбрали, че не могат да постигнат успех срещу мечовете и копията на чужденците, варварите се изтеглиха и прегрупираха. После започнаха да обсипват враговете си с рояци стрели и да мятат по тях грубите си копия, а жените им ги замерваха с камъни.

Римляните вдигнаха щитове над главите си като огромни черупки на костенурки и упорито продължиха да напредват към реката и корабите, където щяха да бъдат в безопасност. Само сирийските стрелци можеха да причиняват загуби на варварите. Нямаше достатъчно щитове за робите, които се сражаваха изложени на градушката от стрели, копия и камъни. Те бяха изтощени от дългото, изморително пътуване по море и от непосилния труд за прокопаване на пещерата. Мнозина паднаха и бяха изоставени. Труповете им биваха веднага събличани и зверски обезобразявани.

Север беше майстор във воденето на такъв бой; той беше натрупал опит в сраженията с британците. Като разбра, че врагът е безразсъден и неопитен, той извика на хората си да спрат и им нареди да хвърлят оръжията си на земята. Варварите, които взеха това като знак за капитулация, се втурнаха в атака без да се замислят. В този момент по заповед на Север мечовете отново бяха грабнати и римляните преминаха в настъпление.

Стъпил върху две скали, центурионът размахваше меча си с мерени, прилични на стрелката на метроном движения. Четирима варвари се свлякоха в краката му. Той събори още един, като го удари с плоската страна на меча си и преряза гърлото на друг, който скочи към него отстрани. Обезумялата тълпа започна да оредява и голата орда се изтегли далеч от обсега на мечовете.

Север се възползва от тази кратка почивка, за да преброи убитите и ранени римляни. От неговите шестдесет войници дванадесет лежаха мъртви или умиращи. Други четиринадесет бяха по-леко или по-тежко ранени. Най-зле бяха пострадали робите. Повече от половината бяха убити или изчезнали.

Той тръгна към Венатор, който превързваше една дълбока рана върху ръката си с парче плат, откъснато от туниката му. Гръцкият мъдрец все още носеше скъпоценния за него списък под пояса си.

— Още ли си с нас, старче?

Венатор погледна към него. В очите му се четеше страх, примесен с решителност.

— Ти ще умреш преди мен, Север.

— Това заплаха ли е или пророчество?

— Има ли значение? Никой от нас няма да види отново Империята.

Север не отговори. Битката внезапно избухна с нова сила. Въздухът потъмня от стрелите и камъните на варварите, които се удряха в щитовете с глух звук. Той бързо се върна на мястото си пред силно намалялото каре.

Римляните се сражаваха ожесточено, но редиците им се топяха. Почти всички сирийски стрелци бяха убити. Карето се свиваше все повече, а унищожителната атака продължаваше с неотслабваща сила. Оцелелите, много от които ранени, бяха изтощени. Измъчваше ги жажда от непоносимата жега. Мечовете им започнаха да натежават и те ги прехвърляха от ръка в ръка.

Варварите също бяха изтощени. Въпреки огромните загуби, които понасяха, те упорито продължаваха да се сражават за всяка стъпка от полегатия склон, който се спускаше към реката. Около всеки убит легионер се търкаляха по половин дузина техни трупове. Телата на наемниците, от които стърчаха безброй стрели, приличаха на игленици.

Надзирателят гигант Масер беше ранен в коляното и бедрото. Той все още се държеше на крака, но не смогваше да следва напредващата формация. Постепенно изостана назад и скоро привлече група от двадесетина варвари, които бързо го наобиколиха. Той се обърна и като застана с лице към тях, размаха меча си като колелото на вятърна мелница. Трима от нападателите му паднаха съсечени на две, преди останалите да се отдръпнат, потресени от страховитата му мощ. Той изрева и с жест ги прикани да приближат и да се бият.

Варварите, които вече имаха горчив опит, не пожелаха да бъдат въвлечени в ръкопашен бой. Те отстъпиха назад и обсипаха Масер с порой от копия. След секунди само от пет рани по тялото му бликаше кръв. Той сграбчи дръжките на копията и изтръгна върховете им. Един от варварите притича към него и метна копието си, което улучи Масер във врата. Той бавно се свлече от загубата на кръв и падна в праха. Варварите се нахвърлиха върху него като глутница побеснели вълци и го доубиха с камъни.

Само една скала от пясъчник с широк стръмен склон делеше римляните от брега на реката. Внезапно небето зад нея се превърна от синьо в оранжево. След това нагоре започнаха да се издигат гъсти черни кълба дим, а вятърът довя миризма на горящо дърво.

Венатор бе обзет от ужас, който бързо отстъпи място на отчаяние.

— Корабите! — извика той. — Варварите нападат корабите!

Облените в кръв роби изпаднаха в паника и в самоубийствен порив се втурнаха към реката. Варварите се спуснаха откъм фланговете и ожесточено се нахвърлиха върху тях. Част от робите хвърлиха оръжието си на земята, за да покажат, че се предават и бяха убити. Останалите се опитаха да дадат отпор на преследвачите си под прикритието на горичка от млади дървета, но бяха избити до крак. Прахът на тази непозната земя се превърна в техен покров, а изсъхналите храсталаци в тяхна гробница.

Север и неколцината оцелели легионери с бой си проправиха път към върха на скалата и внезапно спряха, забравили за кървавата сеч, която бушуваше край тях. В безмълвна почуда, те стояха вперили погледи в ужасяващата картина, който се разкри пред очите им.

Флотилията, тяхната единствена надежда за спасение, гореше край брега на реката. Във въздуха се издигаха огнени стълбове и се превръщаха в огромно кълбо дим, което се къдреше и извиваше нагоре като змия. Огнената стихия поглъщаше огромните товарни кораби, които бяха реквизирали в Египет.

Венатор си проби път през челната редица и застана до Север. Центурионът мълчеше; ризницата му беше изцапана с кръв, а туниката мокра от пот. Той безпомощно се взираше в морето от пламъци и дим, което поглъщаше платната сред водовъртеж от искри. В очите му се четеше ужасната истина за неизбежно поражение.

Бяха оставили корабите без всякаква защита, закотвени край брега. Отряд въоръжени варвари бяха сломили съпротивата на малобройната група моряци и бяха подпалили всичко, което можеше да гори. Само един малък търговски кораб, екипажът на който беше успял някак си да отблъсне нападателите, беше избягнал опожаряването. Четирима моряци се мъчеха да вдигнат платната, докато няколко техни другари налягаха с всички сили греблата, в стремежа си да намерят безопасно убежище в дълбоката вода.

Венатор усещаше в устата си вкуса на падащите сажди и горчилката от неминуемото поражение. Дори небето му се струваше червено. Обхвана го безсилна ярост. Надеждата, която възлагаше на своя грижливо изпълнен план за опазване на безценните знания на отминалите векове, умря в сърцето му.

Някой сложи ръка на рамото му и той се обърна. Лицето на Север беше добило странно изражение. По него се четеше някаква хладна насмешка.

— Винаги съм се надявал да умра — каза центурионът — пиян от хубаво вино и легнал върху хубава жена.

— Само Бог решава как ще умре човек — отвърна Венатор неопределено.

— Аз пък мисля, че всичко зависи от късмета.

— Каква загуба, каква ужасна загуба!

— Е, поне твоят товар е скрит на сигурно място — каза Север. — А онези моряци, които се измъкнаха, ще разкажат на учените в Империята за това, което направихме тук.

— Не — продума Венатор и поклати глава. — Никой няма да повярва на странните приказки на някакви неуки моряци. Съкровището ще остане загубено навеки.

— Можеш ли да плуваш?

Венатор отново погледна към Север.

— Да плувам?

— Ще ти дам петима от най-опитните си хора, за да ти проправят път до реката, ако мислиш, че можеш да стигнеш до кораба.

— Аз… не съм сигурен. — Той погледна към водата и нарастващото разстояние между кораба и брега.

— Ако трябва, използвай някоя отломка вместо сал — грубо отсече Север. — Но побързай, още няколко минути и всички ще се изправим пред боговете си.

— Ами ти?

— И на този хълм може да се даде последен отпор.

Венатор прегърна центуриона.

— Бог да те пази!

— По-добре да пази теб.

Север се обърна, бързо избра петима войници, които не бяха ранени и им заповяда да бранят Венатор по пътя към реката. После се зае да прегрупира останките от отряда си за предстоящата схватка.

Шепата легионери наобиколиха Венатор и с викове поеха стремително към реката, проправяйки си с мечове път през нестройната редица стъписани варвари. Те мушкаха и удряха като безумци сред кървавата вакханалия.

Венатор не чувстваше нищо от изтощение, но ръката му, която държеше меча, нито за миг не трепна. Той беше учен, превърнал се в палач. За него отдавна вече нямаше път назад. Беше обзет от мрачно упорство; не изпитваше никакъв страх от смъртта.

Те се сражаваха сред влудяващата горещина на огнената вихрушка. Венатор усещаше в ноздрите си миризмата от горяща човешка плът. Той откъсна още едно парче от туниката си и покри с него носа и устата си, като продължаваше да нанася удари сред пушека.

Войниците падаха един по един, защитавайки Венатор до последния си дъх. Изведнъж краката му се озоваха във водата и той се гмурна в мига, в който тя достигна над коленете му. Видя една мачтова греда, която беше паднала от някой от горящите кораби и трескаво загреба с ръце към нея, като не смееше да погледне назад.

Войниците, които бяха останали на хълма, отвръщаха на всеки удар, насочен към тях. Варварите отскачаха и крещяха предизвикателно, опитвайки се да открият слабо място в отбраната на римляните. Четири пъти многобройните им пълчища атакуваха върха и четири пъти бяха отблъсквани, но не и преди да покосят още няколко от изтощените легионери. Карето се превърна в малка групичка и тези, които бяха оцелели, се скупчиха и продължиха да се сражават рамо до рамо. Кървави купища убити и издъхващи воини покриваха върха, а кръвта им се стичаше на поточета по склона. Но римляните продължаваха да се съпротивляват.

Битката кипеше почти втори час без прекъсване, а пристъпите на варварите бяха все така ожесточени, както и в началото. Те разбраха, че победата е близо и се групираха за последна атака.

Север прекърши дръжките на стрелите, които стърчаха от тялото му и продължи да се сражава. Земята около него беше осеяна с трупове на варвари. Редом с него се сражаваха шепата останали легионери. Един по един те падаха с меч в ръка, погребани под купища камъни и рояци от стрели и копия.

Север загина последен. Краката му не го държаха, а ръката му вече не можеше да вдигне меча. Той се свлече на колене, направи безуспешен опит да се надигне, после погледна към небето и тихо промълви:

— Майко, татко, приберете ме при вас.

Сякаш в отговор на молбата му, варварите се втурнаха към него и започнаха ожесточено да го удрят с тоягите си, докато смъртта го избави от нечовешките мъки.

Във водата Венатор се беше вкопчил с всички сили в мачтовата греда и риташе с крака в отчаян опит да настигне отдалечаващия се кораб. Усилията му бяха напразни. Течението на реката и полъхът на вятъра отнасяха търговския кораб все по-далеч.

Той извика към екипажа и трескаво размаха свободната си ръка. Група моряци и едно младо момиче, което държеше куче, гледаха безучастно към него. Никой не направи опит да обърне кораба. Моряците продължиха бягството си, като че ли Венатор не съществуваше.

Те го изоставяха, осъзна безпомощно Венатор. Напусна го всяка надежда за спасение. Той удари гневно с ръка по гредата и се разрида неудържимо, убеден, че Бог е вдигнал ръце от него. След малко обърна очи към брега и се загледа в покритото с трупове бойно поле и разрухата, която цареше наоколо.

Погълната от кошмарните събития, от експедицията не беше останала и следа.